се зад нея, яви му се неясно видение: дребната фигура на Кристин върви по пазара, носейки старата сламена чанта.
Глава четиринадесета
Три дни по-късно Андрю седеше в своя кабинет на Уелбък стрийт. Беше един горещ следобед, а през квадрата на отворения прозорец долиташе глухият шум на уличното движение, който разкъсваше изнемощелия въздух. Беше уморен, работил твърде много, страхуваше се от връщането на Кристин в края на седмицата, очакваше я и същевременно се боеше от всяко иззвъняване на телефона, потеше се пред задачата да се справи с шестима пациенти за по три гвинеи за един час и знаеше, че ще трябва да претупа работата в приемната, за да изведе Франсис на вечеря. Нетърпеливо погледна нагоре, когато влезе сестра Шарп, върху чиито нехармонични черти бе изписана повече язвителност от обикновено.
— Един човек е дошъл, иска да ви види. Ужасна личност. Не е пациент и каза, че не е и пътешественик, няма визитна картичка. Казва се Боланд.
— Боланд! — повтори механично Андрю. После лицето му внезапно се проясни. — Сигурно Кон Боланд? Пуснете го, сестра! Веднага.
— Но вие имате пациент, който чака, а след десет минута госпожа Робъртс.
— Голяма работа, че е госпожа Робъртс! — подхвърли той ядосан. — Правете каквото ви казвам.
Сестра Шарп почервеня при този тон. Беше й на езика да му каже, че не е свикнала да й говорят по този начин. Начумери се и излезе с вдигната глава. Следващия миг въведе Боланд.
— Наистина Кон! — каза Андрю и скочи на крака.
— Здравей, здравей, здравей — извика Кон, като тръгна напред с широка и открита усмивка. Това беше червеноглавият зъболекар, лично той, непроменен, също така истински и мръсен в своя прекалено голям син костюм и големи кафяви ботуши, като че ли току-що бе излязъл от дървения си гараж, малко поостарял може би, но с не по-малко енергия в покритата с капчици четина на червените му мустаци, все още безгрижен, с буйна коса, пълен с възклицания. Той силно потупа Андрю по гърба. — За бога, Менсън! Хубаво е да те види човек отново. Изглеждаш чудесно. Бих те познал сред милиони други. Да, да! Само като си помисли човек. Тука имаш първокласно място и всичко. — Той обърна лъчезарния си поглед към саркастичната Шарп, която стоеше и презрително наблюдаваше. — Тази твоя госпожа сестра не искаше да ме пусне, докато не й казах, че и аз съм от професията. Това е светата истина, сестра. Този наперен момък, за когото работите, немного отдавна беше в същата медицинска система като мен. Горе в Аберлоу. Ако ви се случи да минавате оттам, обадете се на госпожата и на мен. Ще ви почерпим с чаша чай. Всеки приятел на моя стар приятел Менсън е добре дошъл като деня!
Сестра Шарп му хвърли един поглед и излезе от стаята. Но всичко това остана незабелязано за Кон, който се смееше и кискаше с истинска естествена радост, като неотвратимо се обръщаше към Андрю.
— Не е красавица, а, Менсън, моето момче? Но е почтена жена. Готов съм да се обзаложа. Да, да, да! Как си ти сега? Как си ти? — Той отказваше да пусне ръката на Андрю и я друсаше, като се смееше с чиста наслада.
В този убийствен ден да видиш Кон беше удоволствие. Когато най-после се освободи, Андрю се хвърли в един люлеещ се стол и отново се почувства човек, като буташе цигарите към Кон. След това, сложил един мръсен пръст върху извивката на креслото, с друг притиснал влажния край на току-що запалената цигара, Кон обрисува в общи линии причините за своето идване.
