— Ами — каза той, — ако това е така, вие ще сведете плевралния шок до нула. Знаете ли, господин Стилмън, виждате ли, на мен ми се струва странно и учудващо, че всичко това трябваше да дойде от вас. О! Простете, лошо се изразих, но вие разбирате какво искам да кажа. Толкова лекари продължават да работят със стария апарат…
— Мили мой лекарю — отговори Стилмън с блеснали от задоволство очи, — недейте забравя, че Карстън, първият човек, който препоръча вкарване на въздух, беше само есеист по физиология!
След това навлязоха в технически подробности. Обсъждаха апиколизата и френикотомията. Спореха върху четирите точки на Брауер, преминаха към инжектирането на масло и работата на Бернон във Франция — масови интраплеврални инжекции при туберкулозна емпиема. Спряха едва когато Стилмън погледна часовника си и с учудване разбра, че е закъснял с половин час за една среща с Кренстън.
Андрю излезе от хотел „Брукс“ стимулиран и развълнуван. Но скоро след това дойде една странна реакция на объркване и недоволство от собствената му работа. „Как се оставих този човек да ме завлече нанякъде“ — си каза той раздразнен.
Не беше в особено добро настроение, когато се върна в Чесбъроу терас. Но все пак, когато спря пред къщата, прие едно непроницаемо изражение на лицето. Неговите отношения с Кристин бяха стигнали дотам, че да изискват тази безизразност, защото тя сега му представяше едно лице, така покорно и безизразно, че колкото и да кипеше отвътре, той се чувстваше длъжен да отговори по същия начин.
Струваше му се, че тя се е оттеглила в себе си, започнала е един вътрешен живот, където той не може да проникне. Тя четеше много, пишеше писма, един-два пъти, когато бе влизал, я бе заварвал да играе с Флори — детски игри с цветни картони, които купуваха на пазара. Започна редовно, но без да го подчертава, да ходи на църква. И това го тревожеше най-много от всичко.
В Бленли тя придружаваше госпожа Уоткинс всяка неделя в църквата и тогава не бе намерил никакви причини за недоволство. Но сега, настроен неприязнено и почувствал се далеч от нея, виждаше в това само нова обида срещу себе си, мъченически жест, насочен срещу многострадалната му глава.
Тази вечер, когато влезе в предната стая, тя бе седнала с опрени лакти на масата и с очилата, които отскоро бе започнала да носи, и книга пред себе си. Дребна, заета фигура, като студент над уроците си. Обхвана го гневното чувство, че е излишен. Протегна ръка над раменете й и взе книгата, която тя твърде късно се опита да скрие. И там, най-отгоре на страницата, той прочете: „Библията според свети Лука“.
— Добри боже! — Той бе сразен. И непонятно защо разгневен. — Дотук ли стигна? Сега си започнала да предъвкваш библията?
— Защо не? Аз я четях, преди да се срещна с теб.
— А, четеше я, значи?
— Да. — Някаква странна болка се изписа в очите й. — Може би твоите приятели от „Плаца“ няма да оценят този факт, но тя най-малкото е добра литература.
— Така ли! Добре. Позволи ми да ти кажа нещо, в случай че не го знаеш — ти все повече ставаш проклета невротичка!
— Напълно възможно. Това отново е изцяло моя грешка. Но позволи ми да ти кажа нещо. Предпочитам да съм проклета невротичка и да съм жива духовно, отколкото да бъда проклет преуспяващ мъж, но духовно мъртъв!
Тя внезапно спря и прехапа устната си. С голямо усилие преглътна сълзите си. Успя да се овладее. Погледна го твърдо и с болка в очите каза с нисък, сдържан глас:
— Андрю! Не мислиш ли, че ще бъде добре за нас двамата, ако замина за малко? Госпожа Вон ми писа и ме кани да прекарам две-три седмици при нея. За лятото са наели една къща в Нюкей. Не мислиш ли, че би трябвало да отида?
— Да! Върви! По дяволите всичко! Върви!
Обърна се и я остави сама в стаята.
Глава тринадесета
Заминаването на Кристин за Нюкей донесе облекчение, прекрасно чувство за свобода — в продължение на цели три дни. След това той започна да мисли, да се чуди какво ли прави тя, дали й липсва, ревниво да се тревожи кога ще се върне. Макар да си казваше, че сега е свободен човек, изпитваше същата празнота, която му бе пречила да работи в Аберлоу, когато тя бе заминала за Бридлингтън и го бе оставила да учи за изпита си.
