дървета да зашумолят; Чандра потръпна. — Студено ли ти е? — попита той.
Чандра реши, че реакцията й беше предизвикана не от внезапното застудяване на въздуха, а от лошото предчувствие, което я беше обзело. Тя обаче знаеше, че ако каже това на Девин, той ще й се изсмее, а след това ще й каже, че лошото й предчувствие се дължи на разговора им за легендата и че тя е твърде суеверна. След това пък тя трябваше да се съгласи с него, тъй като наистина беше твърде суеверна. Колкото и да се беше опитвала, никога не бе успяла да преодолее мистериозното чувство.
Реши да не споделя мислите си с Девин и сложи карираното си шотландско наметало върху главата. Платът се спусна по раменете й и тя отново огледа небето. Черни облаци се събираха наблизо. Тя реши, че се държи глупаво и детински и бързо отдаде тревогата си на приближаващата буря.
— Пак ще вали като из ведро. По-добре да си събираме нещата и да тръгваме, преди да сме се измокрили до кости.
Девин забеляза, че тя все още е обзета от тревоги, причинени от старата легенда на клана Морган, но се изправи.
— Да, трябва да се връщаме. — Той протегна ръка към Чандра. — Не може предводителката на клана Морган да се появи пред всички мокра като кокошка — подкачи я той, за да подобри настроението й. — Водачът трябва да бъде силен и неумолим. А ако не е такъв, поне трябва да изглежда така. Пък и ако те вали студен дъжд, може да настинеш. Този суров климат не е здравословен за нежна дама като теб.
— Ти ми се подиграваш, Девин. — Тя игриво го плесна по протегнатата ръка. — Ако не ме забавляваше толкова много, аз като твоя предводителка щях да те изгоня завинаги от клана. Но тъй като ти притежаваш способността да ме накараш да се смея, ще те оставя до себе си. — Усмивката й изчезна и беше заменена от меланхолично изражение. — Напоследък не ми се случва често да бъда весела.
Девин не можеше да не забележи меланхоличното изражение на Чандра. Очите й се изпълваха със сълзи, които тя се опитваше да скрие. Момчето знаеше, че братовчедка му си е спомнила за баща си, когото толкова много бе обичала. От преждевременната смърт на Колан Морган естествената жизнерадост на Чандра бе изчезнала. Скръбта й и допълнителните задължения като водачка на клана Морган я бяха докарали до депресия. Тя искаше да бъде добра предводителка, надяваше се да оправдае доверието на покойния си баща, но Девин знаеше, че не беше уверена в себе си. На всичко отгоре и постоянната намеса на чичо й не й позволяваше да затвърди позициите си и на Девин му се искаше чичо й да си държеше устата затворена.
Според него Седрик — той нямаше пряка роднинска връзка с Девин — беше жаден за власт мъж, на когото не можеше да се вярва. Но той не смееше да изрази мислите си, защото Чандра уважаваше чичо си и дори търсеше съветите му. Девин не знаеше защо. Но ако кажеше нещо лошо за Седрик, Чандра щеше да се ядоса, а Девин нямаше желание да изпитва последствията от избухливия й характер и острия й език. Щеше да бъде накълцан на кайма!
Той се вгледа по-внимателно в братовчедка си. Обичаше Чандра повече, отколкото тя можеше да си представи, и сега осъзна, че трябва да направи нещо, за да повдигне настроението й, да не я остави да изпадне в поредната депресия.
— Ха! — извика той и в очите му се появи палаво пламъче. — Значи за теб съм шут, така ли? — Той взе три здрави пръчки от земята. — Искаш ли тогава да жонглирам за теб? — Трите половинметрови пръчки излетяха във въздуха. Докато ги гледаше как падат към земята, Девин се наведе и сложи ръце върху главата си малко преди те да се ударят в гърба му. — А сега какво? — попита той, когато видя, че в очите на Чандра отново се появяват весели пламъчета. — Знам. Ще се превъртя за милейди. — Той не искаше да поставя нито нея, нито себе си в неудобно положение, затова взе задния край на дългото до коленете му наметало, прокара го между краката си и го затъкна в колана си. — Готова ли си? — попита той, докато потриваше ръце.
