замъка. Той потупа скалата, до която седеше Алек, и описа широка дъга с ръка. След това отново отвори въображаемата врата. Алек се беше втренчил в момчето. След това изведнъж всичко му стана ясно.
— Входът е зад някакви големи скали под северната кула? — Оуен кимна. — Да не си видял Чандра да минава оттам? — Момчето кимна отново. На устните на Алек се появи усмивка и той разроши косата на Оуен. — Добро момче!
Това му действие накара Оуен да се намръщи и Алек се извини за волността си.
— Когато се стъмни, можеш да ми покажеш пътя — каза той. Момчето посочи към раната му, затвори очи и заклати глава. — По-добре съм, Оуен. Благодарение на твоите корени, колкото и безвкусни да бяха те, замайването отмина. Въпреки това понякога все още виждам двойно. — Оуен сви рамене. — Невъзможно е да се излекува всичко, Оуен. Онова, което направи, беше истинско чудо. — Той потупа момчето по рамото. — Ще се оправя.
Алек извади меча си от ножницата и погледна замислено Оуен.
— Вземи — каза той и извади нещо от ботуша си. — Това е камата на Чандра. — Той я беше сложил в ботуша си, след като я беше взел от една от кожените торби на седлото си. Откакто й беше отнел това оръжие, Алек държеше камата близо до себе си. С нея той беше отрязал въжето, което му беше подал сър Джон по-рано през деня, за да направи от него колан за момчето. — Там, където отиваме, ще имаш нужда от оръжие, с което да се защитиш. — Той затъкна камата в колана на Оуен и двамата зачакаха да се стъмни. Когато най-после небето потъмня достатъчно, Алек се обърна към момчето. — Време е, Оуен. Да отидем да намерим Чандра.
Седрик току-що беше изнесъл десетминутна тирада на англичанина, който се наричаше Пенроуз и сега стоеше на стената на замъка и слушаше как членовете на клана спорят помежду си. Откакто ястребът се бе появил над Лохли, нервите на всички бяха опънати до краен предел. На Седрик не само му се налагаше да търпи арогантния англичанин пред стените, но и трябваше да понася дрязгите на суеверните мъже от клана. След като бе отказал да освободи лейди Лохли и бе казал на надутия Пенроуз да си разкара костеливия задник от Шотландия без нея, той се обърна и забеляза, че няколко души го гледат втренчено.
— Защо му каза това? — попита единият. — Ако иска нея, дай му я.
— Кучката остава тук — изръмжа Седрик и отблъсна мъжа встрани.
— Не я наричай така — намеси се друг и се втренчи гневно в чичото на Чандра.
— Защо? — попита го другарят му. — Нали чу какво каза Седрик. Тя е спала със саксонеца — същия, който уби Девин.
— Само Седрик твърди това. Откъде да знаем, че казва истината?
— Тишина! — изрева Седрик, на когото му беше омръзнало да ги слуша. — Запалете още факли. Стана твърде тъмно и нищо не се вижда.
На половината път надолу по стълбите той беше решил да отиде при Чандра и да я поизмъчва, но отново чу над себе си някакви гласове. Погледна през рамо и видя, че двамата мъже, на които току-що се беше скарал, са се сбили; единият вдигна юмрук и го стовари в брадата на другия. Неколцина зяпачи започнаха да викат и да се карат и преди Седрик да беше успял да се върне на стената, в боя вече участваха две дузини мъже.
— Ти си отвел водачката ни в северната кула — каза Ангус и препречи пътя на Седрик. — Какво си направил с нея?
— Махай се от пътя ми — заповяда Седрик.
— Не и преди да ни кажеш какво си направил с нея.
— Сега Седрик е наш водач — каза един от останалите и блъсна Ангус встрани. — Каквото и да се случи с нея, тя си го е заслужила.
Ангус се препъна и едва не падна през стената. Един от поддръжниците на Чандра успя да го хване за ръката и го дръпна силно; краката на Ангус се приземиха върху каменния под. Той въздъхна облекчено и погледна гневно мъжа, който го беше блъснал. Миг по-късно юмрукът му се заби в носа на мъжа. Още една дузина мъже бързо се намесиха в побоя.
Като гледаше как навсякъде из крепостта на клана Морган избухват побоища, Седрик бързо реши, че губи контрол над ситуацията.
