Свита на мястото си под тях, Чандра чу шума от стъпките им и гласа на Алек. Да не би да сънуваше?
— Алек! — извика тя с всички сили.
Викът й прозвуча, сякаш излизаше от земните недра. Алек се обърна рязко и освети пода.
— Там — каза той и посочи към вратата. — Чандра?
— Побързай, Алек! — извика тя, когато чу стъпките му над главата си.
Вратата се вдигна и факлата беше пъхната в отвора. Алек видя Чандра, която се беше свила на перваза на прозореца. След това погледна към пода на тъмницата и забеляза, че гъмжи от плъхове.
— Не мърдай — нареди той, прибра факлата и огледа стаята. В единия й ъгъл имаше навито едно дебело въже. — Вземи го — каза той на Оуен и посочи с глава към въжето; момчето се втурна да изпълни нареждането му.
Алек подаде факлата на Оуен и уви въжето няколко пъти. След това легна на пода и го подаде през отвора, докато въжето не остана да виси на около половината разстояние до пода на тъмницата. Докато Оуен държеше факлата в отвора, Алек огледа жена си. Тя го гледаше с разширени очи и трепереше цялата. Алек се закле, че щеше да убие Седрик!
— Скъпа, ще залюлея въжето към теб. Остави го да дойде до теб. Когато ти кажа, искам да се изправиш колкото можеш и да се хванеш за него. Каквото и да стане, не се пускай. Разбра ли ме?
— Да.
— Тогава да започваме.
Въжето се залюля към нея и Чандра посегна да го хване, но не успя. Тя загуби равновесие и едва не падна на пода, но успя да се задържи на перваза.
Алек преглътна ругатнята, която беше на езика му, защото не искаше да я плаши повече. Той пое дълбоко дъх, за да успокои нервите си, и погледна към Чандра.
— Чандра, слушай ме. Остави въжето да дойде до теб — каза той, като изричаше отчетливо всяка дума. — Недей — повтарям — недей да се опитваш да го хванеш. Готова ли си?
Тя кимна и Алек започна да разлюлява въжето отново. Подобно на махало, то се клатеше напред-назад, докато най-накрая не падна в скута й. Чандра го сграбчи и се вкопчи в него.
— Браво, моето момиче — каза нежно Алек. — А сега се изправи внимателно.
Чандра пъхна крака под себе си и се надигна, докато не остана полуприклекнала.
— Не мога да се изправя повече от това — каза тя, когато гърбът й опря в горната част на отвора.
— Достатъчно е — каза Алек. — Когато ти кажа, искам да се залюлееш над пода. Можеш ли да го направиш?
— Да. Това е както когато с Девин бяхме деца. Люлеехме се над потока и се пускахме в него.
Алек й се усмихна.
— И аз съм правил същото, скъпа. Но този път не трябва да се пускаш. Каквото и да става, не се пускай. Изчакай да ти дам знак.
— Ще изчакам.
— Добре — каза той и седна странично на ръба на вратата, стиснал въжето между краката си. След това подпря краката си в рамката срещу него и завърза другия край на въжето около кръста си. — Готова ли си? — Попита той и сграбчи въжето между краката си.
— Да, но тук е тъмно — отговори Чандра.
Оуен беше извадил факлата.
— Скоро ще бъдеш тук горе — успокои я Алек. След това хвана здраво въжето и го уви около ръката си. — Давай, Чандра.
Алек усети как въжето се опъна, когато тя увисна на него и се залюля. С изпънати мускули Алек изчака въжето да се успокои, след което започна да го тегли нагоре. Най-после пръстите на Чандра докоснаха крака му. Алек сграбчи едната й ръка и я издърпа при себе си. Въжето падна надолу, когато той обхвана кръста на жена си с другата си ръка. Изтегли Чандра в скута си и я сложи на пода.
Тя се дръпна от дупката в пода и Алек свали въжето от кръста си. Той се отмести от вратата и застана на колене. Чандра също беше коленичила и го наблюдаваше.
— Ела тук — каза Алек и протегна ръка към нея. Миг по-късно двамата се прегърнаха. Устните им се срещнаха в дълга и страстна целувка. След малко Алек се отдръпна. — Мислех, че съм те загубил — каза той, докато погледът му поглъщаше лицето й.
