завистливо. — Какво беше казал Гладстон в 1890 за най-добрия начин да се осигури успешна кариера за един мъж?
— Не разбирам за какво намекваш!
Въпреки това, когато стаята бе довършена, трябваше да се съгласи с Фреди и Франсис, която пристигна да огледа пълното осъществяване на плановете си — стаята даваше нужното впечатление — напредничаво, но от професионална гледна точка правилно. В тази обстановка три гвинеи за консултация изглеждаха правилен и разумен хонорар.
В началото нямаше много пациенти. Но като започна любезно да пише на всеки доктор, който изпращаше при него пациенти във „Виктория“, писма, които, естествено, се отнасяха за тези болнични случаи и техните симптоми — той скоро изплете мрежа от връзки, стигащи до всеки край на Лондон, а те започнаха да водят частни пациенти до вратата му. През тези дни беше зает, летеше с новата си бърза лимузина между Чесбъроу терас и „Виктория“, между „Виктория“ и Уелбък стрийт и освен това списъкът на визитациите бе винаги пълен, манипулационната винаги претъпкана и често затваряше чак в десет часа вечерта.
Тонизиращият успех го правеше самоуверен, звънтеше във вените му като чудесен елексир. Намери време да изтича до Роджърз и да си поръча три нови костюма, след това до един майстор на ризи на Джърмин стрийт, когото Хемптън бе препоръчал. Популярността му в болницата растеше. Наистина сега имаше по-малко време за работата си в отделението за приходящи пациенти, но си казваше, че каквото жертва във време, компенсира в експедитивност. Дори към приятелите си разви една скоростна деловитост, която беше доста покоряваща с неговата готова усмивка: „Трябва да вървя, старче, просто не мога да седна от работа.“
Един петъчен следобед, пет седмици след неговото настаняване на Уелбък стрийт, дойде една възрастна жена с болки в гърлото. Състоянието й не беше нищо повече от един прост ларингит, но тя беше неспокойна дребна личност, която, изглежда, искаше да чуе диагнозата и от друг. Леко наранен в гордостта си, Андрю размисляше при кого да я прати. Беше дори смешно да си помисли да хаби времето на човек като сър Робърт Аби. Внезапно лицето му се проясни, когато си спомни за Хемптън зад ъгъла. Напоследък Фреди беше много любезен към него. Той би могъл да прибере трите гвинеи не по-зле от някой неблагодарен непознат. Андрю я изпрати с една бележка при Фреди.
Три четвърти часа по-късно тя отново дойде, в съвсем различно настроение, успокоена, готова да се извини, доволна от себе си, от Фреди и най-много от него.
— Извинете ме, че идвам пак, докторе. Искам само да ви благодаря за грижите, които положихте за мен. Бях при доктор Хемптън и той потвърди всичко, което казахте. И той… той ми каза, че рецептата, която ми дадохте, просто не може да бъде по-добра.
През юни бяха извадени сливиците на Сибил Торнтън. В известна степен те бяха увеличени, а напоследък в „Джърнъл“ бе изказано съмнение относно влиянието на абсорбцията на сливиците върху етилогията на ревматизма. Айвори извърши изскубването с досадна педантичност.
— Предпочитам да не бързам с тези лимфатични тъкани — каза той на Андрю, когато се миеха. — Предполагам, виждал си хора, които направо ги издърпват. Аз не работя по този начин.
Когато Андрю получи своя чек от Айвори — той отново дойде по пощата, — Фреди беше с него. Те често взаимно си гостуваха в кабинетите си. Хемптън бе върнал топката, като изпрати на Андрю един хубав гастрит срещу случая с ларингита. По това време всъщност няколко пациенти бяха преминали с бележки пътя между Уелбък и Куин Ан стрийт.
— Знаеш ли, Менсън — отбеляза сега Фреди, — радвам се, че заряза своя стар навик да се зъбиш и да виждаш само черно и бяло. Дори сега трябва да знаеш — той хвърли поглед на чека през рамото на Андрю, — че не получаваш целия сок от портокала. Дръж се за мен, мойто момче, и твоят плод ще стане по-сочен.
Андрю трябваше да се изсмее.
Същата вечер, когато се прибираше с колата, беше в необикновено добро настроение. Като откри, че е свършил цигарите, той спря и се втурна в едно магазинче за тютюни на Оксфорд стрийт. Влизайки, внезапно забеляза една жена, която се помайваше пред близката витрина. Беше Блодуен Пейдж.
