Чандра едва я бе хванала, когато братовчед й изцъкли очи и падна на пода.
— Света Богородице, не! — извика тя и коленичи до тялото му. Треперещите й пръсти погалиха лицето на Девин. За секунда тя си спомни всички мигове, които двамата бяха споделили, всяка нежна усмивка, с която я бе дарявал той, всяко нежно докосване на ръката му, включително и последното. — Защо, Девин? Защо?
Алек стоеше като вкаменен на мястото си. Той се бе концентрирал да парира острието на Седрик и бе реагирал инстинктивно, за да спаси собствения си живот. Но братовчедът на Чандра бе попаднал точно пред острието му и той не бе успял да спре ръката си навреме. Алек погледна към Седрик и осъзна, че смъртта му беше неизбежна. Също и смъртта на хората му. Той сграбчи Чандра, издърпа я пред себе си и опря острието на меча си под гърдите й.
— Отдръпнете се — заповяда той — или водачката ви ще бъде сполетяна от същата съдба. — Когато Седрик не се помръдна, Алек натисна по-силно острието. Мечът му разряза ризата на Чандра и той я чу да възкликва уплашено. — Отдръпнете се! — повтори той. — Оставете ни да минем!
— Той наистина ще я убие — каза Ангус зад гърба на Седрик. — Разчистете коридора. Пуснете саксонеца мине. — Една ръка се стовари върху рамото на Седрик. — Да не искаш да я убие? — попита мъжът. Седрик не отговори. — Ако продължаваш да упорстваш — предупреди го мъжът, — няма да живееш достатъчно дълго, за да присъстваш на погребението й. Отдръпни се и ги пусни да минат.
Алек гледаше как Седрик отстъпва в коридора.
— Не ми създавай неприятности, мъниче — прошепна той в ухото й. — Нищо няма да ти се случи, ако правиш каквото ти казвам. А сега върви пред мен.
Все още замаяна, Чандра не можеше да свали очи от безжизненото тяло на Девин. Цялото й тяло беше парализирано.
— Пусни ме! — нареди тя и се опита да се измъкне от прегръдката му, но не й достигнаха сили. — Пусни ме! Няма да го оставя!
— Не се бори с мен, Чандра — отвърна Алек, без да сваля меча си от гърдите й. — Хората ми са все още в замъка Лохли и ти си единственият начин да се измъкнем живи оттук. — Тя отказа да се помръдне и Алек я вдигна изцяло с едната си ръка. — Махнете се от коридора! — извика той към мъжете, които бяха блокирали пътя му. — Слезте по стълбите или господарката ви ще умре.
Всички, с изключение на Седрик, тръгнаха надолу по стълбите. Той отстъпваше бавно към стълбите, като изчакваше удобен момент да намушка графа.
— Ще си платиш за предателството, саксонецо — каза той, като държеше меча пред себе си.
Алек не обърна внимание на заплахата му и продължи да върви напред, притиснал здраво Чандра.
— Ти също ще страдаш, планинецо. Кланът Морган няма да ти прости, ако водачката им бъде наранена. Продължавай да не ми се подчиняваш и скоро лешоядите ще глозгат костите ти.
Седрик стъпи на стълбите и започна да отстъпва бавно надолу.
— Гледай да не се спънеш, саксонецо — опита се да предизвика той Алек. — Ако се подхлъзнеш, твоите кости ще бъдат оглозгани.
Алек притисна гръб към стената и тръгна надолу по стълбите. Думите на чичо й вероятно бяха отекнали някъде в съзнанието на Чандра, защото тя се опита да се освободи от прегръдката на графа. Алек заби рамо в стената, за да не падне. Тя го срита с пети в глезените и той изруга и я притисна още по-силно към себе си. С бързината на светкавица мечът му се допря до гърлото.
— Не ме карай да наранявам това бяло гърло — изсъска той през зъби. — Ще бъде срамота да го изцапам.
Чандра се втренчи в блестящото острие, по което още се виждаше кръвта на братовчед й. Гледката я вцепени. На Алек му беше много по-лесно да я носи, когато тя стоеше неподвижна. Той премести тежестта й към бедрото си и насочи върха на меча си към Седрик.
— Слез по тези стълби. Веднага.
