— Но, Тапънс…
— Ако попадна в някаква опасност, ще ти извикам. Чао.
Като се измъкна от по-нататъшни спорове, Тапънс отново забърза нагоре по стълбата. Томи я видя как се опитва да отвори прозореца, а после безшумно да побутва рамката. След още една секунда тя беше изчезнала вътре.
За Томи настъпи ужасно време. Първо не чуваше нищо. Тапънс и мисис Лий Гордън сигурно говореха шепнешком, ако изобщо говореха. После чу ниски гласове и въздъхна облекчено. Но изведнъж гласовете замлъкнаха. Мъртва тишина.
Томи наостри уши. Нищо. Какво ли правеха?
Изведнъж някой сложи ръка на рамото му.
— Да вървим — изрече гласът на Тапънс в тъмнината.
— Тапънс! Как стигна дотук?
— През главния вход. Да се махаме оттук.
— Да се махаме ли?
— Точно това казах.
— Но… мисис Лий Гордън…
С неописуемо горчив тон Тапънс отвърна:
— Отслабва!
Томи я погледна, подозирайки, че му се подиграва.
— Какво искаш да кажеш?
— Каквото казах. Отслабва. Става стройна. Намалява теглото си. Чу ли какво каза Ставансън? Че мрази дебели жени. През двете години, докато го нямало, Херми напълняла. Изпаднала в паника, когато научила, че той се връща, и се втурнала да се подложи на новото лечение на доктор Хористън. Правят й някакви инжекции, а той пази строго тайната и взема скъпо и прескъпо. Според мен той наистина е шарлатанин, но има страшен успех! Ставансън се връща две седмици по-рано, когато тя едва е започнала лечението. Лейди Сюзън се е заклела да пази тайна и сдържа обещанието си. А ние идваме тук и излизаме пълни идиоти!
Томи си пое дълбоко дъх.
— Доколкото знам, Уотсън — обяви той с достойнство, — утре в Куийнс хол има много хубав концерт. Ще имаме много време да се приготвим за него. А ти ще ми направиш услугата да не записваш този случай в хрониката си. Той няма абсолютно никакви забележителни особености.
Глава 10
„Сляпа баба“ със смъртта
— Добре — каза Томи и остави телефонната слушалка на вилката. После се обърна към Тапънс. — Беше шефът. Като че ли се е притеснил за нас. Изглежда, онези, които търсим, са се досетили, че не съм истинският мистър Теодор Блънт. Трябва да очакваме вълнения всеки момент. Шефът те моли да му направиш услугата да си отидеш вкъщи, да стоиш там и да не се месиш повече в работата. Явно гнездото на оси, което сме раздразнили, е по-голямо, отколкото някой си е представял.
— Всичко това за стоенето ми вкъщи са глупости — заяви решително Тапънс. — Кой ще се грижи за теб, ако аз си отида? Освен това обичам вълненията. Напоследък работата не беше много оживена.
— Е, не може всеки ден да стават убийства и обири — рече Томи. — Бъди разумна. Чуй идеята ми. Когато работата е в застой, трябва да правим домашни упражнения.
— Например, да лежим по гръб и да си размахваме краката във въздуха? Нещо такова?
— Не тълкувай думите ми така буквално. Когато казвам „упражнения“, имам предвид упражнения в детективското изкуство. Изучаване на големите майстори. Например…
От едно чекмедже до него Томи извади огромна тъмнозелена кърпа. Постави си я много внимателно върху очите си. После измъкна часовник от джоба си.
— Счупих му стъклото тази сутрин — обяви той. — Така се получи часовник без стъкло, който моите чувствителни пръсти докосват много леко.
— Внимавай — каза Тапънс. — Да не повредиш малката стрелка.
— Дай си ръката — прекъсна я Томи. Той я задържа, като търсеше пулса с пръст. — А! Клавиатурата на тишината. Тази жена не страда от сърдечни болести.
— Предполагам, че си Торнли Колтън? — попита Тапънс.
— Точно така — отвърна Томи. — Слепият Проблемист. А ти си чернокосата секретарка с бузи като ябълки…
— Намерена във вързоп с бебешки дрехи, намерен на брега на реката — довърши Тапънс.
— А Албърт е Таксата, по прякор Скаридата.
— Трябва да го научим да казва: „Брей!“ — каза Тапънс. — И гласът му не е остър. Ужасно е пресипнал.
— Виждаш тънкия кух бастун, опрян на стената до вратата, който ми казва толкова много, когато го държа в чувствителните си пръсти — продължи Томи. После се изправи и се блъсна в един стол. — По дяволите! — възкликна той. — Бях забравил, че този стол е тук.
— Сигурно е ужасно да си сляп — предположи съчувствено Тапънс.
— И още как — съгласи се с готовност Томи. — Най-много ми е мъчно за всички онези нещастници, които загубиха зрението си във войната. Но казват, че когато живее в тъмнина, човек развива особени сетива. Това искам да се опитам да постигна. Ще бъде много полезно да тренирам ориентация в тъмнина. А сега, Тапънс, бъди един добър Сидни Темз. Колко стъпки трябва да направя до този бастун?
Тапънс отчаяно се опита да отгатне.
— Три направо и пет наляво — рискува тя.
Томи тръгна несигурно. Тапънс го спря с предупредителен вик, когато осъзна, че при четвъртата стъпка ще се блъсне в стената.
— Не е лесно — рече тя. — Нямаш представа колко е трудно да прецениш колко стъпки са нужни.
— Много интересно — възкликна Томи. — Повикай Албърт. Ще се ръкувам с вас двамата и ще видя дали ще разбера кой кой е.
— Добре — съгласи се Тапънс, — но Албърт ще трябва първо да си измие ръцете. Сигурно са лепкави от онези ужасни кисели бонбони, които постоянно дъвче.
Албърт с интерес се включи в играта.
Томи свърши с ръкостисканията и се усмихна самодоволно.
— Клавиатурата на тишината не може да ме лъже — измърмори той. — Първият беше Албърт, а вторият — ти, Тапънс.
— Грешка! — извика Тапънс. — И това ми било клавиатура на тишината! Реши, че съм аз заради пръстена. А аз го сложих на пръста на Албърт.
Проведени бяха и други експерименти с все същия успех.
— Но ще се науча — обяви Томи. — Човек не може да очаква непогрешимост от първия път. Ето какво ще ви кажа. Тъкмо е време за обяд. Ние с теб ще отидем в „Блиц“, Тапънс. Слепецът и неговият водач. Там ще научим някои много полезни неща.
— Според мен, Томи, само ще си намерим белята.
— Не, няма. Ще се държа съвсем джентълменски. Но се обзалагам, че до края на обяда ще съм неузнаваем.
След като всички протести отпаднаха, четвърт час по-късно Томи и Тапънс се бяха разположили удобно на една ъглова маса в Златната зала на „Блиц“.
Томи леко прокара пръсти по менюто.
— За мен — пилаф де хомар и пиле на грил — промърмори той.
Тапънс също направи своя избор и келнерът се отдалечи.
— Дотук добре — каза Томи. — А сега едно по-амбициозно предположение. Какви хубави крака има онова момиче с къса пола, онова, което току-що влезе.
— Как го направи, Торн?
— Хубавите крака придават особена вибрация на пода, която се приема от моя кух бастун. Или, честно казано, в големите ресторанти почти винаги има по някое момиче с хубави крака, застанало на вратата и
