се бият. След четвърт час замъкът Лохли беше обсаден.
Когато групата на Седрик стигна до вратите на замъка, Чандра незабавно беше отведена в северната кула и блъсната грубо в склада.
— Отворете вратата на подземието — заповяда Седрик на двама от своите хора. Старата врата в пода се отвори със скърцане и от тъмницата отдолу се разнесе воня, от която на човек можеше да му прилошее. Седрик се обърна към Чандра. — Новото ти жилище те очаква.
Чандра бе блъсната към отвора и усети как сърцето й спира да бие.
— Това няма да те спаси — каза тя забила пети в дъските на пода. — Войниците на Джеймс ще ви избият.
— Те не могат да влязат в замъка, или поне няма да могат, след като намерим тайния ти проход. Нека да си стоят пред стените на Лохли. Ще минат месеци, преди да ни свършат провизиите. Дотогава вече ще е настъпила зимата. Те ще се уморят да чакат и ще се върнат у дома си при топлите си легла и дебелите си жени. — Той се обърна към хората си. — Хвърлете я долу.
Двама от тях я хванаха за ръцете. Чандра се задърпа и се опита да им се изплъзне.
— Не! — извика тя, когато усети, че краката й се отлепват от пода. След това краката й увиснаха над зейналия отвор и тя полетя надолу.
Застояла вода се разплиска върху полата й, когато Чандра падна на пода на тъмницата; за щастие, тя се приземи на краката си. От вонята й се повдигаше. Задави се и с усилие се овладя да не повърне. Докато гледаше към отвора, който се намираше на височина три пъти колкото нейната, вратата се затвори.
Първоначално около нея нямаше нищо, освен тъмнина, но когато очите й свикнаха с мрака, тя забеляза слаба светлина, която идваше откъм една ниша в каменната стена. До слуха й достигна звук от тичащи малки крачета и драскащи нокти. Плъхове! При тази мисъл кожата й настръхна.
— Намерете прохода — чу тя как Седрик нарежда на хората си. — Когато го откриете, преградете го.
Застанала напълно неподвижно, Чандра чу забързаните им стъпки по пода над себе си. Сърцето й се изпълни с мъка, когато най-после отгоре се чу радостен вик. Срещу лавицата, зад която се криеше тайната врата, беше струпано нещо, което тя реши, че са чували с брашно. Шумът над главата й не спираше. Измина известно време и всичко се успокои. Очите на Чандра се напълниха със сълзи, когато осъзна, че нямаше начин да се измъкне от това място. Щеше да си изгние тук и плъховете щяха да се нахранят с плътта й. Реши, че това няма значение. Не и ако Алек не бе оцелял. Сети се за живота, който се зараждаше в нея, и покри корема си с ръка.
Едно космато същество мина по крака й. Чандра изтича през тинята до нишата. На мястото, където се срещаше със стаята, тя беше достатъчно широка, за да побере един мъж, и се стесняваше нагоре. Тя подскочи и се улови с ръце за ръба; след това се надигна и успя да се покатери на перваза. Три плъха бързо се метнаха в тинята. Чандра остана да седи неподвижно обгърнала коленете си с ръце.
Помисли си, че сега, когато светлината, която преминаваше през нишата, й позволяваше да вижда, щеше да бъде в безопасност. Но когато паднеше нощта и настъпеше пълен мрак, вече нямаше да може да се ориентира. Чандра потръпна, когато си представи как кръвожадните зверчета се катерят по стената, за да се докопат до нея. От мисълта за това й се повдигна. Наведе се над ръба и повърна. Когато се изправи отново, обърса лицето си с наметалото.
— О, Алек! — прошепна Чандра и погледна нагоре. — Ако си жив, намери ме, любими! Страхувам се, че няма да мога да понеса всичко това.
В двора на замъка Седрик стоеше на стълбите, които водеха към площадката на крепостната стена. Кланът се бе събрал в двора, за да го изслуша.