Дузината мъже, които бяха тръгнали преди Седрик, отстъпиха зад ъгъла и излязоха пред очите на онези, които стояха в залата в подножието на стълбите. Отдолу се чу вик и Алек разпозна гласа на сър Джон. Първо се чуха звуците от мечове, които излизаха от ножниците си, след това от тичащи крака и когато Алек зави зад ъгъла, все още под заплахата от острието на Седрик, той видя, че рицарят бе събрал хората си в подножието на стълбите. Някои бяха обърнати с лице, а други с гръб към него, готови да отбият атака от всяка страна.
Сър Джон размаха меча си.
— Разкарайте се от стълбите — нареди той на шотландците, които се бяха изправили срещу него. Те се подчиниха. — Сложете оръжията си на онази маса. — В залата се чу силно дрънчене на метал, когато дузината мечове се удариха в дървената повърхност. — Ти също, планинецо — обърна се рицарят към Седрик и се усмихна, когато шотландецът гневно слезе по последните няколко стъпала и захвърли меча си на масата. — Изглежда, че имаме малък проблем — каза рицарят на Алек.
— Така е — потвърди графът и най-накрая стъпи на равна земя. В погледа му се четеше благодарност към рицаря, който толкова бързо бе успял да прецени ситуацията и да реагира. — Тръгваме за Англия, сър Джон. Изкарай ги навън, за да приготвят конете ни.
Чандра слушаше разговора им неподвижно. Бе разбрала, че е безполезно да се съпротивлява, и не искаше още някой от клана й да бъде убит. Джеймс щеше да се погрижи копелето да бъде наказано и тя се молеше кралят да го обезглави.
— Сега можеш да ме пуснеш — каза тя и се опита да се отблъсне с ръце от него.
— Не още, мъниче. Не и преди да сме излезли от замъка.
Уплашени, че водачката им може да бъде наранена или убита, членовете на клана, които се намираха в залата, свалиха оръжията си както им беше наредено. Същото направиха и кандидатите за ръката на Чандра. След това всички излязоха от вратата и тръгнаха към конюшните. Конете на англичаните бяха оседлани и в дисагите на всяко седло бяха сложени по малко провизии. Когато жребецът на Алек бе изведен, той стисна по-здраво Чандра за кръста. Без да прибира меча си, той стъпи на стремето. Мускулите на крака му се напрегнаха под тежестта на момичето, но той успя да се метне на седлото заедно с нея и я сложи пред себе си. Взел в ръце юздите, Монтбърн отново опря върха на меча си в гърдите й.
— За безопасност — измърмори той. Когато войниците му се качиха на седлата си, той извика: — Отворете вратите!
Желязната решетка на входа на втората защитна стена бавно се вдигна, а след нея и решетката на първата стена. Докато минаваше през първата врата, Алек огледа стените около себе си. Голям брой войни на клана стояха по стените, но нито един от тях не се помръдваше. Всички бяха невъоръжени. Групата мина през втората врата и конете бяха подкарани в пълен галоп на юг към Англия.
На половината път надолу по хълма зад тях се чу шотландският боен вик. Звукът накара Алек да спре коня си и да погледне назад. Кланът се бе изсипал през вратата и преследваше бегълците. Подобно на придошла река, шотландските бойци се спускаха надолу по хълма, всеки грабнал каквото оръжие му бе попаднало под ръка.
— По дяволите — каза Алек на рицаря. — Беше твърде лесно, нали?
Дивият смях на Чандра изкънтя във въздуха и Алек се зачуди дали момичето не беше полудяло. Той я дръпна към себе си и пришпори жребеца си в галоп. Англичаните продължиха да яздят надолу по хълма, след това изкачиха някакъв друг хълм, преследвани от клана Морган. Около тях започнаха да се сипят стрели, но, за щастие, никой не беше улучен. Алек си мислеше, че преследващите никога няма да се уморят. Вперил поглед в неравния терен пред себе си, той отказваше да се обърне, за да види дали някой от тях не тичаше гол.
Виковете продължиха да ги преследват и на следващия хълм, и на по-следващия. Когато Алек и войниците му стигнаха на хребета, той погледна напред и напрежението му изчезна. Сто от най-добрите войници на Джеймс яздеха срещу него. Малката група се понесе в галоп към тях и най-накрая останалите без дъх коне стигнаха до приятелските редици.
Алек спря жребеца си и се обърна, за да погледне назад. Кланът Морган се бе събрал на отсрещния хълм и виковете им ехтяха във въздуха. Студени тръпки полазиха по гърба на Алек. Той се увери мислено, че вече са в безопасност. Лудостта беше свършила.
