Дамата на лорда

толкова много противници. Ама че късмет! Защо точно сега трябваше да го напуснат силите? Оуен го побутна и Алек разбра, че няма друг избор, освен да потърси прикритие между дърветата.

Двамата тъкмо бяха изчезнали в гъсталака от противоположната на входа на колибата страна, когато Седрик и хората му се появиха на полянката. Приклекнал зад едно дърво, Алек забеляза, че Седрик върви най-отпред. Шотландецът държеше Чандра за косата.

— А сега накъде, кучко? — попита Седрик. В този миг един от хората му извика и привлече вниманието му. Седрик забеляза колибата, която се намираше на не повече от десетина метра пред него, и бутна Чандра напред. — Значи стигнахме до леговището му, така ли? — Чандра се опита да се измъкне от хватката му и го ритна в глезена. Седрик дръпна силно косата й назад и опря острието на меча си в гърлото й. — Не мърдай или ще ти прережа гърлото.

Гледката накара Алек да се напрегне и той се приготви да скочи и да се намеси, но тъкмо когато бедрата му започнаха да се изправят той усети ръката на Оуен върху рамото си.

— Саксонецо! — извика силно Седрик. — Излез навън или курвата ти ще умре.

Алек отново се размърда и Оуен отново го възпря. Внезапно откъм един хълм високо над тях се чу силен вик. Седрик и хората му се спогледаха изненадано. Викът означаваше, че в земите на клана са навлезли нашественици.

— Това пък какво означава? — попита Седрик, който разбра, че Лохли или е обсаден, или скоро ще бъде.

— Вероятно е армията на Джеймс — отвърна Чандра. — Гневът на краля ще се стовари върху теб заради твоето неподчинение. Всички ще пострадате.

Седрик изруга.

— Подпалете колибата. Изгорете копелето.

— Не! — извика Чандра, когато Седрик я повлече през полянката. Хората му сложиха запалителни стрели в лъковете си и ги опънаха. Огнените стрели прорязаха въздуха и се забиха в сламения покрив. — Не! — извика тя отново, когато пламъците бързо обхванаха дървената постройка. Ръката на Седрик обхвана кръста й. Той вдигна Чандра и прекоси потока. На половината път през водата тя усети дима и видя черните кълба, примесени с оранжеви пламъци, да се издигат към небето. Докато Седрик я подкарваше напред към замъка, Чандра сложи ръка върху корема си. „Господи, дано да не е бил вътре“.

От другата страна на полянката Оуен вече бе повел Алек по един хълм в гората. На няколко пъти Алек се олюляваше и се хващаше за някое близко дърво, след което отново продължаваше да върви подтикван от момчето. Докато се бореше със замайването, той се молеше Чандра да е добре. Второто нещо, което щеше да му достави най-голяма радост, бе да види петстотинте кралски войници, които трябваше да са в Лондон, когато излезеше от гората. Първото беше Чандра да бъде в безопасност, а Седрик — мъртъв.

Слънцето се появи над хоризонта точно когато Алек и Оуен стигнаха до края на гората. Алек излезе напред и се загледа в хълма до замъка. Чандра и чичо й вече бяха почти до вратата. Внезапно до слуха му достигна силното пръхтене на кон почти до самото му ухо. Алек се обърна рязко и отново му се зави свят. Той падна по гръб на земята.

— Доста безразсъдно от твоя страна, братовчеде — каза Джейсън, докато се опитваше да успокои коня си. Можех да те прегазя.

Алек преглътна ругатнята си и с помощта на Оуен се изправи на крака. Погледна към замъка и видя, че Чандра е изчезнала. Изруга. След това огледа Джейсън и сър Джон, който яздеше до него, и въздъхна.

— Къде са останалите? — попита Алек, без да се интересува как войниците на Джеймс бяха попаднали тук; той просто се радваше, че те са дошли, а останалото нямаше значение.

— На около две мили по-назад — отговори сър Джон.

— Ние забелязахме дима и избързахме напред.

