Снимката беше на висока, стройна жена, вече не в първа младост, но с очарователна пряма усмивка и красиви очи.
— Мистър Ставансън, има ли нещо, което сте пропуснали да ми кажете? — попита Томи.
— Не, няма.
— Никаква подробност, колкото и да е малка?
— Не, не мисля.
— Това затруднява задачата — въздъхна Томи. — Сигурно често сте забелязвали, мистър Ставансън, когато сте чели криминални романи, как само една малка подробност е нужна на великия детектив, за да се насочи по следата. Бих казал, че вашият случай се отличава с някои необичайни характеристики. Мисля, че вече съм го разрешил донякъде, но времето ще покаже. — Той вдигна цигулката, която лежеше на масата, и прокара един-два пъти лъка по струните. Тапънс изскърца със зъби. Дори изследователят трепна. Изпълнителят остави отново инструмента. — Няколко акорда от Мосговскенски — измърмори той. — Оставете ми адреса си, мистър Ставансън и аз ще ви държа в течение на работата ни.
Щом посетителят си тръгна от офиса, Тапънс грабна цигулката, сложи я в шкафа и завъртя ключа в ключалката.
— Ако трябва да се правиш на Шерлок Холмс — отбеляза тя, — ще ти намеря хубава малка спринцовка и шишенце с надпис „кокаин“, но, за Бога, остави цигулката на мира! Ако този мил изследовател не беше наивен като дете, щеше да те разкрие напълно. Ще продължаваш ли да се преструваш на Шерлок Холмс?
— Лаская се, че досега се справях много добре — заяви Томи с известно самодоволство. — Дедукциите ми бяха добри, нали? Трябваше да рискувам с предположението за таксито. В края на краищата човек може да дойде дотук само с кола.
— Добре, че току-що прочетох информацията за годежа му в тазсутрешния „Дейли Мирър“ — отбеляза Тапънс.
— Да, това беше добра реклама за ефективността на „Блестящите детективи на Блънт“. Но случаят определено е за Шерлок Холмс. Дори ти не би могла да пропуснеш сходството му с изчезването на лейди Франсис Карфакс.
— Очакваш ли да откриеш трупа на мисис Лий Гордън в ковчег?
— Логически погледнато, историята трябва да се повтаря. А реално… Ти как мислиш?
— Ами — започна Тапънс — най-логичното обяснение като че ли е, че по една или друга причина Херми, както той я нарича, се страхува да се срещне с годеника си, и че лейди Сюзън я подкрепя. Всъщност честно казано, тя най-вероятно е забъркала някаква каша и сега гледа да се отърве някак.
— И на мен ми хрумна нещо такова — каза Томи. — Но си помислих, че е по-добре да сме съвсем сигурни, преди да предложим такова обяснение на човек като Ставансън. Какво ще кажеш да отскочим до Молдън, момичето ми? И няма да ни навреди, ако вземем няколко стика за голф със себе си.
Тапънс се съгласи и Международната детективска агенция беше оставена на грижите на Албърт.
Молдън, въпреки че беше известен град, не беше особено голям. Томи и Тапънс направиха всички възможни разследвания, които изобретателността им предлагаше, но не откриха абсолютно нищо. Докато се връщаха в Лондон обаче, на Тапънс й хрумна блестяща идея.
— Томи, защо са написали „Молдън, Съри“ в телеграмата?
— Защото Молдън е в Съри, глупачето ми.
— Ти си глупаче, нямам предвид това. Ако получиш телеграма от… Хейстингс, да кажем, или Торкий, не пишат графството след него. Но след Ричмънд пишат „Ричмънд, Сър“. Защото има два града Ричмънд.
Томи, който шофираше, намали скоростта.
— Тапънс — заяви той с признателност, — идеята ти никак не е лоша. Да поразпитаме в първата поща.
Спряха пред малка сграда на края на главната улица. Бяха достатъчни няколко минути, за да научат, че има два града с името Молдън. Молдън, Съри, и Молдън, Съсекс. Последният беше малко селце, в което обаче имаше телеграфна станция.
