Чарлин Крос
Дамата на лорда
Глава 1
Главният иконом на графа на Монтбърн вървеше бързо по току-що измитите коридори на замъка. Построената преди няколко века огромна каменна крепост беше поддържана добре и Феликс Марлоу се гордееше много с приноса на семейството си за запазването й през вековете.
Без да забавя крачка, Марлоу се огледа наоколо и беше обзет от тъга. След по-малко от една година старата твърдина щеше да бъде затворена и изоставена, а обитателите й щяха да се преместят в по- съвременна, подобна на дворец сграда. Новата каменна сграда се строеше на върха на възвишението срещу замъка и имаше повече от сто стаи, но Марлоу не беше впечатлен кой знае колко. В неговите очи тя беше едно грозно чудовище, което само загрозяваше прекрасния пейзаж. В интерес на истината, ако Джеймс Шотландски не беше наследил английския трон след смъртта на кралица Елизабет, като по този начин бе успокоил страховете от война с шотландците, строителството на грозотията никога нямаше да бъде започнато.
Но главният иконом не можеше да изрази мислите си на глас. В продължение на поколения семейство Марлоу бе служило с тихо достойнство и бе наблюдавало възхода на семейство Хоук от Монтбърн. Първоначално баронство, сега Монтбърн беше графство. Напоследък се чуваха слухове, че Джеймс възнамерявал да даде на сегашния, шести граф на Монтбърн титлата херцог. Само преди няколко минути един пратеник, придружен от петдесет души, бе пристигнал с писмо от краля и Марлоу се чудеше дали тежкият пакет, който пратеникът носеше, не потвърждаваше истинността на слуховете.
Той ускори крачка и зави зад един ъгъл. Още една дузина стъпала и се озова пред вратата, която водеше към покоите на господаря му. Вече бе вдигнал ръка, за да почука на вратата, когато чу отвътре приглушен женски смях, последван от дълбок мъжки глас. И двата гласа бяха удавени от скърцането на въжетата, поддържащи пухения матрак при търкането им в страничните дървени релси на огромното легло с балдахин.
Звукът накара Марлоу да се изчерви от адамовата си ябълка до върховете на ушите. Въпреки че графът беше дал изричната заповед никой да не го безпокои, икономът бе решил, че кралското писмо е по-важно. Той преглътна, изправи рамене, оправи жилетката си и почука на вратата.
— Лорд Монтбърн… сър!
Алекзандър Хоук изруга. Инкрустираният със смарагди златен медальон на врата му се замята на златната си верига, докато графът се отместваше от пищното тяло под себе си.
— Марлоу, надявам се, че замъкът гори, защото в противен случай ще ти взема главата за това прекъсване.
— Няма пожар, милорд — отвърна икономът през вратата. — Но това е също толкова важно. Пратеникът на краля току-що донесе писмо за вас и чака отговор.
Младият граф погледна съблазнителната брюнетка, която лежеше до него и го гледаше с изкусителна усмивка, сви рамене и посегна към чаршафа в краката си. С едно движение на китката си той метна чаршафа нагоре, за да прикрие голотата на двамата в леглото.
След като се погрижи любовницата му да бъде прикрита от плата, Алек пъхна една дебела възглавница зад себе си.
— Влез — нареди той и се облегна на възглавницата. Небесносините му очи наблюдаваха как вратата се открехва леко и лицето на Марлоу надниква плахо в стаята. — Казах да влезеш.
Марлоу отвори широко вратата. Шумът от скърцането на ботушите му по плочите бързо изчезна в мекотата на дебелите ръчно изработени килими, които покриваха пода на спалнята. Такива удобства бяха рядкост в повечето замъци, но не и в Монтбърн, тъй като господарят му мразеше усещането от допира на студения камък до босите си крака.
Марлоу се приближи до графа и му подаде пакета.
— Да изчакам ли за отговора ви? — попита той.