Нейният образ се изправяше пред него, не свежите млади черти на по-ранната Кристин, а едно по- бледо, по-зряло лице, с леко хлътнали бузи и късогледи очи зад кръглите стъкла на очилата. То не беше красиво лице, но в него имаше нещо силно, което го преследваше навсякъде.
Излизаше много. Играеше бридж с Айвори, Фреди и Фридман в клуба. Въпреки реакцията си след първата среща, често се виждаше със Стилмън, който беше в постоянно движение между „Брукс“ и почти завършената клиника в Уикон. Писа на Дени, като го канеше да се срещнат в Лондон. Но толкова рано след назначаването му Филип нямаше възможност да дойде в града. Хоуп беше недостижим в Кеймбридж.
Опита да се съсредоточи върху клиничните си изследвания в болницата. Невъзможно. Беше твърде неспокоен. Със същото неспокойно напрежение прегледа капиталовложенията си заедно с директора на банката Уейд. Всичко беше задоволително; всичко вървеше добре. Започна да обмисля един план за купуване на къща с двор на Уелбък стрийт — голямо капиталовложение, което обаче щеше да се окаже извънредно доходно — да продаде дома на Чесбъроу терас, като задържи само приемната в пристройката. Някое строително дружество щеше да му помогне. Будеше се в горещите тихи нощи, умът му кипеше от планове, от работата му в практиката нервите му бяха опънати докрай, Кристин му липсваше, ръката му автоматично се протягаше към нощната масичка за цигара.
По средата на всичко това се обади по телефона на Франсис Лорънс.
— Аз сега тук съм съвсем сам, не би ли желала да излезем някъде вечерта? Много е горещо в Лондон.
Гласът й беше спокоен, странно успокояващ.
— Това ще бъде ужасно хубаво. Някак се надявах, че ще звъннеш. Знаеш ли Кросуейз, осветено като при кралица Елизабет. Но там реката е много красива.
На другата вечер приключи с приемната за три четвърти часа. Доста преди осем я беше взел от Найтсбридж и тръгна с колата по посока на Чъртси.
Пътуваха на запад през равните градини на пазара край Стейнз, сред потока лъчи на залязващото слънце. Докато той караше, тя седеше до него, говореше малко, но все пак изпълваше колата със своето непонятно очарователно присъствие. Носеше палто и пола от някакъв тънък бежов плат и тъмна шапка, прилепнала на малката й глава. Покорен, той съзнаваше нейната грациозност, нейния съвършен блясък. Ръката й без ръкавица, близо до него любопитно изразяваше това качество — бяла, тънка. Всеки дълъг пръст завършваше със съвършен кървавочервен овал. Изтънчено.
Кросуейз, като бе казала, представляваше красива Елизабетианска къща, разположена сред чудесни градини на Темза, с вековни дървета, оформени по странен начин и прекрасни малки езера с водни лилии, но от къщата до пътническия дом се усещаше промяната, наложена от съвременните удобства и един добър джазов оркестър. Но макар че един маскиран лакей подскочи към колата, когато спряха в пълния вече със скъпи коли двор, старите тухли светеха зад лозите и дългите ъглести комини се открояваха свежо на небесния фон.
Влязоха в ресторанта. Той беше хубав, пълен, масите бяха наредени около един квадрат полиран паркет, оберкелнерът би могъл да бъде брат на великия везир от „Плаца“. Андрю мразеше и се страхуваше от оберкелнерите. Но сега разбра, че това, е така, защото никога не се бе изправял пред тях с жена като Франсис. Един бърз поглед и те бяха почтително отведени до най-добрата маса в салона, заобиколени от цял полк сервитьори, един от които разгърна салфетката на Андрю и тържествено я положи на коленете му.
Франсис искаше много малко: една салата, препечен хляб, никакво вино, само ледена вода. Без да се смущава, оберкелнерът, изглежда, видя в това малко меню потвърждение за нейната каста. Андрю изведнъж с объркване си даде сметка, че ако той бе влязъл в това светилище с Кристин и бе поръчал такова нищожно меню, с презрение биха го изхвърлили на шосето.
