— Пусни ме — каза Чандра и се опита да слезе от седлото. — Нали се измъкнахте.
Алек втренчи сините си очи в нея.
— Не мисля така, милейди. Още не сме напуснали Шотландия. Страхувам се, че ще трябва да дойдете с нас в Англия.
Легендата се бе сбъднала! Цялата. Тя изстена, главата й се отпусна върху рамото на Алек и Чандра се загледа в далечината.
— Чандра? — Когато не получи отговор, по лицето му се изписа загриженост. — Мъниче. — Той оправи разрешената й коса. Тя отново не му отговори. Алек затвори очи и си пое дълбоко дъх. — Прости ми — прошепна той, но не беше сигурен дали тя го е чула. Той я придърпа по-близо до себе си и подкара коня си напред. — Да тръгваме — нареди той на сър Джон.
— А момичето?
— Тя идва с нас.
Алек обърна коня си на юг. Рицарят и войниците го последваха.
Групата продължи да напредва на юг. Слънцето слезе ниско и се скри зад хоризонта. Настъпи тъмнина, но Алек не искаше да спре. Той не можеше да спре да мисли за Чандра и братовчед й и се проклинаше мислено, докато душата му не бе разкъсана на парчета. В гнева си се бе опитал да накаже красавицата, която държеше в ръцете си. Бе успял; всъщност, вероятно я бе унищожил. А заедно с нея и себе си.
Погледът му се спря за миг върху Чандра. Той си спомни за измъченото изражение на лицето й, когато Девин бе протегнал ръка към нея, само за да падне под острието на Алек. Мисълта за това разкъсваше сърцето на графа.
Проклета да е арогантността му! Бе рискувал глупаво собствения си живот и живота на хората си. Беше предизвикал съдбата като последен глупак, въпреки че бе знаел как ще реагира Седрик, ако разбере. И всичко това за какво — за една целувка? Колкото и възбуждащо да беше това преживяване, то не си струваше ужаса, който бе последвал. То не си струваше отнетия живот на Девин. Той се плашеше от момента, в който задържаният й толкова дълго гняв щеше да се излее върху него. Когато това станеше, нямаше да има къде да избяга.
Алек въздъхна и погледна към рицаря, който яздеше до него.
— Трябва да спрем. Става твърде тъмно — каза сър Джон. Като видя Алек да ми кимва, рицарят тръгна назад, за да каже на войниците.
Алек намали хода на жребеца си и скоро групата спря край една купчина скали до някакво тресавище. Мястото осигуряваше подслон от нощния студ и студените ветрове, които брулеха пустеещата земя. Алек слезе от седлото си и хвана Чандра за кръста. Тя се плъзна към него като кукла. Когато краката й стъпиха на земята, Алек й помогна да се задържи.
— Премръзнала си — каза той, сложил ръце върху нейните. След това издърпа наметалото от колана й и зави главата и раменете й. Пръстите му започнаха да масажират ръцете й. — Скоро ще накладем огън и ще можеш да се стоплиш.
Тя стоеше неподвижно. Ръцете му преминаваха по гърба й, раменете, ръцете. Тялото й започна да се стопля, вцепенението изчезна, но болката се върна. Тя си спомни за Девин и в съзнанието й отново изплува образът на безжизненото му тяло. Почувства първо неверие, след това тъга, а най-накрая примирение. Главата й се повдигна бавно и тя погледна с безизразни очи човека, който бе убил братовчед й.
— Махни си ръцете от мен — каза тихо.
Ръцете на Алек спряха да се движат и той я погледна, без да пуска раменете й.
Внезапно гневът й избухна.
— Убиец! — изкрещя тя и го зашлеви. Алек не помръдна. Чандра вдигна другата си ръка и го удари два пъти по-силно. Той отново не мръдна. — Мразя те! — извика тя и малките й юмруци го заудряха по главата, раменете и гърдите, докато гневът й не утихна. — Мразя те — повтори тя с обляно в сълзи лице и избяга към прикритието на скалите, където можеше да се наплаче на воля.
