Дамата на лорда

— Не върви добре, нали? — наведе се сър Джон до ухото на графа.

— Не, не върви. — Той взе остатъците от перото, натопи върха му в мастилницата и задраска името на Макелрой от списъка. Алек чу смеха на Чандра и вниманието му отново бе привлечено към нея. — За момиче, което твърди, че няма да бъде принудено да се омъжи, тя се държи доста спокойно. Особено след като се намира сред кандидатите за ръката й. — Той се вгледа още по-внимателно в нея. — Сър Джон, кажете на лейди Лохли, че желая да говоря насаме с нея. Ще я чакам в стаята й.

С тези думи Алек стана от масата и тръгна към стълбите, като мачкаше с ботушите си пръснатите по земята ароматни билкови треви. Сладката миризма на билките изпълваше ноздрите му, но граф Монтбърн не я забелязваше. Той беше твърде зает да овладява гнева си.

— Какво мислиш, че иска? — попита Девин, докато следваше Чандра по стълбите.

— Може би всички тези разговори са му омръзнали и той иска да ме информира, че напуска замъка ми и се връща в Англия.

— Наистина ли вярваш в това?

— Моля се да е така. — Бяха стигнали до вратата на стаята й и Чандра се обърна към братовчед си. Без да знае защо, тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата; след това ръката й погали мястото, на което го бе целунала. — Чакай ме тук — прошепна тя. — Той ми нареди да отида сама.

Девин я хвана за ръката и целуна дланта й.

— Чандра, надявам се, че лордът от легендата ти винаги ще се държи добре с теб — каза той и се усмихна нежно.

Тя се намръщи леко. Лордът от легендата. Тя никога не беше мислила за него по този начин, но определението изглеждаше вярно.

— Защо казваш „винаги“?

— Както се казва в стария мит, ти, изглежда, вярваш, че той има властта да промени съдбата ти. Ако е така, бъдещето ти е в неговите ръце. Надявам се, че каквото и да се случи, бъдещето ти ще бъде щастливо — той стисна нежно ръката й. — А сега върви. Не се страхувай от този крилат ловец. Въпреки своята жестокост той може да се окаже кротък като гълъб.

Чандра се усмихна на братовчед си и се обърна към вратата. Тя приглади наметалото си, изправи рамене и отвори вратата.

— Затвори я — нареди с леден глас Алек и кимна към вратата. Изненадана от тона му, тя не помръдна, а остана загледана в него. — Казах да я затвориш.

Тя затвори тежката врата и огледа настойника си. Алек бе седнал на ръба на здравата дъбова маса. Мускулестите му крака бяха протегнати и кръстосани в коленете. Той бе скръстил ръце върху гърдите си и стоеше неподвижно. Чандра знаеше, че той е в лошо настроение, и затова остана на мястото си до вратата.

— Искали сте да ме видите?

— Приближи се — нареди той.

Гласът му беше студен и твърд като дебелия лед, който покриваше планинските тресавища на Шотландия през зимата; Чандра се поколеба. Тя беше сигурна, че я очакваха неприятности. Докато го гледаше обаче, у нея се надигна решителност. Нямаше да покаже страх пред този мъж. Чандра бавно се приближи към него.

— По-близо — нареди Алек, когато тя се спря на няколко метра от него. — Ела до краката ми.

Тя вдигна предизвикателно брадичката си.

— Достатъчно близо съм. Кажете каквото имате да казвате.

— Казах да се приближиш още. Да не би лейди Лохли изведнъж да се е превърнала в страхливка?

— Безопасността ми налага да остана на мястото си — каза тя, когато забеляза лекия тик на стиснатите му устни.

Той се втренчи в нея.

— Безопасността ти налага да ми се подчиняваш. Направи каквото ти наредих.

Чандра не се помръдна.

— И за двама ни ще бъде по-добре да не го правя.

На устните на Алек се появи студена усмивка.

— Предполагам, че се страхуваш от мен. Има ли някаква причина за това?

