безразличието ти към собствения ти живот. — Той огледа гъстата й червена коса, която се спускаше свободно по раменете й и идеалните черти на лицето й. Най-накрая погледът му се плъзна по женствените й форми и се спря с интерес върху изящните й крака. — Въпреки че не мога да разбера как изобщо някой може да оцелее в тази ужасна страна.
Неколцина от мъжете зад него се изсмяха и устните на мъжа се разтеглиха в широка, равна усмивка.
Мъжът беше облечен в кожени дрехи, имаше широки рамене и стройни бедра. И беше много висок, или поне на нея така й се струваше. Косата му беше гъста и черна като ебонит. Чертите на лицето му, изящни като на статуя, сякаш бяха изваяни от майстор скулптор. Той беше по-красив и от самия Луцифер.
Чандра изпита изкушение да се прекръсти, но се спря навреме. Тя се страхуваше от този човек, но не го показа. Докато гледаше към мъжа, който бе обидил страната й и самата нея, вятърът засвистя отново и първите дъждовни капки паднаха върху земята.
Мъжът потръпна и сега бе ред на Чандра да се усмихне. Англичанинът изруга, оправи шлема на главата си и се уви по-плътно в тежкото си палто.
— Не съм малоумна — отвърна тя с тих и спокоен глас, без да свежда глава. — Аз съм Морган и тичам на воля из тези хълмове, като всички от клана Морган. Не аз, а ти, саксонецо, не мислиш за живота си и за живота на онези, които те следват. Ако не си тръгнете веднага, ще останете завинаги в
Алек погледна към момичето, което бе заплашило него и хората му със смърт и се намръщи. Не знаеше с какво може да им навреди сама. Едва ли можеше да им направи нещо. Смелостта й го заинтригува, красотата й го заплени и той си помисли, че ако му се наложи да остане по-дълго в тази дяволска страна, с удоволствие щеше да вземе едно толкова жизнерадостно момиче като нея в леглото си.
Погледът му се плъзна за втори път по гладките й крака и той си представи как те се увиват около кръста му, докато стройните й бедра се извиват под неговите. В страна с такъв неприятен климат нямаше да бъде зле да има до себе си едно меко женско тяло, което да го топли нощем. Истината беше, че макар младото момиче пред него очевидно да беше от селско потекло, то го възбуждаше, Фелисия нямаше да се разтревожи за нещо, за което нямаше как да разбере.
— Съжалявам, момиче, но лешоядите ще трябва да си намерят друга храна, защото нито аз, нито хората ми смятаме да им уреждаме банкет. Нито пък можем да напуснем тези земи. Поне не преди да съм свършил кралската работа, по която съм тук. Кажи ми това ли е замъкът на лейди Лохли?
— Какво искате от нея? — попита Чандра и го огледа недоверчиво.
— Както вече казах, тук съм по кралска работа. Лейди Лохли ще бъде първата, която ще научи за какво съм дошъл. Но когато я информирам за мисията си, искам да подновя запознанството си с теб. Как се казваш?
Мъжете най-близо до него се разсмяха и Чандра се вцепени. Английски свине! Тя ги погледна с омраза.
— Морган! — отвърна най-накрая троснато тя.
Алек присви устни.
— Морган — интересно име, но не много оригинално.
— Но си е нейно — каза Девин, който се бе появил междувременно. Той бавно слезе по склона и застана до братовчедка си. — А също така е и мое. Ти как се казваш, саксонецо?
Погледите им се срещнаха и двамата се огледаха внимателно. След това новодошлият постави ръка около раменете на момичето. За Алек този жест означаваше, че двамата са женени или поне сгодени. За негова изненада, това го разочарова. Той отново огледа момчето пред себе си. Девин го гледаше предизвикателно. Алек знаеше, че лесно ще успее да се справи с него и да му открадне момичето, но в момента имаше много по-важна работа.
— Извинете лошите ми обноски — каза той и кимна леко. — Аз съм покорният кралски слуга граф Монтбърн. Тези господа с мен са войници на краля. А сега, ако ни извините, ще отидем до замъка, за да се видим с лейди Лохли.
— Но тя няма да ви приеме! — възкликна Чандра.