Алек долови нещо необичайно в гласа на слугата си и го погледна. Пръстите на Марлоу мачкаха дантелената яка, която обгръщаше тънкия му врат. Лицето му беше червено като домат и всеки друг на мястото на Алек би си помислил, че човекът се задушава. Марлоу не беше способен да гледа към господаря си и бе вперил поглед в тавана и го разглеждаше с голям интерес. Очевидно слугата се чувстваше твърде неловко и това накара графа да се усмихне.
Марлоу беше изключително морален човек и очевидно се притесняваше, когато ставаше свидетел на похотливите навици на господаря си. Икономът никога не изразяваше мислите си на глас, но Алек знаеше, че слугата му искаше господарят му да се ожени отново, и то скоро. Само че Алек нямаше такова намерение.
Сгоден още по време на детството си, когато бе навършил деветнайсет години, той се беше оженил за момиче, което не познаваше и не обичаше, само за да открие, че бледата му, девствена съпруга беше фригидна. Всеки път, когато я бе доближавал, тя незабавно бе получавала пристъп на истерия. Никакви думи не се бяха оказали достатъчни, за да я успокоят. След като всеки път бе слушал истеричните й викове в продължение на около час, той се бе измъквал от спалнята й, решен да се върне и да преспи с нея. Но физическият им съюз така и не се бе осъществил. Тя бе дошла при него девствена и го бе напуснала девствена. Уви, крехката Елинор бе починала само четири месеца след сватбата им. Тъй като тя беше напълно здрава, Алек предполагаше, че бе починала, защото се бе поддала на страховете си.
След един такъв катастрофален брак Алек беше доволен да си остане вдовец. През следващите шест години той бе имал много любовници, последната, от които беше Фелисия Емори. Едва когато му дойдеше времето да стане баща на наследник, графът щеше да се ожени отново, но този път смяташе сам да си избере съпругата. Тя щеше да бъде жизнерадостна, желаеща да задоволи всичките му желания. Алек се усмихна на себе си; какъвто си беше страстен, ако намереше такава жена, едва ли някога щяха да излязат от леглото. Докато обаче не намереше такава жена, никой не можеше да го накара отново да си навлече брачния хомот.
Мекото тяло до него се размърда и ръката на Фелисия се промъкна през гърдите му към стегнатия му стомах. Алек едва успя да се въздържи да не изпъшка.
— Изчакай в коридора, Марлоу — заповяда той на слугата, който все още гледаше в тавана. — Ще те повикам, когато съм готов с отговора.
Когато вратата се затвори, Фелисия седна в леглото. Чаршафът се свлече до бедрата й. Пищните й гърди се притиснаха в гърба на Алек, тя положи глава върху рамото му и опипа пергамента, на който беше написано писмото от краля.
— Не те ли интересува какво има да ти каже Джеймс? — попита тя. Уверена, че владетелят им беше дал така мечтаното херцогство на любовника й, Фелисия усещаше как сърцето й ще се пръсне от вълнение. — Прочети го, скъпи. Побързай.
Алек също смяташе, че в писмото го уведомяват, че получава титлата херцог, но се чудеше каква цена трябваше да плати за това. Джеймс и съпругата му Ан Датска бяха известни с прахосничеството си. Джеймс беше печално известен и с това, че щедро даряваше титли на приближените си — първо рицарско звание, след това баронство — но не го правеше от добро сърце. За тази чест получателят беше длъжен да плати солидна сума, а ако откажеше да приеме титлата, Джеймс го глобяваше със сума многократно по-голяма от исканата за титлата. Джеймс бе измислил този оригинален план по идея на лорд Сейлсбъри, за да напълни изпразнената си хазна. Алек реши, че владетелят му не е глупак. Нямаше съмнение, че херцогството му се даваше под условие. С нарастващ скептицизъм той отново се запита дали ще може да плати цената на краля.
— Е? — подкани го нетърпеливо Фелисия.
Алек бавно отвори пакета. В него се намираше втори запечатан документ. Той сложи втория пергамент встрани и прочете съдържанието на първия, след което се изправи рязко и главата на Фелисия се удари в дървото зад нея. Алек изруга.
Докато търкаше цицината на главата си, Фелисия попита:
— Какво има? Какво се е случило?
