Дамата на лорда

видя с нея.

— Проклети да сте! — изкрещя раздразненият Седрик. — Казах ви да се махате! — Англичаните не се помръднаха от местата си. Седрик извади меча си от ножницата на гърба си и го вдигна над главата си. Един отряд стрелци се завтекоха към бойниците, насочиха лъковете си към групата конници в подножието на стената и зачакаха заповед за стрелба. — Пригответе се да умрете! — извика Седрик.

Чандра се стресна. Тя искаше англичанинът и хората му да напуснат земите й, но не искаше да ги убива. Ако Монтбърн наистина беше пратеник на Джеймс и кланът Морган го убиеше, гневът на краля щеше да се стовари върху нея и поданиците й. Щеше да стане същото като с клана Грегор, който, по заповед на Джеймс, бе лишен от владенията си, а името му бе заличено — и всичко това само заради непокорството му пред короната. Чандра се страхуваше, че подобна съдба може да сполети и нейния клан. Тя не можеше да позволи подобно нещо. Не и след като баща й се бе заклел във вярност на краля.

— Чичо! — извика тя, като внимаваше да не бъде чута от англичаните. — Прекрати враждебните действия.

Седрик се обърна към нея. Тъмните му очи я огледаха, след което той даде знак с ръка на хората си. Приближи до Чандра по мокрите камъни.

— Те са навлезли в нашите земи и отказват да си тръгнат. Има само един начин да ги изгоним. Преди да падне нощта, всички ще бъдат заровени в земята.

— Водачът им твърди, че е изпратен от краля. Ако е така и ги убием, ще бъдем наказани жестоко от Джеймс. Няма да можем да се защитим от армията, която той ще изпрати срещу нас, за да отмъсти за тяхната смърт. Не искам да видя хората си изклани само заради един човек.

— Той не е сам, поне петдесет са!

— Един или петдесет, няма значение. Те са изпратени от Джеймс.

Седрик стисна зъби.

— Тогава какво искаш да направя?

Чандра усещаше гнева му, знаеше, че той жадува за кръв, защото мрази англичаните и Джеймс, но не можеше да позволи целият й клан да бъде унищожен заради горещата кръв на чичо й.

— Кажи им, че ще отидеш да потърсиш лейди Лохли и да поискаш аудиенция от нея. Остави ги да чакат на дъжда, докато се смрачи, след това ги пусни да влязат в замъка. Дай им сладкиши и каша. Не им давай вино, а само вода. Когато му дойде времето, ще се появя като лейди Лохли.

— Ако това е желанието ти, така да бъде, но нашите хора ще бъдат въоръжени и готови. Ако само един англичанин направи грешен ход, всички ще бъдат изклани.

— Въоръжи хората, чичо, но овладей гнева си. Не искам кръвопролития, ако могат да бъдат избегнати. Такива са заповедите ми.

Седрик се запъти към стената. Както му бе наредила Чандра, той информира англичаните, че ще потърси лейди Лохли, за да поиска аудиенция, и че докато не получи разрешението й, кралските пратеници ще останат пред замъка.

— Гостоприемството ви е ненадминато — извика в отговор Алек. — Не може ли поне да ни подслоните от студения дъжд?

— Ако не желаете да изчакате, Англия е натам — тросна се Седрик и посочи на юг. — В противен случай можете да останете по местата си. — Той се отдалечи от стената и даде знак на стрелците да отстъпят от местата си, след което отново отиде до Чандра. — Часовите ще държат под око тези свине — каза той. — Може да съжаляваш, че не ги избихме, когато имахме възможност. Твоето решение застрашава всички ни. Няма ли да размислиш?

— Не, чичо. Решението ми е окончателно.

— В такъв случай, отговорността за всички последствия носиш само ти — каза той на висок глас, за да го чуят стоящите най-близо до тях. Очевидно искаше хората да знаят, че се е противопоставил на решението на Чандра. — Ще отида да приготвя войниците ни, за да съм сигурен, че никой от нас няма да свърши живота си преждевременно.

Чандра наблюдаваше чичо си, който тръгна надолу по каменните стълби. Знаеше, че Седрик е недоволен от решението й, но при дадените обстоятелства не й оставаше друг избор. Не искаше да разгневява Джеймс.