— Тогава ще я чакаме в голямата й зала и ще се храним с храната й, докато не ни даде аудиенция. Желая ви приятен ден.
Чандра не изпусна от поглед групата мъже, които бавно преминаха покрай нея и Девин. По команда от мъжа, който се бе нарекъл Монтбърн, конниците едновременно тръгнаха в галоп по голия склон. Момичето осъзна, че внезапната смяна на хода трябваше да покаже безстрашието им. Те може и наистина да бяха смели, но бяха и глупави, защото Чандра бе сигурна, че чичо й бе наблюдавал цялата сценка от бойниците на замъка.
Един грешен ход и всички англичани щяха да бъдат мъртви.
— По-добре да се връщаме в замъка — каза Девин.
— Да — отвърна тя, без да сваля очи от мъжа, който се бе обявил за пратеник на Джеймс. Дъждът се усилваше. — Хайде, имаме работа.
Когато Чандра и Девин се промъкнаха през тайния проход, чийто вход бе скрит зад купчина скали, навън вече валеше силно. Коридорът водеше до мазите на северната кула, чието спираловидно стълбище ги отведе до външната стена на замъка.
— Върви да се преоблечеш — нареди Чандра на братовчед си, докато прескачаше запасите от зърно и храна по пътя си към водещата към вътрешния двор врата.
— Какво смяташ да правиш със саксонеца и хората му? — поинтересува се братовчед й.
— Ще отида да намеря Седрик. Той сигурно ще знае как да постъпим.
— Ако вече не ги е избил — отвърна Девин. — Пази се, Чандра. Не го оставяй да те убеди да действаш прибързано.
— Няма — обеща тя, без да пропуска предупредителното му изражение. Въпреки че често търсеше съветите на чичо си, Чандра невинаги се вслушваше в тях, въпреки че Девин, изглежда, мислеше точно обратното. Онова, което братовчед й бъркаше с липса на увереност, беше всъщност нуждата й да действа разумно във всяко едно начинание. Ако понякога губеше търпение с Девин, то беше, защото се страхуваше да не застане между братовчед си и чичо си, които бяха в постоянна опозиция един на друг. Девин смяташе, че тя фаворизира чичо си, но това не беше така. Чандра знаеше какво мисли Седрик за англичаните и затова щеше да обмисли внимателно съвета, който той щеше да й даде и едва тогава щеше да действа. — Само се моли да не съм закъсняла.
Сложила наметалото върху главата си, за да се предпазва от дъжда, тя вдигна полите на роклята си и излезе бързо през тежката дървена врата в основата на кулата, която водеше към вътрешния двор. Когато стигна до каменните стъпала за бойниците, се затича по тях до върха и отиде до мястото, на което се намираше чичо й. Със зачервено лице Седрик крещеше на английския разбойник, който чакаше недалеч от замъка. Чандра застана така, че да не може да бъде видяна от стоящите долу конници и се заслуша в размяната на реплики.
— Лейди Лохли не желае да ви приеме — заяви Седрик. — Разкарайте английските си кожи обратно през границата, докато все още можете.
— Удивявам се, сър — извика в отговор Алек, — че знаете какво мисли лейди Лохли, след като не сте напускали мястото си, откакто слязох от онзи хълм. Тук съм по заповед на краля и трябва да предам писмо от него за лейди Лохли. Единствено тя може да прочете първа писмото. Затова ви предлагам да повикате водачката си и да й предадете, че трябва да се видя по важна работа с нея.
— Ако е толкова важно, можете да влезете в замъка сам. За мен ще бъде удоволствие лично да занеса писмото на водачката ни.
Алек огледа мъжа, който, изглежда, не беше по-възрастен от него с повече от четири или пет години. Монтбърн беше сигурен, че ако влезеше сам в замъка, никога нямаше да излезе жив оттам. Той си представи как лейди Лохли получава писмото на краля сложено върху поднос до главата му.
— Не е чак толкова важно — отвърна той със студена усмивка. — Ако вляза, ще вляза с хората си. А сега намерете лейди Лохли и й предайте съобщението ми. Няма да напусна тези езически земи, преди да се
