открит, ако си позволеше да навлезе в гората с Оуен, Чандра осъзнаваше, че няма друг избор, освен да изчака удобен момент.
— Оуен — извика тихо тя, когато стигна до дърветата. След това забеляза, че момчето е приклекнало до ствола на едно дърво. — Не се показвай. Когато си тръгна, ела да вземеш чувала. Сега ме наблюдават и не мога да се върна с теб. Когато всички заспят, ще се измъкна и ще намеря пътя до колибата. Не позволявай на никого да види в коя посока отиваш, когато си тръгнеш оттук. — Той кимна в знак, че е разбрал. — Разчитам на теб. Ти си единственият човек, на когото мога да се доверя.
Тя сложи чувала на земята, обърна се и тръгна обратно по пътя, по който беше дошла. Когато Чандра стигна на половината път между гората и замъка, Оуен изскочи от гората, сграбчи чувала и изчезна в посока противоположна на тази, в която се намираше колибата. Чандра погледна скришом към стената на замъка и забеляза Седрик да стои до една от бойниците. При вида му тя бе изпълнена с омраза към чичо си. Трябваше обаче да намери начин да не покаже чувствата си, поне не и преди Алек да бъдеше в безопасност.
Чандра въздъхна тежко, докато изкачваше хълма. По причини, известни само на него, Алек бе тръгнал след нея, но бе постъпил глупаво, като бе тръгнал сам. Когато първоначалният шок от това, че го вижда, беше отминал, мисълта, че съпругът й бе тръгнал към Шотландия заради нея, я изпълни с радост. Дали той бе постъпил толкова необмислено, защото бе изпитал тревога за нея? Възможно ли беше да я обича и затова да беше постъпил толкова безразсъдно? Или пък беше тръгнал след нея, за да я върне в Англия само за да могат да изпълнят заповедта на Джеймс и да му дадат наследник?
Чандра не беше съвсем сигурна, но имаше вероятност в тялото й да се заражда нов живот. Обикновено тя беше здрава и не боледуваше, но сега изпитваше пристъпи на гадене и от време на време й се завиваше свят. Месечният й цикъл закъсняваше с две седмици. Знаците потвърждаваха, че носеше детето на Алек, но не знаеше дали да му каже, или да скрие истината от него, ако той оцелееше. Когато разбереше, че ще става баща, щеше да се опита да я отдели от Лохли и да й заповяда да се върне в Монтбърн, където без съмнение смяташе, че трябва да се роди детето му — в любимата му Англия. Това беше заповед, която тя не можеше да изпълни.
Въпреки че се разкъсваше от всичко това, Чандра усещаше тежестта на отговорността, която носеше. Колкото и да й се искаше да не бъде така, тя беше дъщеря на баща си и не можеше да постъпи по друг начин, освен да изпълнява задълженията си. Кланът й се раздираше от междуособици. Като негова водачка тя трябваше да намери начин да потуши надигащия се бунт, да разпръсне фракциите и отново да донесе мир и спокойствие на Лохли. За да направи това, трябваше да остане тук. Докато не си свършеше работата, Алек не можеше да научи за бременността й. Това беше тайна, която Чандра трябваше да задържи за себе си.
Представи си как Алек лежи на нара в мрачната колиба с пребледняло лице и окървавена глава и сърцето й се сви. Тревогата й за него се увеличи. Мислено се помоли той да оцелее, защото искаше отново да може да го държи в прегръдките си. Дълго време й бе отнело да разбере това, но сега знаеше, че го обича — обичаше го повече от собствения си живот! Дългът изискваше от нея да остане вярна на клана си, но ако някой от хората й се опиташе да нарани съпруга й, тя бързо щеше да го убие. Животът на Седрик и без това вече нямаше голямо значение за нея. Той щеше да си плати за всичко, и то скоро.
Чандра влезе през вратата, като мислено се зарече да защитава Алек. Той щеше да бъде в безопасност дори ако се наложеше тя да плати за това със собствения си живот. Алек трябваше да оцелее. Трябваше! Защото без нея животът й нямаше смисъл.
От мястото си до бойницата Седрик наблюдаваше как Чандра върви към входа на голямата зала. Според него тя се беше променила. Погледът й и изражението й му показваха, че се беше върнала от Англия като жена, а не като момиче. Сега тя притежаваше онова женско качество, което привличаше мъжкото внимание. Седрик не беше глупак и бързо заключи, че тя беше спала с копелето, което я бе отвлякло — същия англичанин, който сега лежеше на дъното на клисурата. Скоро и тя щеше да се присъедини към него, но преди това Седрик възнамеряваше да се наслади на същото, на което се бе наслаждавал саксонецът.