— Достатъчно! — крещеше той, докато обикаляше бойниците, но никой не го чуваше. След десет минути неуспешни опити да спре хората си, той изруга, обърна се и тръгна към стълбите. Имаше среща и не искаше да закъснява за нея. Седрик си мислеше за това цял ден. Право на воина беше да граби и да изнасилва. Беше дошло времето той да използва това свое прави и да задоволи нуждите си, като при това щеше да накара Чандра да страда. Сега кучката беше негова.
Под прикритието на тъмнината Алек и Оуен бързо преминаха през полето и стигнаха до гората, след което тръгнаха към мястото, откъдето най-бързо можеха да стигнат до северната кула. Спряха и зачакаха.
Лорд Пенроуз се подготвяше да се приближи до замъка, факлоносци тичаха до него, две дузини войници пазеха гърба му, докато той се изкачваше по хълма. Пенроуз спря на безопасно разстояние от замъка и обяви условията си.
Когато лордът тръгна напред, Алек и Оуен се затичаха към скалите в подножието на северната кула. Останали без дъх, но очевидно незабелязани от никого, те се мушнаха зад скалите. В мига, в който гласът на Седрик проехтя над бойниците и започна да ругае Пенроуз, Алек отвори тайната врата. Той опипа стената за факла и извади късмет. Свали факлата от поставката й и удари каменната стена с меча си. Изхвръкнаха искри, които подпалиха факлата.
— Влез вътре и затвори вратата.
Оуен се вмъкна през отвора. Вратата се затвори и двамата се изкачиха по тесните стълби. Малко по- късно те се озоваха на една площадка, която завършваше с друга врата.
— Подръж това — каза Алек и подаде факлата на Оуен. След това остави меча си встрани и натисна вратата. Тя не се помръдна. Той я натисна отново. Нищо. Алек подпря вратата с гръб и натисна с цялата сила на бедрата си. Мощните му мускули се напрегнаха и той изпъшка от огромното усилие. От другата страна се чу дрънчене на стъкленици и вратата се мръдна с около два сантиметра, но не можа да се отвори. — Нещо я затиска — каза Алек и погледна ядосано към входа. Толкова близо и същевременно толкова далеч. — По дяволите! — Той удари с юмрук по вратата. — По дяволите!
Оуен отвори широко очи и отстъпи крачка назад. При движението си бутна с гръб един изпъкнал камък. Зад него се отвори една скрита врата и момчето падна по гръб в отвора.
Алек обърна рязко глава. Когато видя новия проход, сграбчи меча си.
— Ти носиш късмет, Оуен — каза с усмивка той. Помогна на момчето да се изправи на крака и взе факлата. Зад вратата се виждаха стълби, които водеха нагоре. — Да видим къде води това.
С меча си Алек започна да разрязва дебелите паяжини, които се простираха от стена до стена. Докато се изкачваха, той прецени, че този проход не беше използван поне от един век. Най-накрая пред тях се появи втора площадка.
Подръж факлата, за да видя по-добре. — Момчето взе факлата и Алек приклекна, за да огледа по-добре вратата, която изглеждаше много по-малка от предишната. Прокара пръсти по ръбовете й, отдръпна ги и огледа черните петна по тях. — Сажди. Това вероятно е някаква стара камина. Тъй като ти намери последната врата, Оуен, кажи ми как да отворя тази.
Момчето премести факлата в другата си ръка и посегна към ръчката, която се намираше на видно място. Той я дръпна и пружината, която заключваше вратата, беше освободена. Вратата се отвори и едва не събори Алек. Той повдигна вежди и погледна момчето. Оуен само сви рамене.
Двамата пропълзяха през отвора и се озоваха в старата камина, откъдето излязоха в една друга стая. Огледаха се на светлината на факлата. В стаята бяха натрупани стари мебели, между които се спускаха паяжини. Дебел слой прах покриваше всичко. Алек видя вратата на стаята и я посочи на Оуен, след което двамата тръгнаха предпазливо към нея. Когато излязоха от стаята, внимателно си проправиха път надолу по стълбите и слязоха до приземния етаж на кулата, като се стараеха да се движат безшумно, въпреки че наоколо нямаше никого. Докато вървеше, Алек видя купчина чували с жито, натрупани срещу една лавица.
— Ето защо не можахме да влезем оттук. А сега накъде, Оуен?
