Той се обърна и се усмихна на Фелисия.
— Ще ме чакаш ли в същото това легло?
— Аз и сега те чакам. — Тя се отпусна върху пухения матрак. Чаршафът се плъзна и откри голото й тяло. Ела — каза тя и протегна ръце към него. — Ще ти покажа какво ще ти липсва, докато те няма.
Алек огледа женственото тяло на любовницата си.
— Изкушаваш ме, но се страхувам, че съюзът ни ще трябва да почака.
— Защо? — попита Фелисия, докато се изправяше отново. — Какво е толкова належащо, че да ни попречи да се порадваме заедно на следващия един час?
— В писмото пише, че петдесет кралски войни ме чакат в двора на замъка. Трябва да тръгна с тях незабавно. Заповед на Джеймс. — Той я целуна леко по устните и стана от леглото. — Когато се върна, Фелисия след по-малко от месец, надявам се, — ще искам да те намеря такава, каквато беше преди няколко минути възбудена и чакаща. Ако искаш, тогава можем да прекараме цялото лято заедно. Сега обаче трябва да се погрижа за други неща.
Тя гледаше как Алек си избира дрехи и ги слага в един сандък. Пак се беше провалила. Но не всичко беше загубено. Алек скоро щеше да бъде херцог, а след завръщането му, след малко повече от един месец, тя трябваше да бъде херцогиня. По нейните сметки точно тогава отново щеше да бъде подходящият момент да зачене. Той нямаше да й се изплъзне.
Фелисия огледа красивите пропорции на тялото му с възхищение. Вече копнееше той да лежи до нея и да губи контрол от силата на страстта си. Но тя можеше да почака. Отдавна беше научила, че да се опитва да изисква нещо от Алек Хоук, шести граф на Монтбърн, ще означава незабавен край на връзката им. Алек не беше човек, който се подчиняваше на заповеди, дори ако те идваха от краля му. Знаейки това, Фелисия реши, че любовникът й желаеше херцогството повече, отколкото си признаваше. Че защо иначе тръгваше за място, което не можеше да понася? Освен ако…
— На колко години е момичето? — попита Фелисия. — Тринайсет, четиринайсет?
— На седемнайсет. — Алек навлече широката си риза и затъкна краищата й в пояса на тясно прилепващия си брич, след което издърпа крачолите, за да ги изглади. — Защо питаш?
Фелисия огледа любовника си внимателно. Той тъкмо обличаше кожен елек върху ризата си. Алек приглади кожата отпред, след което сложи широк кожен колан около кръста си.
— Просто се чудех — отвърна тя.
— Ревност ли долавям, Фелисия? — попита Алек, като се отпусна върху един стол. Необходими му бяха само четири бързи движения, за да обуе чорапите и ботушите си. Той се изправи и тръгна към леглото. — Не се притеснявай за верността ми към теб — каза той, докато вземаше двете писма и ги прибираше в пояса си. — Ти си най-красивата ми любовница и все още не си ми омръзнала. Що се отнася до лейди Лохли, тя най-вероятно е някое кокалесто, беззъбо плашило! Да се надяваме, че все пак притежава някои качества, които да ми помогнат да й намеря съпруг.
— Ще се моля да се завърнеш възможно най-бързо — каза тя с изкусителна усмивка. След това се протегна лениво с надеждата да го прелъсти. Искаше й се Алек да остане малко по-дълго. — Ще ми липсваш. Вече започвам да копнея по теб.
Докато Алек гледаше как Фелисия се извива като змия в леглото, се сети, че преди Марлоу да почука на вратата, не беше се защитил. Ако слугата му не го беше прекъснал, любовницата му вече може би щеше да е забременяла.
— Това ще направи следващата ни среща още по-сладка — отвърна той, но съмнението не го напускаше. Тя го беше докарала почти до лудост с опитните си устни и закачливия си език, а такова нещо му се случваше за първи път с Фелисия. Къде се беше научила да възбужда мъжете по такъв начин? И от кого? — Довиждане, Фелисия. — Той махна с ръка и тръгна към вратата.
— Какво? Няма ли да ме целунеш?
— Когато се върна — отговори той през рамо. — Чакай ме, както си сега.
Раздразнена, че не беше успяла да го задържи, че не беше получила дори една целувка, Фелисия направи нещо, което се бе зарекла никога да не прави. Тя го заплаши.
— Ако ми стане скучно, Алек, може и да се върна в Лондон. В крайна сметка, има и други, които желаят вниманието ми, като например Уитфийлд — каза тя, защото знаеше, че Алек не обичаше този човек.
Алек сложи ръка на бравата и се обърна, за да погледне любовницата си.
— Ти си свободна жена, Фелисия. Можеш да правиш каквото си искаш. Ако искаш друг мъж — включително и Уитфийлд, — можеш да отидеш при него. Няма да те спра. Но знай, че ако решиш да си тръгнеш, никога повече няма да се върнеш. Решението е твое.
Без да й даде възможност да му отговори, той излезе от спалнята. Докато двамата с Марлоу вървяха по коридора към стълбището, Алек даде инструкциите си на иконома.
— Събери дрехите, които съм нагласил. Знаеш от какво друго ще имам нужда. Но преди да влезеш в спалнята ми, почукай. В противен случай може да се окажеш с бронзова урна на главата вместо шапка. Лейди Емори каза, че желае да остане. Тя има моето разрешение за това, но докато ме няма, искам да бъде преместена в друг апартамент. Ако обаче тя реши да си тръгне по причина различна от болест или смърт, а след това пожелае да се върне отново тук, забранявам да я пускате в Монтбърн. — Той забеляза озадачения поглед на слугата си. — Не се притеснявай от тази жена. Просто дръж вратите затворени пред нея.
— Ще направя всичко по силите си, сър.
— Знам, Марлоу. А сега предай на пратеника на краля, че след малко тръгвам, за да изпълня дълга си. Аз ще отида да се погрижа да натоварят допълнително провизии.
По здрач Алек напусна замъка Монтбърн, придружен от петдесетте войни на краля. След по-малко от час цялата група бе прекосила границата с Шотландия. Докато жребецът му галопираше напред, Алек се удиви защо се беше разбързал. Някаква странна сила го караше да препуска напред в тъмнината и вместо за любовницата си да мисли за лейди Лохли. Каква беше тя — грозница или красавица? След няколко дни щеше да узнае.
Глава 2
Един ястреб се рееше с широко разперени криле над крепостта на клана Морган. Седнала на дънера на едно повалено дърво, Чандра Морган гледаше красивата птица. Големите криле се свиха и Чандра се напрегна. Погледът й проследи птицата, която се стрелна надолу към нищо не подозиращата си плячка — една лястовичка, която бе пресякла пътя на ястреба. Завладяна от драмата, разиграваща се в небето, Чандра се молеше малката птичка да се измъкне на хищника.
Ястребът се насочи към плячката си с разтворени нокти, но лястовичката подскочи първо нагоре, а след това надолу и се измъкна от първата атака. Ястребът продължи да я преследва. Лястовичката размахваше отчаяно криле, опитвайки се да избяга от преследвача си. На няколко метра пред двете птици имаше група дървета. Изтощена от полета, малката птичка се спусна — в прикритието на дърветата.
— Тя избяга, Девин! — извика радостно Чандра, докато ястребът кръжеше над върховете на дърветата. След малко хищната птица отлетя на север и бързо изчезна от погледа й. — Дамата птица избяга. — Девин Морган се разсмя. Три години по-голям от нея, третият й братовчед Девин беше неразделен другар на Чандра още от детството й. — Ти ми се присмиваш — обвини го тя.
— Оттук е трудно да се каже дали това създание е мъжко или женско, но да, то се спаси. — Кафявите му очи я огледаха. — Ти се сети за легендата. Защо?
— Не знам — отвърна тя и сви рамене. — Сетих се, докато наблюдавах ястреба. Говори се, че ако крилатият ловец се появи над замъка, това е лоша поличба.
— Ако това беше вярно, почти всеки ден трябваше да ни сполетяват нещастия. Това е само мит, Чандра. Легендата е напълно безсмислена. — Порив на студения вятър накара игличките на боровите
