Следващата събота в единайсет часа Андрю взе тъмната маслинено зелена кутия с неповторимата марка, художествено изрисувана на капака, и влезе в хола.
— Кристин! — извика той. — Ела за момент.
Тя беше на горния етаж с госпожа Бенет и и помагаше да оправи леглата, но дойде веднага, малко запъхтяна, а погледът й изразяваше учудване от това извикване.
— Виж, мила! — Сега, когато върхът бе близо, той почувства едва ли не задушаващо го стеснение. — Купих ти това. Знам, че… зная, че напоследък не се разбираме така добре. Но това би трябвало да ти покаже…
Запъна се и като ученик й подаде кутията. Докато я отваряше, тя пребледня. Ръцете й трепереха върху канапа.
После издаде тих объркан вик:
— Какви чудесни, чудесни кожи!
Вътре, в специална хартия, беше увита една двойна яка от сребърна лисица, две прелестни кожи, модно оформени като една. Той бързо ги взе и като ги приглаждаше, както бе правила госпожица Кремб, възбудено каза:
— Харесват ли ти, Крис? Пробвай ги. Добрият стар хафбек ми помогна да ги избера. Абсолютно първокачествени. По-добри няма. И ценността им също. Виж този блясък, това сребро на гърба — ето на какво трябва специално да обърнеш внимание!
По бузите й се търкаляха сълзи. Тя се обърна към него съвсем диво.
— Ти наистина ме обичаш, нали, мили? Нищо друго не ме интересува на света!
Успокоена, най-после пробва кожите. Бяха вълшебни.
Той не можеше да им се нарадва. Искаше сдобряването да бъде пълно. Усмихна се:
— Виж какво, Крис, ние бихме могли да направим и едно малко тържество. Да излезем да обядваме днес. Ще те чакам в един часа в „Плаца“.
— Да, мили — каза полувъпросителпо тя. — Само че за днес съм приготвила малко овчарски пай — ти толкова го обичаш.
— Не, не — по-весело не бе се смял месеци наред. — Стига си стояла в къщи! Един часа. Срещнете тъмния красив джентълмен в „Плаца“. Няма нужда да носите червен карамфил. Ще ви познае по кожите.
Цяла сутрин беше в настроение на пълно задоволство. Какъв глупак е бил досега! — да пренебрегва Кристин. Всички жени обичат да им се оказва внимание, да бъдат извеждани, да прекарват весело, „Плаца“ беше най-доброто място. Цял Лондон, или поне по-голямата част от тези, които имаха значение, можеха да се видят там между един и три.
Кристин закъсня, нещо необичайно за нея, и това го накара леко да нервничи, докато седеше в малкото фоайе и виждаше през стъклената преграда как заемат всички най-хубави маси. Поръча си още едно мартини. Беше един и двайсет, когато тя дойде запъхтяна, стресната от шума, от хората, от натруфените лакеи и от факта, че последния половин час бе чакала в друго фоайе.
— Много съжалявам, мили — каза тя. — Наистина питах. Чаках и чаках и след това открих, че това е друго фоайе.
Дадоха им лоша маса, в ъгъла до една колона и близо до сервитьорите. Залата бе гротескно претъпкана, масите така близо една до друга, че хората сякаш седяха един друг в скутовете си. Келнерите се движеха като акробати. Горещината беше тропическа.
— Сега, Крис, какво ще желаеш? — решително запита Андрю.
— Ти поръчвай, мили — отвърна немощно тя.
Поръча богато, скъпо меню: чер хайвер, супа галски принц, пиле, аспержи, ягоди и сироп. Също една бутилка Либфраумилх 1929.
— Ние не знаехме много за тези неща, когато бяхме в Бленли. — Той се засмя, решен да бъде весел. — Не знаехме какво значи добро прекарване, мое старо момиче.
Тя благородно се опитваше да отвърне на неговото настроение. Похвали черния хайвер, положи героични усилия с богатата супа. Преструваше се на заинтересувана, когато той посочваше кинозвездата Глен Роско, Марвис Йорк, американка, известна със своите шест съпрузи, и други също така известни космополити. Спретнатата вулгарност на това място й беше противна. Мъжете бяха прекалено пригладени, гладки и мазни. Всички жени бяха блондинки, облечени в черно, красиви, гримирани, небрежно груби.
