Той й подаде лупа. Тапънс проучи внимателно снимката през нея. С повече въображение драскотината върху филма можеше да представлява малко крилато създание, кацнало на полицата над камината.
— Има криле — извика Тапънс. — Колко забавно! Истинска жива фея в нашия апартамент! Дали да не пишем на Конан Дойл? О, Томи! Мислиш ли, че ще ни изпълни желанията?
— Скоро ще разбереш — отговори Томи. — Цял следобед много искаше да се случи нещо.
В този момент вратата се отвори и висок петнадесетгодишен младеж, който не изглеждаше убеден дали е иконом или паж, се осведоми с величествен тон:
— Вкъщи ли сте, мадам? Звънецът на главния вход току-що иззвъня.
— Ще ми се Албърт да не гледаше толкова филми — въздъхна Тапънс, след като беше изразила потвърждението си и Албърт се беше оттеглил. — Сега се прави на иконом от Лонг Айлънд. Добре, че го излекувах от навика да иска визитните картички на хората и да ми ги носи на поднос.
Вратата се отвори отново и Албърт обяви: „Мистър Картър“ като че ли това беше някаква кралска титла.
— Шефът — промърмори Томи, силно изненадан.
Тапънс скочи с радостно възклицание и поздрави един висок белокос мъж с пронизващ поглед и уморена усмивка.
— Мистър Картър, колко се радвам да ви видя!
— Много сте мила, мисис Томи. А сега ми отговорете на един въпрос. Как върви животът като цяло?
— Задоволително, но скучно — намигна му Тапънс.
— Значи все по-добре и по-добре — продължи мистър Картър. — Явно ви заварвам в подходящо настроение.
— Започвате вълнуващо — заяви Тапънс.
Албърт, все още копирайки иконом от Лонг Айлънд, поднесе чай. Когато тази операция беше завършена без произшествия и вратата се затвори след него, Тапънс продължи:
— Какво искахте да кажете, мистър Картър? Ще ни изпратите ли на мисия в дебрите на Русия?
— Не точно това — отвърна мистър Картър.
— Но има нещо.
— Да… има нещо. Не мисля, че сте от онези, които избягват рисковете, нали, мисис Томи?
Очите на Тапънс блестяха от вълнение.
— Трябва да се свърши една работа за отдела, и си помислих… просто си помислих… че може да се окаже подходяща за вас двамата.
— Продължавайте — подкани го домакинята.
— Виждам, че получавате „Дейли Лийдър“ — продължи мистър Картър, като взе вестника от масата. Отвори го на колонката с обяви и, като посочи една от тях, побутна вестника към Томи и каза: — Прочетете ни това.
Томи се подчини.
„Международна детективска агенция, Теодор Блънт, управител. Частни разследвания. Голям персонал от надеждни и високо квалифицирани детективи. Пълна дискретност. Безплатни консултации. Хейлъм стрийт 118.“
Той погледна въпросително мистър Картър. Последният кимна.
— В последно време тази детективска агенция едва се крепеше — промърмори той. — Един мой приятел я купи на безценица. Сега се опитваме да я възстановим — да кажем, за шест месеца. А през това време, разбира се, тя трябва да има управител.
— А мистър Теодор Блънт? — попита Томи.
— Страхувам се, че мистър Блънт беше твърде недискретен. Всъщност наложи се Скотланд Ярд да се намеси. Мистър Блънт в момента е на издръжка на Нейно величество и няма да ни каже дори половината от това, което бихме искали да знаем.
— Разбирам, сър — каза Томи. — Поне си мисля, че разбирам.
— Предполагам, че можете да си вземете шест месеца отпуск от кантората. По здравословни причини. И, разбира се, ако искате да управлявате детективска агенция под името Теодор Блънт, това няма нищо общо с мен.
Томи се взря с немигащи очи в шефа си.
— Някакви инструкции, сър?
— Мистър Блънт се занимаваше с някакви чуждестранни дела, мисля. Следете за сини писма с руски марки. От търговец на колбаси, издирващ жена си, която пристигнала като емигрантка в тази страна преди няколко години. Отлепете марката на пара и ще откриете числото 16, изписано под нея. Направете копия на тези писма и ми изпратете оригиналите. И още, ако някой дойде в офиса и спомене числото 16, съобщете ми незабавно.
— Разбирам, сър — каза Томи. — А освен тези инструкции?
Мистър Картър взе ръкавиците си от масата и се приготви да си тръгва.
— Можете да управлявате агенцията, както пожелаете. Помислих си — присви очи той — че на мисис Томи може да й се стори забавно да си опита силите с малко детективска работа.
Глава 2
Следобеден чай
Мистър и мисис Бересфорд се настаниха в канцеларията на Международната детективска агенция няколко дни по-късно. Беше на втория етаж на една поолющена сграда в Блумсбъри. В малкото предно помещение Албърт изостави ролята на иконом от Лонг Айлънд и я смени с тази на момче за поръчки, роля, която играеше съвършено. Хартиена кесия със сладки, изцапани с мастило пръсти и рошава глава, беше неговата представа за новия образ.
От предното помещение две врати водеха към вътрешните стаи. На едната врата беше изписано „Канцелария“. На другата — „Кабинет“. Зад последната имаше малка, уютна стая, мебелирана с огромно бюро, купища старателно надписани папки — всичките празни, и няколко солидни, тапицирани с кожа столове. Зад бюрото седеше фалшивият мистър Блънт и се опитваше да изглежда, като че ли цял живот е управлявал детективска агенция. Разбира се, до лакътя му имаше телефон. Двамата с Тапънс бяха репетирали няколко подходящи телефонни ефекти. Албърт също беше инструктиран.
В съседната стая се настани Тапънс, заедно с една пишеща машина, необходимите маси и столове, не така луксозни като онези в стаята на големия шеф, и газов котлон за приготвяне на чай.
Всъщност не липсваше нищо освен клиенти.
Тапънс, обзета от първия екстаз на посвещението, беше изпълнена със светли надежди.
— Ще бъде направо прекрасно — обяви тя. — Ще залавяме убийци, ще откриваме изчезнали семейни бижута, ще издирваме изчезнали хора и ще разкриваме злоупотреби.
Тук Томи се почувства длъжен да поохлади възторга й.
— Успокой се, Тапънс, и се опитай да забравиш евтините романчета, които имаш навика да четеш. Нашата клиентела, ако изобщо имаме клиентела, ще се състои само от съпрузи, които искат да следим жените им, и от жени, които искат да следим съпрузите им. Доказателствата за развод са единствената работа на частните детективи.
— Уф! — възкликна Тапънс, като сбърчи недоволно нос. — Няма да се докосваме до случаи на бракоразводни дела. Трябва да издигнем престижа на новата си професия.
— Даа — проточи Томи със съмнение.
И сега, седмица след нанасянето си, те сравняваха бележките си доста обезкуражено.
— Три побъркани жени, чиито съпрузи изчезват през уикенда — въздъхна Томи. — Някой идвал ли е, докато обядвах?
— Един дебел старец с шавлива жена — въздъхна тъжно Тапънс. — От години чета във вестниците, че разводите тревожно нарастват, но някак си не бях го осъзнавала до тази седмица. Омръзна ми до смърт да повтарям: „Не се занимаваме с разводи“.
— Вече го включихме в обявата — напомни й Томи. — Така че няма да е толкова зле.
— Сигурна съм, че обявата ни е много изкушаваща — продължи меланхолично Тапънс. — Но, както и да е, няма да се откажа. Ако трябва, самата аз ще извърша престъпление, а ти ще го разследваш.