— Водачката ни ни предаде. Тя спа със саксонеца същия, който уби нашия Девин. Доброволно е станала курва на англичанина! Димът и пожарът, които виждате, са от тяхното леговище. Хванах ги, докато бяха заедно. Копелето несъмнено вече се е опекло. Сега армията на Джеймс приближава към нас, за да обсади замъка ни. Кралят иска да унищожи Лохли и клана Морган. Като шотландци, ние сме длъжни да се вдигнем и да се бием с нашествениците! Какво ще кажете? Да се бием ли като войни, или да се предадем като страхливци? Изборът е ваш!
Неколцина от мъжете се спогледаха недоверчиво, тъй като не вярваха на думите на Седрик за Чандра; един от тях беше Ангус. Други аплодираха високо думите на Седрик, готови да тръгнат на бой. Всички мъже от клана, независимо дали бяха съгласни или не със Седрик, изтичаха към бойниците на замъка. Когато стигнаха, те надникнаха над стената и видяха петстотинте войника, които бяха обградили замъка. На мнозина им се стори, че Седрик им бе казал истината.
Мъжете нададоха силен боен вик, който накара тръпки да полазят гърбовете на англичаните. Когато ехото утихна, настъпи пълна тишина. След това някъде над главите им се чу един неземен писък, от който косите на всички Морган настръхнаха. Стотици очи погледнаха нагоре към небето. Над Лохли кръжеше бавно един ястреб.
— Това е лош знак — прошепна някой.
Глава 15
Алек ругаеше на висок глас, докато крачеше зад една голяма купчина скали, които се намираха доста под замъка. От момента, в който беше излязъл от гората на разсъмване, той не се бе показвал, защото не искаше Седрик да разбере, че е още жив. Междувременно сър Джон го информираше за напредъка на преговорите, ако изобщо можеха да бъдат наречени така. В момента преговорите бяха в задънена улица и това продължаваше цял ден. Сега, когато слънцето започваше да се скрива зад далечните хълмове на хоризонта, Алек беше ядосан, че Чандра все още беше толкова далеч от него, колкото и когато беше започнало войнственото перчене. Целият ден беше пропилян, като двете страни си бяха отправяли нападки и обиди и на Алек му беше омръзнало да чака.
— Виж, кажи на лорд Пенроуз да каже на копелето, което сега твърди, че е водач на клана, че Джеймс иска лейди Лохли. Ако той я освободи и я предаде на лорд Пенроуз, армията ще отстъпи.
— Но Джеймс иска Седрик, а не Чандра — възрази рицарят.
Алек изруга отново.
— Знам какво иска Джеймс. Чандра обаче е в опасност. Измъкнете я оттам и след това Пенроуз може да прави каквото си иска. Ако иска, може да сравни това място със земята. Аз си искам съпругата обратно.
Сър Джон повдигна вежди.
— Ще говоря с Пенроуз — каза той; това беше командирът, който бе водил армията от Лондон до Лохли. — Но той е човек, който действа стриктно по правилата.
— Тогава ми дай пистолета си и аз ще го застрелям.
— Идеята не е добра, Монтбърн — каза рицарят и покри с ръка дръжката на пистолета си. — Ще говоря с него веднага.
Сър Джон си тръгна и Алек седна на земята и опря гръб в една от скалите.
— По дяволите! — избухна той. — Ако можех да вляза вътре, щях да я измъкна сам. — Той усети, че някой го побутва по рамото. — Какво има? — тросна се той и се обърна към Оуен. Момчето сочеше към замъка. — Не сега. Трябва да измисля как да вляза вътре. — Оуен го побутна отново и започна да жестикулира, сочейки към замъка. На Алек му се стори, че момчето имитира отваряне на врата. Оуен погледна от едната на другата си страна, след което се промъкна сякаш през някаква врата. — Да не искаш да ми кажеш, че знаеш таен вход към замъка? — Оуен кимна. — По дяволите! Защо не ми каза досега?
Оуен сви рамене и Алек си спомни, че когато бе споменал за намеренията си за първи път, момчето бе заспало.
— Покажи ми къде е входът.
Оуен взе една пръчка и начерта кръг на земята; след това посочи към замъка.
— Лохли — каза Алек и момчето кимна. След това Оуен начерта една линия встрани от замъка и посочи към гората. — Да, гората… или каквото е останало от нея.
Оуен нарисува няколко точки в пръстта, които приличаха на пътека от гората към северната част на