— Н-не — излъга тя, внезапно уверена, че той е разкрил измамата със списъка.

— Тогава се подчини и се приближи.

Хиляди мисли преминаваха през главата на Чандра. Тя се намираше много по-близо до настойника си, отколкото до вратата. Англичанинът можеше да се озове до нея само с две крачки. Девин я чакаше в коридора отвън. Ако чуеше вика й, братовчед й най-вероятно щеше да нахълта в стаята, за да й помогне. Той обаче не беше равностоен противник на англичанина, особено сега, когато бе толкова отслабнал. Девин също знаеше това. Ако вдигнеше тревога и повикаше Седрик и хората му, щеше да настъпи истинско клане. Нито тя, нито Алек, можеха да поемат такъв риск, тъй като гневът на краля щеше да се стовари върху им, ако изобщо оцелееха. Но в крайна сметка кланът Морган щеше да пострада най-много. Все пак англичанинът бе определен за неин настойник лично от краля и от нея се очакваше да му се подчинява. Нямаше друг избор. Трябваше да се подчини.

Чандра бавно отиде до мястото, което той й бе посочил. В очите й блестяха предизвикателни пламъчета.

— Подчинявам ви се само за да избегна неприятностите.

Погледът му беше леден.

— Страхувам се, че е твърде късно за това. — Той я наблюдаваше, за да види реакцията й, но тя само повдигна още по-високо брадичката си. Алек трябваше да признае, че момичето е доста упорито, но и глупаво, защото, въпреки че изглеждаше напълно спокоен, отвътре Монтбърн направо кипеше. — Знаеш защо те извиках, нали?

Чандра усети, че краката й се разтреперват.

— Не притежавам способността да чета мислите ви — каза тя със спокоен глас.

— О, аз пък мисля, че знаеш.

Мисълта, че гневът му може да се стовари върху й, я плашеше. Но дълбоко у нея имаше нещо, което я плашеше още повече. Нещо, за което тя дори отказваше да мисли още от мига, в който се бе случило. Споменът, свързан със същата тази стая, внезапно изплува в паметта й. И тогава бе стояла насаме с англичанина. Помоли се мислено случката да не се повтори и й се прииска да се намираше някъде другаде, само не в тази стая.

— Говорите със загадки — каза тя и сама се учуди на спокойствието си. Обърна се, за да се отдалечи от него. — Нямам време да си играя на глупави игри.

Краката на Алек стъпиха на пода, той я хвана за раменете и я обърна към себе си. Изненадана, тя се втренчи в лицето му, а след това и в устните му. Обзе я някакво странно чувство, нещо средно между учудване и ужас.

— Аз не играя никаква игра, Чандра. Загадката си ти. Удивително е, че след като ти обещах да имам предвид нуждите ти, ти отново се опитваш да ме измамиш. Но не и този път, милейди. Няма да се оставя да ме направиш отново на глупак. Кажи ми как да те накажа! — Тя поклати леко глава. Алек изтълкува това като отрицание на провинението й и на устните му се появи саркастична усмивка. — Може би трябва да те дам на онзи, който постоянно се чеше по главата, сякаш в нея са свили гнездо семейство паразити. Как му беше името, Магарон ли? А може би повече ще ти хареса онзи бездарник Макелрой, онзи с косматите крака и брадавицата на носа. Той е много откровен човек и аз научих много от разговора си с него. Знаеше ли, че той иска да ти направи дете, сякаш си кобила за разплод? Той дори предлага да легне с теб до един час след сватбата, защото нямало смисъл да забавя удоволствието. Може би трябва да остана тук и да се погрижа това да стане.

От самата мисъл да бъде докосвана от Макелрой на Чандра й стана лошо. Никога не бе могла да търпи този човек — нито преди, нито сега! Със сигурност нямаше да го търпи и в бъдеще! Събра силите си и се втренчи гневно в настойника си.

— Джеймс няма да позволи такъв брак. Нито с Макелрой, нито с когото и да било от тях. Нито един от