Изведнъж във външното помещение се чу шум. Един човек, когото Томи още не беше виждал, подаде глава вътре и изръмжа нещо на руски.
— Добре — отвърна Даймчърч. — Тя идва, при това сама.
За момент леко притеснение сви сърцето на Томи. В следващия миг чу гласа на Тапънс.
— О! Ето ви и вас, инспектор Даймчърч. Нося писмото. Къде е Франсис?
С последните думи тя влезе в стаята и Василий се хвърли върху нея отзад, като притисна ръка към устата й. Даймчърч изтръгна чантата от ръцете й и изсипа съдържанието й в ожесточеното търсене.
Изведнъж той нададе радостно възклицание и вдигна един син плик с руска марка. Когинс нададе дрезгав вик.
И точно в този момент на триумф другата врата, вратата към стаята на Тапънс, се отвори безшумно. Инспектор Мариът и двама мъже, въоръжени с револвери, влязоха в стаята с острата команда:
— Горе ръцете.
Нямаше борба. Противниците бяха в безнадеждна ситуация. Автоматичният пистолет на Даймчърч беше на масата, а двамата други не бяха въоръжени.
— Добра придобивка — заяви одобрително инспектор Мариът, когато щракна последните белезници. — А с времето ще получим още повече, надявам се.
Побледнял от ярост, Даймчърч се вторачи в Тапънс.
— Малко дяволче такова — изръмжа той. — Ти ги насочи към нас.
Тапънс се засмя.
— Не беше изцяло мое дело. Признавам, че трябваше да се досетя, когато споменахте числото 16 този следобед. Но бележката на Томи реши нещата. Обадих се на инспектор Мариът, повиках Албърт да го посрещне с резервния ключ от кантората и самата аз дойдох с празния син плик в чантата си. Писмото предадох, съгласно инструкциите, веднага щом се разделих с вас двамата този следобед.
Но една дума привлече вниманието на другия.
— Томи ли? — възкликна той.
Томи, когото тъкмо бяха освободили от въжетата, се приближи до тях.
— Браво, братко Франсис — каза той на Тапънс, като взе двете й ръце в своите. После се обърна към Даймчърч: — Както ви казах, драги, наистина трябва да четете класиците.
Глава 7
Импас на попа
Беше дъждовна сряда и в кантората на Международната детективска агенция беше мрачно. Тапънс мързеливо остави „Дейли Лийдър“ да падне от ръката й.
— Знаеш ли какво си мисля, Томи?
— Невъзможно е да се каже — отвърна съпругът й. — Ти мислиш за толкова неща, при това за всички едновременно.
— Струва ми се, че е време да отидем отново на танци.
Томи вдигна бързо „Дейли Лийдър“.
— Обявата ни изглежда добре — отбеляза той, наклонил глава на една страна. — „Брилянтните детективи на Блънт“. Осъзнаваш ли, Тапънс, че ти и само ти си „Брилянтните детективи на Блънт“? Слава на теб, както би казал Хъмпти Дъмпти.
— Говорех за танци.
— Имам едно любопитно наблюдение относно вестниците. Чудя се дали някога си го забелязвала. Вземи тези три „Дейли Лийдър“. Можеш ли да ми кажеш по какво се отличават един от друг?
Тапънс ги взе с известно любопитство.
— Изглежда много просто — рече смразяващо тя. — Единият е днешен, другият е вчерашен, а третият е от онзи ден.
— Наистина блестящо, драги ми Уотсън. Но не това имах предвид. Виж името „Дейли Лийдър“. Сравни трите. Виждаш ли разликата?
— Не — заяви Тапънс. — Нещо повече, не вярвам, че има такава.
Томи въздъхна и събра върховете на пръстите си — любимият му жест на Шерлок Холмс.
— Точно така. И при това четеш вестници колкото мен — всъщност, дори повече. Но аз забелязах, а ти — не. Ако погледнеш днешния „Дейли Лийдър“, ще видиш в средата на долната част на „Д“-то малка бяла точка, а в „Л“ в същата дума има още една. Но във вчерашния вестник в „Дейли“ няма никаква бяла точка. Има две бели точки върху „Л“ в „Лийдър“. Във вестника от онзи ден отново има две точки върху „Д“ в „Дейли“. Всъщност точката, или точките, са с различно разположение всеки ден.
— Защо? — попита Тапънс.
— Това е журналистическа тайна.
— Искаш да кажеш, че не знаеш и не можеш да се досетиш.
— Но мога да кажа, че тази практика е свойствена на всички вестници.
— Наистина си те бива — заяви Тапънс. — Особено в сменянето на темата. Да се върнем на това, за което говорехме преди малко.
— За какво говорехме?
— За Бала на трите изкуства.
Томи изръмжа.
— А, не, Тапънс. Не и Балът на трите изкуства. Вече не съм толкова млад. Уверявам те, че не съм.
— Когато бях добро малко момиченце — започна Тапънс, — ме възпитаваха да вярвам, че мъжете, особено съпрузите, са разпътни създания, които обичат да пият, да танцуват и да се забавляват по цяла нощ. И само изключително красива и умна жена може да ги задържи вкъщи. Още една изгубена илюзия! Всички съпруги, които познавам, жадуват да излязат някъде и да потанцуват, и избухват в сълзи, защото съпрузите им обуват пантофи и си лягат в девет и половина. А ти танцуваш толкова добре, Томи, скъпи.
— Стига си ме четкала, Тапънс.
— Всъщност — продължи Тапънс, — не искам да ходя там само за удоволствие. Заинтригува ме тази обява.
Тя взе отново броя на „Дейли Лийдър“ и я прочете.
— „Трябва да обявя три купи. 12 ръце. Асо пика. Необходимо е да се направи импас на попа“.
— Доста скъп начин за учене на бридж — изкоментира Томи.
— Не се дръж като глупак. Тази работа няма нищо общо с бриджа. Разбираш ли, вчера обядвах с едно момиче в „Асо пика“. Това е една странна малка подземна бърлога в Челси. И тя ми каза, че е доста модерно на тези големи събирания да се мотаеш наоколо цяла вечер за порция бекон с яйца и уелски специалитети — бохемска работа. Цялото заведение е в сепарета. Доста интересно място, бих казала.
— Искаш да кажеш…
— „Три купи“ означава Балът на трите изкуства утре вечер. 12 ръце е в 12 часа, а асото пика е „Асо пика“.
— А какво ще кажеш за това, че е необходимо, за да се направи импас на попа?
— Е, точно това си мислех, че ще открием.
— Не бих се учудил, ако се окажеш права, Тапънс — заяви великодушно Томи. — Но все пак не мога да разбера защо искаш да се месиш в любовните истории на хората.
— Няма да се меся. Просто ти предлагам един интересен експеримент в детективската ни работа. Наистина имаме нужда от практика.
— Вярно е, че не сме затрупани с работа — съгласи се Томи. — И все пак, Тапънс, на теб всъщност ти се иска да отидеш на Бала на трите изкуства и да потанцуваш! Разправяй ги на старата ми шапка.
Тапънс се изсмя безсрамно.
— Бъди спортсмен, Томи. Опитай се да забравиш, че си на тридесет и две и имаш един сив косъм в лявата си вежда.
— Винаги съм бил слабохарактерен с жените — промърмори съпругът й. — Трябва ли да се правя на глупак с някакъв костюм?
— Разбира се. Но можеш да оставиш това на мен. Имам прекрасна идея.
Томи я погледна с известно съмнение. Изпитваше дълбоко недоверие към блестящите идеи на
