когото много хора биха се радвали да отидат. — Знам, ние американците по правило трябва да харесваме „Плаца“ — той се усмихна, показвайки човешкото в себе си, — но там се събира една мръсна паплач. — Той замълча. — А сега, когато ви видях, позволете ми наистина да ви поздравя за онази чудесна работа върху вдишването на праха. Нали нямахте нищо против, че ви казах за кристалчетата поташ? С какво се занимавате в последно време?
Слязоха в ресторанта, където шефът на много сервитьори обърна внимание на Стилмън.
— Вие какво? Аз ще си поръчам портокалов сок — каза Стилмън уверено, без да погледне дългото меню — и два овнешки котлета с грах. След това кафе.
Андрю даде своята поръчка и се обърна с нараснало уважение към своя сътрапезник. Беше невъзможно човек да остане дълго време в компанията на Стилмън, без да признае поразяващата оригиналност на неговата личност. Неговата история, която Андрю знаеше в общи линии, беше сама по себе си уникална.
Ричард Стилмън произхождаше от една стара масачузетска фамилия, която поколения наред се бе занимавала с право в Бостън. Но въпреки тази традиция, младият Стилмън проявявал силно желание да стане лекар и на осемнайсетгодишна възраст най-после убедил баща си да му разреши да започне учение в Харвард с тази цел. Три години следвал учебната програма в този университет, когато баща му внезапно умрял и оставил Ричард, майка му и единствената му сестра в неочаквано бедно положение.
В този момент, когато трябвало да се намерят някакви средства за издръжка на семейството, старият Джон Стилмън, дядото на Ричард, настоял той да запише юридически факултет според семейната традиция. Аргументите се оказали безсилни — старецът бил непоколебим и Ричард трябвало да получи не медицинската титла, на която се надявал, а правна титла. След това влязъл в семейната кантора в Бостън и за четири години се посветил на правото.
Сърцето му обаче не било в тази работа. Бактериологията и по-специално микробиологията го били пленили от първите студентски дни и на тавана на своя дом в Бикън Хил той направил малка лаборатория, където посвещавал всяка свободна секунда на своята страст. Този таван бил всъщност началото на Стилмъновия институт. Ричард не бил любител. Напротив, той не само имал най-високо техническо умение, но притежавал и оригиналност, достигаща едва ли не до гений. А когато през зимата на 1908 година сестра му Мери, към която бил много привързан, умряла от скоротечна туберкулоза, започнал да концентрира силите си срещу туберкулозния бацил. Продължил първата работа на Пиер Луи и на американския ученик на Луи Джеймс Джексън младши. Проучването на работата, на която отдал целия си живот Лаенек — прислушването — го довело до физиологичното проучване на белите дробове. Изобретил нов вид стетоскоп. Започнал с недостатъчни средства първите опити за получаване на серум.
През 1910 година, когато старият Джон Стилмън умира, Ричард най-после успял да излекува туберкулоза в морски свинчета. Резултатите от това двойно събитие се почувствали незабавно. Майката на Стилмън през цялото време симпатизирала на научната работа на сина си. Нямало нужда от подканване да напусне адвокатската кантора в Бостън и да купи с наследството, оставено от стареца, една ферма близо до Портланд, щата Орегон, където веднага се хвърлил в истинската работа на своя живот.
Толкова ценни години били вече загубени, че не направил никакъв опит да получи медицинско звание. Той искал напредък, резултати. Скоро получил серум от дорести коне, след това имал успех с една волска ваксина в масовото имунизиране на едно стадо крави. Същевременно прилагал основните наблюдения на Хелмхолц и Уилард Гибз от Йеил и на по-късни лекари, като Бизейон и Цинкс, при лекуването на поразения бял дроб чрез обездвижване. Оттук се впуснал направо в терапевтиката.
Лечебната му работа в новия институт скоро му донесла известност и триумфи, по-големи, отколкото победите в лабораторията. Голям брой от неговите пациенти били амбулаторни охтичави, скитащи от един санаториум в друг, обявени от авторитетите за неизлечими. Успехът му с тези пациенти веднага му спечелил пренебрежението, обвиненията и решителното противопоставяне на медицинското съсловие.
Тогава за Стилмън започнала нова и по-продължителна борба, борбата за признаването на неговата работа. Бил хвърлил и последния долар от средствата си за създаване на института, а разходите по поддържането му били големи. Мразел рекламата и се противопоставял на всички предложения да превърне своята работа в търговия. Често изглеждало, че материалните трудности, прибавени към острата опозиция, би трябвало да го смажат. И все пак Стилмън със забележителен кураж надживял всички кризи — дори национална вестникарска кампания срещу него.
Ерата на злепоставянето минала. Бурята от спорове заглъхнала. Постепенно Стилмън спечелил неохотното признание на своите опоненти. През 1925 година една комисия от Вашингтон посетила и възторжено се отзовала за работата в Института. Вече признат, Стилмън започнал да получава големи помощи от частни лица, от изпълнителни съвети на тръстове и дори от обществени органи. Тези средства използвал за разширяването и усъвършенстването на Института, който със своята съвършена екипировка и разположение, със своите стада от крави и чистокръвни ирландски коне за серуми се превърнал в една от забележителностите на щата Орегон.
Въпреки че Стилмън не беше останал без врагове — през 1929 година например оплакванията на един уволнен лаборант предизвикаха ново разпалване на скандала, — той поне си бе осигурил възможност да продължи работата на своя живот. Непроменен от успеха, останал същата тиха и сдържана личност, която преди близо 25 години бе посяла своите първи култури на тавана в Бикън Хил.
А сега, седнал в ресторанта на хотел „Брукс“, той гледаше Андрю спокойно и приятелски.
— Много е приятно — каза той — да бъдеш в Англия. Харесва ми вашата природа. Нашите лета не са така хладни.
— Предполагам, че сте дошли да изнасяте лекции? — каза Андрю.
Стилмън се усмихна.
— Не! Сега не изнасям лекции. Ще бъде ли суетно, ако кажа, че оставям резултатите ми да говорят вместо мене? Между другото, аз съм тук без никакъв шум. Така се случи, че вашият господин Кренстън — имам предвид Хърбърт Кренстън, който произвежда тези чудесни малки автомобили, дойде при мене в Америка преди около една година. Бил жертва на астмата през целия си живот и аз, е добре, ние в Института успяхме да го оправим. Оттогава насам непрекъснато ми досажда да дойда тук и да основа малка клиника от типа на нашата в Портланд. Преди шест месеца дадох съгласие. Одобрихме плановете и сега мястото — ние го наричаме Белвю, е почти готово. Там на Чилтърнз близо до Уикон. Ще започна работата, а след това ще предам всичко на Марланд — един от моите помощници. Честно казано, смятам това за многообещаващ експеримент с моите методи, особено от гледна точка на климата и расата. Финансовата страна е без значение.
Андрю се наведе напред.
— Това изглежда интересно. Върху какво по-специално ще работите? Бих желал да разгледам вашия санаториум.
— Трябва да дойдете, когато сме готови. Там ще развием нашия радикален режим за астма. Кренстън настоява за това. И освен това специално съм се подготвил за няколко ранни стадии на туберкулоза. Казвам няколко, защото — той се усмихна — имайте предвид, не забравям, че съм само един биофизик, който знае някои неща за дихателния апарат — но в Америка трудното е да се опазим от пациенти. Та за какво говорех? Ах, да. Тези ранни ТБЦ-та. Това ще ви заинтересува. Имам нов метод за вкарване на въздух в белия дроб. Това наистина е постижение.
— Имате предвид Емил — Вайл?
— Не, не. Много по-добро. Без недостатъците на отрицателното вариране. — Лицето на Стилмън светна. — Вие разбирате трудността на апарата с фиксираната бутилка — този момент, когато налягането в плеврите се изравнява с налягането на потока и притокът на газ спира напълно? Сега в Института сме разработили допълнителна камера за налягане — ще ви покажа, когато дойдете, — която ни дава възможност да вкарваме газ при определено отрицателно налягане още от самото начало.
— А опасността от газова емболия? — запита бързо Андрю.
— Този риск сме отстранили напълно. Вижте! Това е доста хитро. Слагаме един малък бромоформов манометър близо до иглата и по такъв начин отстраняваме разредяването. Едно вариране от около четиринайсет сантиметра дава само един кубически сантиметър на върха на иглата. Между другото, нашата игла има четирипосочно приспособление, което е малко по-добро от иглата на Сангмън.
Въпреки себе си и въпреки почетната си длъжност във „Виктори“, Андрю беше поразен.