Въпреки че я позна веднага, тя се беше тъжно променила в сравнение с жизнената господарка на „Брингоуър“. Фигурата й, някога пълна, беше безжизнено увиснала, а очите, с които го погледна, когато той се обърна към нея, бяха апатични и уплашени.
— Това е госпожа Пейдж. — Той се приближи към нея. — Би трябвало да кажа госпожа Рийз сега, предполагам. Не си ли спомняте за мен? Доктор Менсън.
Тя го погледна с хубавите му дрехи и вида на богаташ. Въздъхна:
— Помия ви, докторе. Надявам се, че сте много добре. — След това, като че ли се страхуваше да стои повече, тя се обърна натам, където на няколко ярда нетърпеливо я чакаше висок плешив мъж. Тя жално каза: — Трябва да вървя сега, докторе, съпругът ми ме чака.
Андрю я проследи как забърза, видя как тънките устни на Рийз се извиха, за да произнесат забележка като: „Какво си мислиш така да ме караш да чакам?“, а тя смирено сведе глава. За секунда усети студения поглед на банковия директор, отправен открито към него. След това двойката тръгна и се загуби в тълпата.
Андрю не можа да изхвърли тази картина от главата си. Когато стигна Чесбъроу терас и влезе в хола, видя Кристин да плете и своя чай, за който бе позвънила, когато бе чула колата, сервиран на табличка. Отправи й бърз изпитателен поглед. Искаше да й разкаже за случката, мечтаеше внезапно да сложи край на периода на отчуждаването.
Но когато взе чашата чай, а все още не бе успял да каже нито дума, тя тихо каза:
— Госпожа Лорънс звъня пак следобед. Не поръча да ти кажа нищо.
— О! — Той се изчерви. — Какво искаш да кажеш с това „пак“?
— Тази седмица те търси за четвърти път.
— Е добре, какво от това?
— Нищо. Не съм казала нищо.
— Въпросът е в твоя тон. Какво мога да направя аз, ако тя е решила да ми звъни?
Тя замълча, свела поглед към плетивото си. Ако той знаеше каква буря вилнее в тези спокойни гърди, едва ли би изпуснал нервите си, както направи.
— Както си тръгнала, ще започнеш да мислиш, че съм двуженец. Тя е напълно свястна жена. Защо, нейният съпруг е един от най-добрите ми приятели. Очарователни хора. Не се мотаят насам-натам с вид на бито куче. О, по дяволите…
Изгълта остатъка от чая си и стана. И все пак в момента, когато излезе от стаята, съжаляваше. Втурна се в приемната, запали цигара, като с горчивина си даваше сметка, че отношенията му с Кристин отиват от лошо на по-лошо. А той не искаше да се влошават. Растящото отчуждаване между тях го потискаше и дразнеше; това беше единственият тъмен облак в ясното небе на неговия успех.
С Кристин бяха идеално щастливи в своя брачен живот. Неочакваната среща с госпожа Пейдж го бе върнала към нежните спомени и ухажването в Бленли. Вече не боготвореше жена си, както бе правил някога, но той все още беше влюбен в нея. Може би напоследък я бе обидил веднъж или дваж. Както стоеше там, изведнъж почувства желание да се сдобри с нея, да й угоди, да я приласкае. Размишляваше усилено. Внезапно очите му блеснаха. Погледна часовника си, видя, че има още половин час до затварянето на „Лориър“. В следващата минута беше в колата си на път за разговор с госпожица Кремб.
Госпожица Кремб, когато той спомена какво желае, се постави незабавно и усърдно на неговите услуги. Започнаха сериозен разговор, след това влязоха в отдела за кожи, където за доктор Менсън бяха показани различни мостри. Госпожица Кремб ги поглеждаше с опитни пръсти, посочваше блясъка, сребърния оттенък, всичко, което човек би трябвало да търси при тези специални кожи. Един-два пъти внимателно поспори с него, като убедително посочваше какво значи качество и какво не. Накрая той направи избор, който тя възторжено одобри. След това тръгна да търси господин Уинч и скоро се върна, за да заяви радостно:
— Господин Уинч каза, че ще ги получите на костуема цена. — Никога дума като „цена на едро“ не би омърсила устата на служителка в „Лориър“. — Това означава петдесет и пет лири; и мога да ви уверя, докторе, че си струва парите. Това са красиви кожи, красиви. Вашата съпруга ще бъде горда да ги носи.