— Жена ми беше взета в плен от чичо си. Сега са в замъка. Страхувам се, че може да сте дошли твърде късно.

Докато мъжете говореха, Оуен се втурна в гората и след малко се върна с коня на Алек.

— Какво е станало с главата ви? — попита сър Джон, докато оглеждаше превръзката.

Алек раздра превръзката и я захвърли на земята.

— Чичото на Чандра ме нападна на около една миля оттук — каза той, посегна да хване юздите на коня си и не можа.

— Сигурен ли сте, че ще можете да се справите, Монтбърн? — попита рицарят и се вгледа внимателно в зашитата рана на слепоочието на графа.

— На твое място не бих поставял под съмнение решенията му — каза Джейсън. — Това не е здравословно.

Рицарят погледна синината на брадичката на виконта и се разсмя.

— Уитфийлд, ти вероятно си го заслужил.

— Да, заслужи си го — каза Алек. Прибра меча си в ножницата, успя да се качи на коня си и подаде ръка на Оуен. Момчето се качи зад него. Оуен не беше спал от два дни и сега положи глава върху голия гръб на Алек и заспа.

— Кое е момчето? — поинтересува се сър Джон.

— Той ми спаси живота на два пъти — каза Алек и погледна Оуен през рамо. — Дайте ми онова въже. — Рицарят взе въжето от седлото си и го подаде на Алек. С помощта на сър Джон уви въжето около Оуен и себе си и го върза здраво, за да не падне момчето по време на ездата. — Не ми се иска да го загубя точно сега. — Димът около тях ставаше все по-гъст. — Цялата гора се е подпалила. Да вървим да посрещнем останалите.

Те пришпориха конете си и се отправиха към напредващата армия. Оуен се събуди. Когато се отдалечиха от пожара в гората, конете намалиха хода си и момчето отново заспа.

— Как смятате да действате? — обърна се рицарят към Алек.

— С колко души разполагате?

— Почти петстотин. Яздихме бързо и без почивки, така че войниците са изморени. А и не са спали много.

— Тогава ще застанем пред портите им и ще се опитаме да ги убедим да се откажат от глупостта си. Уверен съм, че Седрик не контролира целия клан. Ако те видят каква сила е застанала срещу тях, може да се опомнят. Едва ли са толкова неразумни да сметнат, че могат да ни победят.

— Възможно е и друго — каза сър Джон. — Просто защото сме англичани, те могат да решат да се бият с нас до последния човек.

— А Чандра? — попита Джейсън.

Алек се обърна към него.

— Докато войниците на Джеймс отвличат вниманието на клана, аз ще се опитам да вляза в замъка. Благодарение на теб сега Чандра е в смъртна опасност. — Той погледна рицаря. — Седрик е решил да я убие, но когато види каква армия е тръгнала срещу него, може да реши да я задържи жива и да я използва за размяна. Да придвижим войниците до замъка колкото се може по-бързо. Ако се забавим, това може да доведе до катастрофа.

Докато яздеха напред, Алек научи, че пратеникът от замъка му бе стигнал в Лондон почти по същото време, в което бе стигнал до вратите на Монтбърн, но двамата бяха пътували по различни пътища. Докато пратеникът търсел Алек, той се натъкнал на сър Джон. Рицарят отишъл право при краля и му разказал за бягството на Чандра и че според него Алек щял да я последва незабавно. Кралят не се поколебал нито за миг. Само след няколко часа армията му вече била на път. По пътя си войниците бяха срещнали Джейсън някъде между Лондон и Монтбърн и той бе тръгнал с тях.

— Не можех да позволя да умреш в Шотландия, братовчеде — каза Джейсън и сви рамене. — Всички Хоук умират в Англия. Защо да нарушаваме традицията?

Алек се вгледа в него.

— В такъв случай, братовчеде, моли се да успея да измъкна Чандра жива от ръцете на чичо й, защото в противен случай ти можеш да се окажеш първият от семейството ни, който ще бъде погребан в чужбина.

Въпреки че войниците на краля бяха изморени от дългото пътуване, на тях не им липсваше желание да