— И аз си мислех същото. Колибата… пожарът.
— Как…
— Оуен ме събуди и ме измъкна. Ела — каза той, изправи се и помогна на Чандра да стане. — Нямаме време за обяснения. Трябва да се махнем оттук. Той я хвана за ръка, наведе се и вдигна меча си от пода. Когато се изправи, отново му се зави свят. Той премигна няколко пъти, за да премахне двойния образ. — Да вървим.
Тримата едва бяха направили няколко крачки, когато вратата на помещението се отвори и Седрик нахълта вътре. За миг всички застинаха на местата си.
— Значи копелето е още живо! — изрева шотландецът и измъкна меча си от ножницата. — Но не за дълго.
Очите на Алек се изпълниха с омраза и той се втренчи в чичото на Чандра.
— Махни я оттук! — нареди той на Оуен и подаде ръката й на момчето.
Оуен задърпа Чандра към стълбите и тя го последва сляпо, без да сваля очи от чичо си. Седрик забеляза накъде се отправят двамата и им препречи пътя.
— О, не! Още не съм свършил с теб. Когато любовникът ти умре, ще се насладя на победата си. Доста време мина, откакто за последен път яздих между краката на жена. Удоволствието ще бъде огромно.
Алек се озова до Чандра само за секунда. Думите на Седрик го вбесиха.
— Мръсно копеле! Посмей да докоснеш съпругата ми и инструментът, който възнамеряваш да използваш, ще бъде отделен от тялото ти. — Той забеляза изненадата, която бе изписана върху лицето на шотландеца. — Да, Седрик, тя е моя съпруга и само аз мога да я докосвам. Бих казал, че намеренията ти са твърде смели за човек, който няма да живее дълго. — Стиснал здраво меча си в една ръка, той даде знак на Седрик с другата. — Приготви се да умреш.
— Не аз, а ти ще умреш, саксонецо.
Седрик се хвърли срещу Алек и графът скочи пред Чандра и Оуен.
— Отдръпнете се — нареди той през рамо. Остриетата се сблъскаха в мига, в който Чандра и момчето стигнаха до стената, на безопасно разстояние от биещите се. Чандра гледаше уплашено схватката и се молеше на бога да даде сили на мъжа й, който все още не се беше възстановил напълно.
Стоманата разцепваше въздуха и се удряше в стомана и от силата на ударите от остриетата хвърчаха искри. Двубоят беше съревнование на сила и умения и Алек и Седрик пристъпваха в кръг с танцови стъпки. Всеки удар биваше посрещнат и блокиран и нито един от двамата не личеше да има превъзходство над другия. Внезапно, докато Алек се обръщаше, за да отбие поредния удар на Седрик, отново му се зави свят. Когато се обърна с лице към Седрик, пред него вече стояха двама шотландци.
Алек изруга тихо и се опита да оправи зрението си. Седрик замахна и Алек не успя да отбие удара. Мечът на противника му се стрелна напред, устремен към сърцето на графа. Като по чудо острието се удари в медальона на Алек, отклони се нагоре и го рани в рамото. Кръв бликна от раната и Алек чу Чандра да извиква уплашено.
Смехът на Седрик проехтя в стаята.
— Започваш да ставаш твърде бавен, саксонецо. Скоро курвата ти ще бъде моя.
Думите вбесиха Алек. Мечът му започна да се върти огромна сила и Седрик започна да отстъпва. Острието на англичанина разсече затъкнатото в колана му наметало и одраска бедрото му. След това мечът на Алек поряза хоризонтално гърдите на шотландеца. Раните бяха повърхностни и едва ли щяха да му отнемат силите, но Седрик усети, че не може да постигне превъзходство. Англичанинът беше бесен и Седрик знаеше това, но не знаеше каква свръхестествена сила влагаше такава мощ в ударите му. Внезапно шотландецът осъзна, че е настъпил краят му.
Алек продължаваше да изтласква противника си към стената, до която се бяха прилепили Чандра и момчето. Когато зрението му най-после се проясни, той им наред:
