хранят.
Приборите също не бяха по-добри. Вместо калай или сребро, на масите имаше омазнени дървени купи и напукани дървени лъжици. Не се виждаше и едно парченце храна. Подобно на хората си, Алек също беше уморен, измокрен и гладен, но не се изненада, че не го очакваше обилна вечеря. Там, където се проявяваха лоши обноски в една област, сигурно щяха да бъдат проявени и в друга. Мнението му за шотландците се затвърди — те бяха и винаги щяха да си останат — диваци.
— Настанете се на една от тези маси — каза човекът, който ги бе ескортирал до замъка. — Храната ще ви бъде поднесена скоро.
— А лейди Лохли? — попита го Алек. — Ще я видим ли скоро?
— Нямам никаква представа. Тя има да урежда дела, свързани с клана. Предполагам, че когато свърши с тях, ще ви приеме. Вървете да си намерите място. — Мъжът се отдалечи, без да каже нито дума повече.
Монтбърн стисна зъби и даде знак на хората си да седнат на пейките. В същия момент външната врата се отвори и останалите му войници влязоха в залата, като отърсваха водата от дрехите си и се присъединиха към колегите си. Един от тях обаче отиде при Алек.
— Конете са измити, напоени и нахранени, сър — уведоми го сър Джон Фарел, когато седна до него. Тъмнокафявите му очи огледаха масите. — Хубаво щеше да бъде, ако можех да кажа същото и за нас.
Алек погледна рицаря. Той още не бе навършил трийсет, а беше един от най-верните войници на краля.
— И аз си помислих същото — съгласи се с него Алек. След това попита: — Какво мислиш за всичко това?
Фарел огледа празната зала.
— Тревожа се. Онзи мъж на стената, изглежда, имаше голямо желание да пролее английската ни кръв. Няма да се изненадам, ако докато вечеряме, той и останалите ни нападнат.
— Съгласен съм сър Джон. Кажи на хората си да си държат очите на четири, защото скоро може да ни се наложи да се измъкваме оттук с бой. В противен случай тази дупка може да се окаже нашата гробница.
— Те ще бъдат подготвени за всичко — обеща рицарят. — Аз също.
— Това ми стига. — Алек развърза нервно връзките, които държаха палтото му. — Да се надяваме, че поне ще ни дадат достатъчно време, за да напълним стомасите си и да възстановим силите си. — Той огледа задната част на залата. — Това безкрайно чакане изчерпва търпението ми. Сами ли трябва да си приготвим храната?
В другия край на залата Чандра Морган се взря иззад ръба на каменната стена, която отделяше голямата зала от кухнята. Когато погледът й се спря върху мъжа на име Монтбърн, тя забеляза, че той погледна за кратко в посока към нея.
— Чудя се за какво ли си говорят — каза Девин, който наблюдаваше двамата англичани над рамото на братовчедка си. — Интересно ще бъде да разберем.
— Да — съгласи се тя и се намръщи леко. След това се усмихна. — Но не би трябвало да бъде твърде трудно да разберем. — Тя се обърна към Девин. — Готова ли е храната?
— Да. Котлите стоят на задните маси от един час. Кашата изстина и се втвърди и сега прилича на кал.
— Добре. — Чандра се взря още веднъж зад стената и видя как англичанинът сваля напоеното си от дъжда палто и го хвърля върху една незаета маса. Вода започна да се стича от палтото върху пода. Монтбърн свали шлема от главата си и го хвърли върху палтото, след което прекара пръсти през дългата си мокра коса. — Тези арогантни саксонци не заслужават нищо по-добро.
Само преди един час, докато англичаните бяха чакали под дъжда, кланът Морган се бе веселил в същата тази зала. Масите се бяха огъвали под тежестта на подноси с месо, купи със зеленчуци и грах. Кафяв хляб и сирене бяха преминавали от ръка в ръка, последвани от сушени плодове. Вино и бира се бяха лели в изобилие, но никой не бе пил твърде много.
Когато всички се бяха нахранили, залата бе почистена, покривките — свалени от масите, новите пейки подменени със стари. Не бе останала и следа от разкошната вечеря, освен може би леката миризма на печено месо.
