Глава 9
Случаят с изчезналата дама
Звънецът на бюрото на мистър Блънт, Теодор Блънт, управител на Международна детективска агенция, нададе предупредителен зов. Томи и Тапънс дотичаха до съответните си шпионки, които даваха изглед към преддверието. Там Албърт имаше задачата да забавя бъдещия клиент с различни артистични средства.
— Ще видя, сър — казваше той в момента. — Но се страхувам, че тъкмо сега мистър Блънт е много зает. Говори със Скотланд Ярд по телефона.
— Ще почакам — каза посетителят. — Не нося визитна картичка, но се казвам Габриел Ставансън.
Клиентът беше великолепен представител на мъжкия род, висок над шест фута. Лицето му беше бронзово и обветрено, а невероятното синьо на очите му контрастираше почти стряскащо с кафявата кожа.
Томи бързо взе решение. Той сложи шапката си, грабна някакви ръкавици и отвори вратата. Спря се на прага.
— Този господин ви чака, мистър Блънт — обяви Албърт.
Бърза сянка премина по лицето на Томи. Той извади часовника си.
— Трябва да съм при херцога в единадесет без петнадесет — каза той. После погледна настойчиво посетителя. — Мога да ви отделя няколко минути, ако ме последвате.
Посетителят тръгна покорно след него в канцеларията, където Тапънс седеше добродетелно с бележник и молив.
— Доверената ми секретарка, мис Робинсън — представи я Томи. — А сега, сър, може би ще изложите своя случай? Извън това, че е спешен, че сте дошли тук с такси и че скоро сте били в Арктика или в Антарктика, не зная нищо.
Посетителят се взря изумено в него.
— Великолепно! — извика той. — Мислех, че детективите правят такива неща само в книгите! Вашият портиер дори не ви каза името ми!
Томи въздъхна неодобрително.
— Та това беше толкова просто — рече той. — Лъчите на северното сияние в полярния кръг имат странно въздействие върху кожата, ултравиолетовите лъчи имат определени свойства. Пиша малка монография напоследък по въпроса. Но всичко това е извън темата. Какво ви доведе тук при мен, в такова лошо разположение на духа?
— Ще започна с това, че се казвам Габриел Ставансън…
— О, разбира се! — възкликна Томи. — Известният изследовател. Наскоро се върнахте от района на Северния полюс, доколкото знам?
— Пристигнах в Англия преди три дни. Един приятел, който плаваше в северните води, ме върна с яхтата си. Иначе нямаше да се върна още две седмици. Трябва да ви кажа, мистър Блънт, че преди да тръгна на тази последна експедиция преди две години, имах голямото щастие да се сгодя за мисис Морис Лий Гордън…
Томи го прекъсна.
— Мисис Лий Гордън е била преди брака си… ?
— Почитаемата Хермиона Крейн, втората дъщеря на лорд Ланчестър — вметна Тапънс безгрижно.
Томи й хвърли възхитен поглед.
— Първият й съпруг е бил убит във войната — додаде тя.
Габриел Ставансън кимна.
— Точно така. Както казах, двамата с Хермиона се сгодихме. Предложих, разбира се, да се откажа от тази експедиция, но тя не искаше и да чуе за такова нещо, Бог да я благослови! Тя е идеалната жена за съпруга на изследовател. Е, първата ми мисъл след пристигането беше да видя Хермиона. Изпратих телеграма от Саутхамптън и се втурнах нататък с първия влак. Знаех, че тя временно живееше при една своя леля, лейди Сюзън Клонрей, на Понт Стрийт, и отидох право там. За мое голямо разочарование научих, че Херми е заминала да посети някакви приятели в Нортъмбърланд. Лейди Сюзън беше много мила, след като преодоля първата си изненада от това, че ме вижда. Както ви казах, очакваха ме едва след две седмици. Тя каза, че Херми ще се върне след няколко дни. После попитах за адреса й, но старата жена започна да мънка и да заеква. Каза, че Херми щяла да отседне на няколко различни места, но не знаела в какъв ред щяла да ги посети. Трябва да ви кажа, мистър Блънт, че ние с лейди Сюзън никога не сме се разбирали особено добре. Тя е една от онези дебели жени с двойни брадички. Мразя дебели жени — винаги съм ги мразил — дебелите жени и дебелите кучета са ненавиждани от Бога — а, за нещастие, толкова често се събират заедно! Знам, че е ексцентрично от моя страна, но е така. Никога не мога да се разбера с дебела жена.