В целия лагер бе настъпила пълна тишина; всички бяха станали свидетели на случката. Единствено приглушеното хълцане на Чандра нарушаваше тишината. Гневът й беше оправдан и затова Алек не се беше опитал да отбие ударите. Той въздъхна и се почувства някак странно изтощен.
Сър Джон се приближи колебливо до него.
— Да я върна ли?
— Не — отвърна Алек, без да сваля очи от Чандра. — Остави я.
Алек се сети, че рицарят не знаеше защо бяха избягали от замъка Лохли толкова бързо. Двамата не бяха имали възможност да разговарят и Алек зачака въпроса, който нямаше как да не му бъде зададен.
— Момичето… тя каза… — Сър Джон прочисти гърлото си. — Какво точно се случи, та се наложи да бягаме, за да си спасим живота?
— Аз убих братовчед й.
Глава 7
През пролуките между дърветата се виждаха извисяващите се в далечината кули на замъка Монтбърн. Групата бе преминала границата с Шотландия преди един час и Алек почувства огромно облекчение, когато видя познатата постройка. Скоро щеше да настъпи мрак, а той предпочиташе топлината на собственото си легло пред още една безсънна нощ на влажната земя. Беше благодарен, че отново си е у дома.
Жребецът му постепенно намаляваше разстоянието, което го делеше от дома му. Той сви встрани от пътя и поведе хората си през познатата местност. Чандра седеше на седлото пред него, като се стремеше да държи тялото си далеч от Алек. През последните два дни тя се бе държала настрани от всички, отказваше да говори и да се храни и това тревожеше Алек.
Великолепната й дълга коса беше разрошена и сплъстена. В гърдите му отново се надигна тежко чувство. Тя го мразеше и не можеше да я вини за това. Омразата й беше напълно заслужена. Не само бе убил любимия й братовчед, но и я беше отвлякъл от дома й. Въпросът беше какво щеше да прави с нея сега? Въздъхна и подкара коня си в галоп.
Чандра чу въздишката му и се вкопчи в лъка на седлото. Усети Алек да се размърдва и ръката му обвива кръста й и незабавно се опита да се измъкне.
Той я притисна силно към себе си и раменете й се опряха в твърдите му гърди.
— Стой мирно, Чандра — заповяда й. — Остава ни само една миля. Опитай се да се отпуснеш. — Тя обаче се стегна още повече и Алек въздъхна отново. Упорита и неотстъпчива. Бе стояла неподвижно цял ден и утре със сигурност щеше да изстрада последствията от това. Цялото й тяло щеше да я боли и всичко това само защото докосването до него я отвращаваше. — Премеждията ти скоро ще свършат, мъниче. Не след дълго ще бъдеш свободна.
Въпреки че Алек имаше предвид нещо съвсем друго, Чандра го разбра погрешно. Тя се загледа нетърпеливо в огромната крепост на върха на следващия хълм и изпита облекчение. Не след дълго щеше да язди обратно към границата — ако той й дадеше кон. Ако не й дадеше, щеше да върви пеша. За нея това нямаше значение, стига да си тръгнеше за в къщи.
Алек усети, че тя се отпусна. Достатъчно беше да й каже, че е свободна, и напрежението сякаш отлиташе от нея. След това му хрумна, че тя вероятно е разбрала погрешно думите му. Той реши, че ще изчака, докато се озоват в безопасност в замъка, преди да й обясни истинското значение на думата свободна, тъй като отсега можеше да си представи каква щеше да бъде реакцията й.
Откъм бойниците се чу вик, който отекна в покритата със зеленина равнина под замъка и докато групата яздеше нагоре по хълма, вратите на крепостта се отвориха широко. Минавайки под подвижната решетка, Алек видя, че всички са излезли да го посрещнат, начело с главния му иконом.
— Рано се завърнахте, милорд — каза Марлоу и огледа с любопитство Чандра. — Радвам се да ви видя отново у дома.
— И аз се радвам, че съм си у дома, Марлоу. — Алек погледна зад себе си. Сър Джон и войниците бяха изпълнили двора зад втората защитна стена. — Приготви храна, Марлоу. Хората на краля са уморени и гладни. След това им приготви залата, за да могат да си отпочинат. Миналите два дни бяха доста тежки за