— Не оставяй думите му да те разтревожат. — Девин сложи нежно ръка върху рамото й. — Зад тези стени живеят повече от двеста души от клана Морган. Саксонецът разполага едва с петдесет души. Няма причина за безпокойство.

— Освен това, че в крайна сметка англичаните ще влязат вътре при нас. Точно това е, което ме безпокои, Девин. Страхувам се, че ако Седрик реагира прибързано на някоя дума или действие на този Монтбърн, ще настъпи истинско клане.

Братовчед й се намръщи.

— Да — каза той. — Доколкото познавам чичо ти, всички англичани ще бъдат избити.

— И ние също — заяви Чандра, която отново се сети за краля. — Може би ще бъде най-добре отново да напомня на Седрик и останалите да сдържат гнева си.

Тя тръгна по стълбите и Девин я последва.

— Ами саксонецът? — попита той. — Ако го накараш да чака твърде дълго, няма ли и той да се ядоса?

— Уверена съм, че ще се разгневи, Девин. Особено след като има толкова високо мнение за Шотландия. Малкият престой сред природните стихии ще го накара да се затъжи още повече за любимата си Англия. Възможно е, когато най-после му отворим вратите, той вече да си е заминал.

— А може и да е останал.

— Това е риск, който съм готова да поема.

По здрач огромните врати, които водеха към замъка Лохли, се отвориха бавно. След като бе чакал с часове под студения дъжд и бе гледал само сивата каменна крепост и потискащия пейзаж, Алек видя как един дребен, но набит мъж излезе от замъка. Беше в шотландска поличка в цветовете на клана Морган — комбинация от зелено, жълто и червено. Отправи се към чакащите англичани, като прескачаше локвите, които осейваха мократа земя като миниатюрни езерца.

— Водачката на клана Морган се извинява за закъснението и ви пожелава добре дошли сега — каза той, когато спря пред Алек. — В голямата зала има храна за вас и за хората ви.

„Сега“. Думата се взриви в съзнанието на Алек и той стисна зъби. Той се втренчи с презрение в мъжа, защото едва сдържаше гнева си. Дрехите му бяха подгизнали, по гърба му се стичаха струйки дъждовна вода; Алек беше премръзнал до мозъка на костите си. И без това ниското му мнение за Шотландия се беше влошило още повече. Той с раздразнение си помисли, че хората тук са груби, тъпи провинциалисти и реши, че мъжът пред него трябва да получи един урок по цивилизованост, но засега отказа да се държи толкова неучтиво, колкото клана Морган, и овладя емоциите си.

— Благодаря ти, добри човече. Моля те, води ни.

Дребният шотландец се завъртя кръгом и даде знак на стражите край портала. Алек и войниците му последваха човека по подвижния мост и вратата и влязоха зад първата редица защитни стени. Докато колоната от англичани преминаваше през втора врата към втората защитна стена, Алек усещаше, че поне сто чифта очи ги наблюдаваха от бойниците и каменните стълби, водещи към стените на замъка, както и от периметъра на двора. Шотландците бяха тежко въоръжени, никой от тях не напускаше поста си и не сваляше ръка от оръжието си. Цялата сцена не вещаеше нищо добро за Алек и хората му.

Конниците спряха близо до конюшните и предпазливо слязоха от седлата си. След това двайсет и пет войника последваха Монтбърн до входа на залата, а другите останаха да се погрижат за конете. Когато мина през старата врата, Алек забеляза, че залата е твърде празна, но беше сигурен, че и сега го наблюдават. Огледа отново залата и забеляза, че вътре е чисто. Обзавеждането обаче можеше в най-добрия случай да бъде наречено мизерно.

Покрай дългите каменни стени бяха наредени дървени маси без покривки. До тях бяха поставени дървени пейки, чиито груби седалки изглеждаха опасно твърди. За миг Алек си помисли за ордата от голокраки мъже, които обитаваха това място и бяха защитени единствено от поличките си. Без съмнение краката и задниците им бяха осеяни с белези от треските, които ги посрещаха всеки път, когато сядаха да се