Изведнъж Кристин се почувства леко зашеметена. Започна да губи равновесието си. Обикновено поведението й се обуславяше от естествената й простота. Но напоследък нервите й бяха много опънати. Започна да чувства несъответствието между своите нови кожи и евтините си дрехи. Усети, че другите жени я гледат. Знаеше, че тук не е на мястото си, като маргаритка в парник за орхидеи.
— Какво има? — запита той внезапно. — Не ти ли е приятно?
— Да, разбира се — запротестира тя, като напразно се опитваше да се усмихне. Устните й сега бяха втвърдени. Едва преглъщаше, камо ли да усеща вкуса на покритото с дебел пласт крем пиле в своята чиния.
— Не слушаш какво ти говоря — промърмори той недоволно. — Дори не си докоснала виното си. По дяволите, когато човек изведе жена си навън…
— Може ли малко вода — запита тя с неуверен глас. Искаше й се да изписка. Тя беше чужда за това място. Косата й не беше боядисана, лицето й не бе гримирано, нищо чудно, че сега и келнерите се заглеждаха в нея. Тя нервно набоде едно стебло на аспержа. Когато го повдигаше, главата се отчупи и падна, пръскайки сос върху новите кожи.
Металната блондинка на съседната маса се обърна към своя компаньон с доволна усмивка. Андрю видя тази усмивка. Отказа се от опита да води разговор. Привършиха яденето в мълчание.
Връщането в къщи беше още по-мрачно. След това той набързо излезе по визитациите си. Бяха по- отдалечени един от друг, отколкото преди. Болката в душата на Кристин бе нетърпима. Тя започна да губи вяра в себе си, да се пита дали наистина е подходяща за него. Същата вечер сложи ръце около врата му, целуна го и отново му благодари за кожите и за излизането.
— Радвам се, че ти достави удоволствие — каза той безизразно и отиде в своята стая.
Глава дванадесета
В този момент се случи едно събитие, което за известно време отклони вниманието на Андрю от затрудненията му в къщи. В „Трибюн“ той попадна на едно съобщение, в което се казваше, че господин Ричард Стилмън, добре известният специалист-медик от Портланд, щата Орегон — САЩ, е пристигнал с кораба „Империал“ и е отседнал в хотел „Брукс“.
В старите времена той възбудено би се втурнал при Кристин с вестника в ръка: „Виж тук, Крис! Дошъл е Ричард Стилмън, спомняш ли си, аз си кореспондирах с него през цялото време. Чудя се дали би желал да се срещнем — честно казано, умирам да го видя!“
Но сега бе загубил навика да тича при Кристин, вместо това зряло размисли над „Трибюн“, като се радваше, че може да се обърне към Стилмън не като помощник от схема за медицинско подпомагане, а от позицията на консултант на Уелбък стрийт. Написа на машината педантично писмо, в което припомняше на американеца за себе си и го канеше да обядват в сряда в „Плаца“.
На другата сутрин Стилмън му се обади по телефона. Гласът му бе тих, приятелски, бодър и делови.
— Радвам се да ви чуя, доктор Менсън. С удоволствие бих обядвал с вас, но нека да не е в „Плаца“. Вече мразя това място. Защо не дойдете тук и обядвате заедно с мен?
Андрю намери Стилмън в дневната на апартамента му в „Брукс“. Един тих приятен хотел, пред който блясъкът на „Плаца“ изглеждаше смешен. Беше горещ ден, сутринта бе имал много работа и щом видя за пръв път домакина си, Андрю едва ли не си помисли, че би било по-добре да не бе идвал. Американецът беше около петдесетгодишен, дребен и слаб, с непропорционално голяма глава и издадена напред челюст. Лицето му бе момчешки румено, светлата му коса — рядка и вчесана на път. Едва когато видя очите му, твърди и ледено сини, Андрю разбра, почти почувства влиянието на увличащата сила, скрита зад тази невнушителна фигура.
— Надявам се, че нямате нищо против идването тук — каза Ричард Стилмън с тихия глас на човек, при