— Имах малко почивка, която ми се полага, Менсън, мойто момче, и някои неща, които трябва да направя, та жената просто ми каза да се стягам и да тръгвам. Виждаш ли, аз работя върху едно изобретение за устройство с пружина, за стягане на разхлабени спирачки. Когато мога, отдавам всичките сили на старото си сиво вещество на тази идея. Но по дяволите да вървят. Никой няма да дойде да погледне изобретението! Но, нищо, нищо. Няма да го правим на въпрос. Няма значение, покрай другото. — Кон изтърси пепелта от цигарата си на килима и лицето му стана по-сериозно. — Слушай, Менсън, мойто момче! Става дума за Мери — ти сигурно си спомняш Мери, защото мога да ти кажа, че тя те помни! Тя е зле напоследък. Изобщо не отговаря на изискванията. Водихме я при Луелин и дявол го знае с какво й е помогнал. — Кон внезапно се разгорещи, гласът му стана твърд. — По дяволите, Менсън. Той има нахалството да казва, че имала ТБЦ, като че всичко това не беше свършено за Боландови, когато нейният чичо Дан отиде преди петнайсет години в санаториум. Виж сега, Менсън. Ще направиш ли нещо заради старото приятелство? Знаехме, че сега си голям човек, трябва да ти кажа, че в Аберлоу говорят само за тебе. Би ли прегледал Мери? Не можеш да си представиш какво доверие има това момиче в теб. Ние също ти вярваме — госпожа Боланд и аз, знаеш ли какво ми каза тя? Ще идеш при доктор Менсън, когато можеш, и ако е съгласен да види дъщерята, ще я изпратим, щом той каже, че е удобно. Сега какво ще кажеш, Менсън? Ако си много зает, просто трябва да кажеш и аз веднага ще се изпарявам.
Лицето на Андрю стана сериозно.
— Не говори така, Кон. Не виждаш ли колко се радвам да те видя? А Мери, бедното дете, знаеш, че ще направя всичко, което мога за нея, всичко.
Без да обръща внимание на многозначителните влизания на сестра Шарп, той пропиляваше скъпоценното си време в разговор с Кон, докато най-после тя не можа да издържи.
— Навън чакат петима пациенти, доктор Менсън, и вие сте закъснели с повече от час. Повече не мога да ви извинявам, не съм свикнала да се отнасям така към пациентите.
Дори тогава той все още се държеше за Кон, изпрати го до предната врата, като гостоприемно настояваше:
— Няма да те пусна да хукнеш обратно към къщи, Кон. За колко време си тук? Три или четири дни? Това е чудесно! Къде си отседнал? Уестланд — към Бейсуотър Уей. Там не е добре! Защо вместо това не дойдеш при мен, и без това си близо до нас. А свободно място има колкото искаш. Кристин ще се върне в петък. Как ще се радва да те види, как ще се радва, Кон. Ще можем да поприказваме за старите времена.
На другия ден Кон донесе чантата си на Чесбъроу терас. След вечерния приемен час заедно отидоха във втората зала на „Паладиъм мюзик хол“. Учудващо беше как всеки номер ставаше чудесен в присъствието на Кон. Готовият смях на зъболекаря кънтеше, като отначало стряскаше, а после заразяваше околните.
— За бога! — се люшкаше Кон на мястото си. — Виждаш ли го онзи с велосипеда, спомняш ли си, Менсън…
През антракта отидоха в бара, Кон, килнал шапка на тила си, с пяна на мустаците, с кафяви ботуши, сияещ от щастие.
— Не мога да ти кажа, Менсън, моето момче, какво удоволствие беше това за мен. Разбира се, ти си самата любезност!
Пред искрената благодарност на Кон Андрю, без да знае защо, се почувства мръсен лицемер.
След това ядоха стек и пиха бира в Кадеро, а когато се върнаха, разбутаха огъня в предната стая и заприказваха. Говореха, пушеха и пресушаваха нови бутилки бира. За момент Андрю забрави сложността на суперцивилизирания живот. Голямото напрежение в неговата практика, перспективата да бъде осиновен от ле Рой, възможността да го повишат във „Виктория“, състоянието на капиталовложенията му, меката хубост на Франсис Лорънс, страхът от обвинението в далечните очи на Кристин — всичко това избледня, когато Кон изрева:
— Спомняш ли си, когато се борехме срещу Луелин? И тогава Ъркюхарт и другите ни изоставиха — Ъркюхарт още се държи, изпраща най-добри поздрави — и тогава ние двамата седнахме и довършихме бирата?
Но следващият ден дойде и безмилостно донесе момента на новата среща с Кристин. Андрю замъкна нищо неподозиращия Кон накрая на перона, като недоволно си даваше сметка, че лошо се владее и че Боланд е неговото спасение. Когато влакът навлезе в гарата, сърцето му затуптя в мъчително очакване. Запомни един потресающ момент на болка и разкаяние, когато видя дребното, познато лице на Кристин сред тълпа непознати, което се напрягаше в очакване към него. След това той забрави всичко в усилието си да постигне сърдечно безгрижие.
— Здравей, Крис! Струваше ми се, че никога няма да дойдеш! Да, можеш да го огледаш добре. Това е Кон и никой друг! Лично той! Нито ден по-стар. Той живее при нас, Крис. Ще ти разкажем всичко в колата. Тя е тук отвън. Добре ли прекара? О, какво е това! Защо ти носиш багажа си.