Независимо че Чандра беше единствената му кръвна роднина, той смяташе да я измъчва и да се гаври с нея. Когато я напълнеше със семето си, щеше да й пререже гърлото и да я хвърли върху трупа на мъжа, когото тя очевидно обичаше. Беше предателка и не заслужаваше друго. А след това Седрик щеше да бъде новият водач на клана — Морган от Морган.
Когато всички в замъка отдавна бяха заспали, Чандра се измъкна от стаята си, мина по стълбите и излезе във вътрешния двор, благодарна, че нощта беше безлунна. Чандра успя да се придвижи незабелязано до северната кула, отвори старата врата и се промъкна до складовете. Опипа полиците, като внимаваше да не се нарани на някоя стърчаща треска. Когато стигна до полицата, зад която се криеше тайната врата, тя я натисна и вратата се отвори. Чандра се мушна в отвора и тръгна надолу по стълбите. Вървеше бавно и опипом по тесните каменни стъпала, защото в тъмното не се виждаше нищо. Малко по- късно излезе през долната врата, мина покрай канарите, слезе по хълма и се отправи през полянката към гората.
Първоначално мислеше, че знае накъде върви, но колкото по-дълбоко навлизаше в гората, толкова повече намаляваше увереността й. Изсъхнали клонки пращяха под краката й, а ниските клони брулеха лицето й и разрошваха косата й. Приближаването й караше нощните животни да се спотаяват. Скоро гората се превърна в тъмна, черна и неподвижна маса. Чандра имаше чувството, че се намира в гроб; единственият звук, който чуваше, беше туптенето на собственото й сърце.
След десет минути Чандра осъзна, че се е изгубила. В тъмнината тя не можеше да вижда на повече от метър пред себе си. Каза си, че трябва да се успокои, но почувства първите признаци на истерия да се надигат в стомаха й. Чандра знаеше, че ако те стигнеха до гърлото й, щеше да се разкрещи. Пое си дълбоко дъх и си спомни малкото поточе, което бяха прекосили с Оуен. Над него беше проснато едно повалено дърво. Ако го намереше, до колибата оставаха само няколкостотин метра.
В тишината слухът на Чандра се беше изострил неимоверно. Паднали листа шумоляха на земята; счупването на суха съчка прозвучаваше като изстрел. Близо зад нея имаше нещо. Глиган? А може да е Седрик. Господи! Само не той.
Тя понечи да се затича, но краката й се бяха забили в земята и отказваха да я послушат. Една ръка се спусна върху рамото й и Чандра едва не припадна. Обърна се със сподавен вик.
— Оуен! — въздъхна облекчено тя. — Уплаши ме до смърт.
Белите му зъби проблеснаха на слабата светлина. Това беше първата усмивка, която тя виждаше на лицето му. Момчето я хвана за ръката и я поведе към колибата. Този път Чандра се оглеждаше внимателно, за да не пропусне ориентирите, покрай които минаваха. Самотна скала, повален бор, малкият ручей с падналото напречно на него дърво — всички те й показваха пътя до колибата. Призори щеше да накара Оуен отново да й покаже пътя и щеше да запомни всяка крачка. Заради Алек не можеше да си позволи да се загуби отново.
Двамата застанаха пред вратата на колибата.
— Как е той? — попита Чандра; трябваше да узнае, преди да влезе вътре. Оуен кимна твърдо и сърцето й се успокои. Чандра влезе бавно в колибата. На един стол до нара гореше малка свещ. Обърнал глава към стената, Алек изглеждаше, сякаш не се бе помръднал, откакто го бе видяла за последен път. — Събуди ли се изобщо? — обърна се тя към момчето.
Той поклати глава и тъмните му къдрици, невчесани и сплъстени, се замятаха около главата му; тъмносините му очи се втренчиха в пръстите на голите му крака. Чандра докосна ръката му и той погледна нагоре.
— Ти се справи добре, Оуен. Ако не беше ти, съпругът ми щеше да бъде мъртъв. — Чандра сбърчи чело. — Ти го видя с мен онзи ден над езерото. Затова дойде при мен, нали?
Оуен кимна.
— Той ще се радва, че си го запомнил — каза тя. В огнището гореше слаб огън и Чандра забеляза котле с вода близо до него. — Водата преварена ли е? — Момчето кимна. — Тогава я донеси тук, за да почистя раната. След това ще я зашия.
Докато приближаваше нара, Чандра забеляза, че рулото лен беше разкъсано на лентички, които се