— Модата е съгласна с вас, мистър Ставансън — отбеляза сухо Томи. — А и всеки си има любима непоносимост. При покойния лорд Робъртс това бяха котките.
— Всъщност не искам да кажа, че лейди Сюзън не е наистина очарователна дама — може и да е, но никога не ми е харесвала. Винаги съм усещал дълбоко в себе си, че тя не одобряваше нашия годеж и съм сигурен, че ще настрои Херми срещу мен, ако има такава възможност. Казвам ви го, защото е важно. Смятайте го за предразсъдък, ако искате. Е, да продължа с историята си: аз съм от онези упорити грубияни, които обичат да става по тяхному. Не оставих на мира дамата от Понт Стрийт, докато не измъкнах от нея имената и адресите на хората, при които се предполагаше, че гостува Херми. После взех пощенския влак на север.
— Както разбирам, вие сте човек на действието, мистър Ставансън — усмихна се Томи.
— Това, което научих, се стовари върху мен като гръм. Мистър Блънт, никой от тези хора изобщо не я е виждал. От трите домове само в единия са я очаквали. Лейди Сюзън трябва да е сгрешила за другите два, но Херми е отложила посещението при приятелите си в последния момент с телеграма. Върнах се бързо в Лондон, разбира се, и отидох направо при лейди Сюзън. За да бъда справедлив към нея, трябва да кажа, че тя изглеждаше разстроена. Призна, че няма представа къде може да е Херми. Все пак силно се противопостави на идеята да отидем в полицията. Наблегна на това, че Херми не е глупаво младо момиче, а независима жена, която винаги е имала навика сама да прави плановете си. Сигурно беше заминала някъде по своя идея. Помислих си, че е много вероятно Херми да не е искала да докладва за всяко свое движение на лейди Сюзън. Но все пак бях притеснен. Имах онова странно усещане, което показва на човек, че нещо не е наред. Тъкмо си тръгвах, когато на лейди Сюзън донесоха телеграма. Тя гласеше следното: „Промених си плановете. Заминавам за Монте Карло за една седмица. Херми“.
Томи протегна ръка.
— Носите ли тази телеграма?
— Не. Но е била изпратена от Молдън, Съри. Забелязах това тогава, тъй като ми се стори странно. Какво ще прави Херми в Молдън? Никога не съм чувал да има приятели там.
— Не ви ли мина през ума да хукнете към Монте Карло, както сте хукнали на север?
— Мина ми през ума, разбира се. Но реших да се откажа. Разбирате ли, мистър Блънт, докато лейди Сюзън изглеждаше доста успокоена от тази телеграма, аз не бях. Стори ми се странно, че винаги изпраща телеграми, а не пише писма. Един-два реда със собствения й почерк биха отстранили всичките ми страхове. Но всеки може да подпише телеграма с „Херми“. Колкото повече мислех за това, толкова по-неспокоен ставах. Накрая отидох в Молдън. Това беше вчера следобед. Градчето не е лошо. И два хотела, добро игрище за голф и всичко останало. Търсих я навсякъде, където можах да се сетя, но нямаше никаква следа, че Херми някога е била там. На връщане във влака прочетох обявата ви и си помислих да предам случая на вас. Ако Херми наистина е заминала за Монте Карло, не искам да насочвам полицията по следите й и да предизвикам скандал, но няма да тръгна самият аз за зелен хайвер. Ще остана тук, в Лондон, в случай… в случай че е имало някаква нечестна игра.
Томи кимна замислено.
— Какво точно подозирате?
— Не знам. Но чувствам, че нещо не е наред.
С бързо движение Ставансън извади едно калъфче от джоба си и го постави пред тях.
— Това е Хермиона — каза той. — Ще ви я оставя.