— Това е — развълнува се Тапънс. — Ставансън е знаел, че Молдън е в Съри, затова не е обърнал внимание на думата, започваща със „С“, след „Молдън“.
— Утре — каза Томи — ще огледаме Молдън, Съсекс.
Молдън, Съсекс беше много различен от своя съименник в Съри. Намираше се на четири мили от железопътната гара. В него имаше шест-седем малки вили, две кръчми, два малки магазина и телеграфо- пощенска станция, в която се продаваха бонбони и пощенски картички. Тапънс се зае с магазините, а Томи отиде в „Петелът и врабчето“. Срещнаха се половин час по-късно.
— Е? — попита Тапънс.
— Доста хубава бира — отвърна Томи, — но никаква информация.
— По-добре опитай в „Кралската глава“ — предложи Тапънс. — Аз се връщам в пощата. Там има една кисела старица, но чух да й викат, че обядът е готов.
Тя се върна в пощата и заразглежда картичките. Момиче със свежо лице, което все още дъвчеше, излезе от задната стая.
— Бих искала от тези, моля — каза Тапънс. — Имате ли нещо против да почакате, докато разгледам онези, смешните? — Тя разглеждаше пакет картички, докато говореше. — Толкова съм разочарована, че не можахте да ми кажете адреса на сестра ми. Тя е отседнала някъде наблизо, а загубих писмото й. Казва се Лий Гордън.
Момичето поклати глава.
— Не си спомням. А през нас не минават много писма, така че сигурно бих запомнила името, ако го видя върху някое от тях. С изключение на Грейндж наоколо няма много големи имения.
— Какво е Грейндж? — попита Тапънс. — Кой е собственикът му?
— Доктор Хористън. Сега е превърнато в санаториум. Главно за нервноболни, доколкото знам. Дами, които идват за почивка и лечение, нещо подобно. Е, тук е доста тихо, дори прекалено тихо. — Тя се изкикоти.
Тапънс бързо избра няколко картички и ги плати.
— Онази кола, която идва, е на доктор Хористън — възкликна момичето.
Тапънс забърза към вратата. Минаваше малка, двуместна кола. На кормилото седеше висок, мургав мъж с равна черна брада и волево, неприятно лице. Колата продължи надолу по улицата. Тапънс видя Томи да пресича платното и да идва към нея.
— Томи, мисля, че научих нещо. Санаториумът на доктор Хористън.
— Чух за него в „Кралската глава“ и си помислих, че си струва да поразровим. Но ако тя е получила нервна криза или нещо такова, леля й и приятелите й сигурно щяха да знаят.
— Даа. Но нямах това предвид. Томи, видя ли онзи човек в двуместната кола?
— Да. Неприятен тип.
— Това беше доктор Хористън.
Томи подсвирна.
— Виж го ти хубостника. Има вид на изпечен мошеник. Какво ще кажеш, Тапънс? Да отидем ли да огледаме Грейндж?
Най-сетне откриха мястото, голяма, обширна сграда, заобиколена от изоставени ниви, с бърза мелнична вада, течаща зад имението.
— Мрачно свърталище — отбеляза Томи. — Побиват ме тръпки от него, Тапънс. Знаеш ли, имам чувството, че тази работа ще се окаже много по-сериозна, отколкото ни се струваше отначало.
— О, не. Стига само да идваме навреме. Онази жена е в някаква ужасна опасност. Предчувствам го.
— Не позволявай на въображението си да те ръководи.
— Не мога. Не вярвам на онзи човек. Какво да правим? Мисля, че е добра идея да отида сама и да натисна звънеца, а после да попитам смело за мисис Лий Гордън, само за да видя какво ще ми отговорят. Защото, в края на краищата, заведението може да е напълно честно и почтено.
Тапънс започна да действа според плана си. Вратата се отвори почти незабавно от прислужник с безизразно лице.
