Само той, а не целият клан, трябваше да понесе последствията от действията си. Точно това казах и на краля.
— И?
— Джеймс се съгласи с мен. Армията му беше задържана в Лондон. Засега кланът ти е в безопасност. Седрик обаче скоро ще си получи заслуженото. —
— Предположих това, когато разбрах какво става в Лохли. Напомних на всички в замъка за случилото се с клана Грегор. Засега нападенията срещу съседите ни са прекратени. — Тя се вгледа в Алек. — Не ми ли вярваше, та реши да говориш от мое име?
— Когато е заложено толкова много, чувствата нямат нищо общо в преговорите с Джеймс, скъпа. Ти си твърде пристрастна. Възможно беше в даден момент, в желанието си да защитиш онези, които обичаш, да загубиш самообладание или да кажеш нещо неподходящо. Това щеше да донесе само нещастие на семейството ти. Затова не ти казах и затова отидох сам.
Алек вероятно бе постъпил правилно, като не я беше завел в Лондон. Може би наистина шотландският й характер щеше да се сблъска с характера на най-печално известния от всички шотландци. Тя се сети за Фелисия Емори. Вече беше сигурна, че срещата му с краля е била единствената причина Алек да отпътува за Лондон, но искаше да се увери още веднъж.
— Това ли беше единствената причина да заминеш за Лондон — заради клана ми?
Алек я огледа.
— Нямаше друга причина. Защо питаш?
Чандра си пое дълбоко дъх и се втренчи в ръцете си.
— Намерих писмото на лейди Емори. Датата му беше само няколко дни преди да заминеш. Тъй като в твоята бележка не се посочваше причината за отпътуването ти, а само, че някаква важна работа се нуждае от незабавното ти внимание, аз предположих, че… че…
— Предположила си, че съм отишъл в Лондон, за да бъда с нея — довърши Алек. — Погледни ме, Чандра. — Тя вдигна очи към него. — Причината за внезапното ми заминаване беше писмото на сър Джон, а не това на Фелисия. Не отричам, че някога тя ми беше любовница. Но от деня, в който те срещнах, всички чувства, които може да съм имал към Фелисия — а и към всяка друга жена — изчезнаха. От първия миг, в който те видях, ти привлече вниманието ми. Ти си единствената жена, която желая. — Той въздъхна тежко. — Трябва да ти кажа, че докато бях в Лондон, Фелисия се опита да ме върне при себе си. Аз я отблъснах. Не вярвам тя да се опита да ни създава повече неприятности. Повярвай ми, няма друга, освен теб.
Чандра се вгледа внимателно в прекрасните му очи и се запита дали онова, което виждаше в тях, беше истината.
— Защо тръгна след мен, Алек?
Той се изсмя и главата отново го заболя.
— Скъпа — каза Алек, когато болката поутихна, — ако досега не си намерила отговора на този въпрос, вероятно никога няма да го узнаеш.
— Не ми се подигравай — тросна се Чандра, която отчаяно искаше да разбере истината. — Ти рискува живота си. Защо?
Алек протегна ръка и докосна извивката на бузата й.
— Защото се влюбих в теб, Чандра. Целуни ме и ще ти го докажа.
Тихият й радостен вик изпълни ушите на Алек и устните им се сляха жадно. Беше изминала малко повече от седмица, откакто се бяха целували за последен път, но и на двамата им се струваше, че е изминала цяла вечност. Езиците им се преплетоха и започнаха да си играят. Алек я желаеше до болка. Той отдръпна устни от нейните.
— О, скъпа, ако знаеш колко ми липсваше. Легни до мен, за да мога да те прегърна.
Чандра погледна през прозореца на колибата и видя, че започваше да се развиделява. Нямаха време да се любят.
— Не мога — каза тя и се отдръпна от съпруга си.
След това се изправи и видя, че Алек я гледа объркано.
— Трябва да се върна в замъка. Ако Седрик забележи, че ме няма, вече няма да бъдеш в безопасност.
— Не можеш да си тръгнеш. Той иска твоята смърт. Няма да ти позволя да си тръгнеш. — Той сграбчи китката й и се надиган от нара. В главата му избухна болка, която го накара да падне обратно и той изстена високо. — Света Богородице, бъди милостива! — прошепна той. Туптенето в главата му утихна бавно.
Чандра пусна билки в чиста чаша с прясна вода и разбърка. След това надигна главата на Алек.
— Изпий това, любов моя. То ще намали болката ти.
Алек изпи отварата и положи с въздишка глава на възглавницата си. Когато погледна нагоре към Чандра, я видя двойна.
— Чандра, моля те, не си тръгвай оттук.
— Трябва, любими. Скоро ще се съмне. Не мога да остана.
Пръстите й погалиха нежно челото му и тя се обърна. Алек я гледаше как си отива и у него се надигна страх за безопасността й.
— Чандра! За бога, жено, не ме карай да ставам и да те гоня. — Тя продължи да върви. Алек се опита да се надигне, но не можа да помръдне. Какво, по дяволите, му беше дала да пие? — Чандра!
Тя стигна до вратата и се обърна да го погледне.
— Ще се върна довечера. Спи спокойно, любими. Аз също те обичам.
— Чандра, не тръгвай! Тези думи се въртяха в съзнанието му, но устните му отказваха да ги произнесат. Алек напразно се опитваше да се пребори с мрака, който се спускаше над него. Очите му се затвориха и той заспа.
Оуен, който дискретно бе оставил двамата насаме, се надигна от мястото си близо до вратата на колибата.
— Време е да тръгваме — обърна се към него Чандра и метна наметалото си, което беше прибрала от пода до нара, върху главата си. — Той заспа, Оуен. Ако се опита да стане и да тръгне към замъка, когато се събуди, накарай го да изпие малко от отварата. Каквото и да става, той не трябва да излиза от колибата. Разбра ли? — Момчето кимна отсечено.
Двамата тръгнаха през гората. Чандра се стараеше да запомни всеки знак по пътя и си обеща никога да не забрави пътя към колибата.
— Ще се върна, когато всички заспят — каза тя, когато двамата стигнаха до края на гората. — Запомни, Оуен, не трябва да му даваш да се движи.
Момчето кимна и се загледа в Чандра, която пробяга през откритото пространство под първите лъчи на зората. Когато стигна до скалите и изчезна, Оуен се обърна и тръгна обратно, като по пътя си събра няколко корена.
Още един човек, освен Оуен наблюдаваше как Чандра прекосява полянката. Седрик бе застанал високо на бойниците и не сваляше очи от Чандра, като от време на време притичваше към друга част на стената, за да не я изпусне. След това тя изчезна. Седрик се намръщи объркано и бавно се върна на поста си. Той започна да се чуди дали изобщо я беше видял. Малко по-късно обаче отново я забеляза точно под себе си — Чандра притича през вътрешния двор и влезе в голямата зала.
Не знаеше откъде беше дошла тя, но едно нещо беше сигурно — беше ходила в гората. Но защо? Седрик не можеше да се сети за правдоподобна причина… освен ако…
Затича се по стълбите и отиде в конюшните. Оседла коня си, метна се на седлото, излезе в галоп през вратата и се отправи към тресавището. Скоро застана на ръба на клисурата и погледна надолу.
— Значи копелето е живо, а?
Сега Седрик знаеше защо Чандра бе ходила в гората. Тя несъмнено щеше да се върне при саксонеца с