Чандра едва се сдържаше да не се разсмее, докато гледаше как Девин подскача тромаво из малката полянка. Тя забеляза накъде се беше отправил той и премина.
— Девин! Внимавай за… — Твърде късно! Той изчезна зад ръба на една малка долчинка. Чандра се затича натам. Когато стигна до мястото, на което беше изчезнал братовчед й, тя спря и се взря надолу. — Девин?
— Можеше да ме предупредиш по-рано — тросна се той, докато се измъкваше иззад някакъв храст. Изправи се и огледа краката си, по които се виждаха одрасквания. — Ще ми останат белези за цял живот, а дори не можах да накарам милейди да ми ръкопляска. Толкова усилия за нищо.
Смехът на Чандра се разнесе над полянката.
— Девин, ти си глупак — каза тя, когато спря да се смее. Босите крака на братовчед й се забиваха в пръстта по склона на долчинката и тя му подаде ръка, за да му помогне да излезе на ръба. — Един прекрасен и грижлив глупак.
Девин си пое дълбоко дъх, но се закашля, обърна гръб на Чандра и се облегна на едно дърво. Пръстите му се впиха в грубата кора, докато най-накрая пристъпът не премина.
— Защо се изтощаваш толкова? — попита го Чандра с укор в гласа. Истината беше, че тя не се ядосваше на Девин, а на себе си. Не трябваше да му позволява да се натоварва толкова, след като само преди две седмици бе станал от леглото, при това отслабнал с цели десет килограма от боледуването. — Знаеш, че все още не си се възстановил. — Студеният вятър отново засвистя между боровете. Чандра вдигна очи към небето и видя, че то е покрито с тежки, сиви облаци. — Ела, трябва да се приберем, преди да завали.
Девин се изправи и погледна братовчедка си. На лицето й беше изписана загриженост, но тревогата й не беше за самата нея, а за него. На устните му се появи лека усмивка.
Кашлицата ми е дребен проблем — заяви той, като си пое дълбоко дъх. — Здрав съм като бик. И за да ти го докажа, ще се състезавам с теб кой ще стигне пръв до замъка.
Девин се затича към вековната каменна крепост, разположена на отсрещния хълм.
Придърпа роклята между краката си и я затъкна в пояса си. Свободните краища на наметалото й бяха отхвърлени през рамото и оставаха зад нея. Тя се затича след братовчед си през малката горичка и надолу към оголения склон на хълма.
Беше изминала около една четвърт от пътя, когато успя да го изпревари и се затича по-бавно.
— Ще се надбягвам с теб, но само до онези скали каза тя и посочи към няколкото канари в подножието на хълма.
— Става — отвърна на пресекулки Девин. — Но само ако тичаш бързо като вятъра. Ти задържаш, Чандра. Не е честно да загубиш нарочно.
За да й покаже, че говори сериозно, Девин се напрегна и затича по-бързо, оставяйки я на около две крачки зад себе си. Уверена повече от всякога, че така братовчед й наистина ще се убие, Чандра реши да прекрати надбягването. Бяха само на няколко метра от скалите, когато тя го задмина със скоростта на сърна.
— Загуби! — извика тя през рамо, когато стигна до целта си. — Предай се!
Девин се спря, хвана се за скалите и започна да си поема дъх на пресекулки. Тревогата на Чандра нарасна. Разумът й нареди на краката й да спрат, но инерцията я отнесе отвъд скалите, надолу по един стръмен склон, чак до равнината.
Звукът на конско цвилене изпълни ушите й. Чандра се обърна и видя чифт големи, черни копита, издигнати на няколко сантиметра над главата й. До ушите й долетя звучна ругатня, докато ездачът се опитваше да овладее животното с рязко дръпване на юздата. С опулени очи конят се подчини на командата и копитата му стъпиха на земята на по-малко от метър от момичето.
Сините очи на ездача се втренчиха в Чандра.
— Момиче — изръмжа той през зъби, — толкова малко ли обичаш живота, че търчиш безцелно из тези ужасни хълмове, без да мислиш за безопасността си? Можех да те стъпча!
— Отговори, момиче! — изрева водачът. — Да не си малоумна? Само това може да обясни