— Кажи на жените да поднесат котлите и сладкишите. Време е да нахраним гостите си.
— Ние ли? — попита Девин. — Нали нямаш намерение да прислужваш лично на саксонците?
— Напротив, точно това смятам да направя.
— Чандра, трябва да се увериш, че като го правиш, не се поставяш в опасност.
— Той не знае коя съм аз, така че не виждам какво може да ме заплашва. Той и хората му са изморени и вероятно няма да внимават какво говорят. Може би ще успея да разбера какво търси той тук. — Тя погледна към другия край на завесата, където чичо й се спотайваше в сенките, а зад него стояха четири дузини бойци. — Пък и Седрик го гледа както ястреб гледа заек. Англичанинът не е глупак. Той знае, че го наблюдаваме. Няма да има проблеми — не точно сега.
Девин се вгледа в братовчедка си. Той бе забелязал интереса на англичанина към нея. Очевидно Монтбърн смяташе Чандра за обикновено момиче, което след малко увещания може да използва за развлечение. Ако Седрик усетеше това, английският разбойник скоро щеше да бъде кастриран.
— Искам да те предупредя за нещо, братовчедке прошепна й той. — Саксонецът те гледа похотливо, затова, когато си близо до него, не му давай да те докосне. Чичо ти няма да позволи подобни волности. Внимавай, ако не искаш в залата да настане кървава баня, каквато кланът Морган не помни.
Разбира се, Чандра бе забелязала интереса в очите на англичанина по време на първата им среща, но бе решила, че той е по-скоро проява на мъжката му суета. Думите му за подновяване на запознанството им бяха изречени с прелъстителен тон, който не бе останал незабелязан от никого, но въпреки това Чандра бе сметнала, че те бяха предназначени да забавляват хората му.
Погледът на Чандра отново се спря на саксонеца и тя го огледа внимателно. Не можеше да отрече, че е красив мъж. Но беше и надут. Той й приличаше на петела, който се разхождаше в двора пред вратата на залата, надуваше се арогантно и грачеше на висок глас. Когато го чуеха, кокошките се втурваха към противоположни краища на двора, защото инстинктивно усещаха какво им предстоеше, но по-глупавите изстрадваха последствията. Чандра знаеше достатъчно, за да се държи настрани от англичанина. Девин не трябваше да се притеснява в това отношение.
Когато жените се събраха до нея, Чандра им нареди да се вслушват в разговорите на англичаните.
— Ще ми казвате за всичко, което чуете. — И запомнете, аз лично ще прислужвам на високия мъж с черната коса и сините очи. — Тя взе едно котле и един черпак и излезе иззад каменната стена, последвана от жените.
Алек вдигна очи и видя редицата жени, които бяха тръгнали към него, водени от красавицата, която едва не бе стъпкал с коня си.
— Най-после — обърна се той към сър Джон, без да сваля очи от момичето, което отново бе предизвикало интереса му. Червената й коса го караше да се пита дали и страстта й беше толкова огнена. След това той огледа идеалните черти на лицето й и се зачуди какъв ли щеше да бъде вкусът на изкушаващите й устни, ако се озовяха под неговите. Вниманието му се насочи към стройното й тяло и той забеляза, че тя се движи с естествена грациозност, каквато не бе виждал у никоя англичанка. Дива и непокорна, тя много приличаше на родната си страна и Алек реши, че ще му бъде много забавно да я укроти. Но момичето без съмнение вече беше сгодено, а той не можеше да си позволи да си навлече гнева на шотландските диваци, защото това означаваше сигурна смърт за него и за хората му.
С ъгълчето на окото си Монтбърн забеляза, че сър Джон отива към масата, и направи същото. Седна с гръб към стената и зачака вечерята си. Малко по-късно, за негова изненада и удоволствие, червенокосата красавица застана зад него. Алек й се усмихна с онази си усмивка, за която знаеше, че кара повечето жени да припадат. За негово учудване, момичето, изглежда, имаше имунитет към чара му. Тя го изгледа с безизразен поглед и усмивката му бавно изчезна. Черпакът се потопи в котлето и Чандра сипа голяма
