— И това какво ще помогне? Помисли само за чувствата ми, когато нежно се сбогувам с теб на Боу Стрийт или беше на Вайн Стрийт?
— Мечтаеш си за ергенските времена — укори го Тапънс.
— Олд Бейли, криминалния съд, това имах предвид — отвърна Томи.
— Е — заяви Тапънс, — трябва да се направи нещо. Ето ни тук, преливащи от талант, без никакъв шанс да го проявим.
— Харесвам радостния ти оптимизъм, Тапънс. Ти, като че ли, не се съмняваш, че имаш талант, който да проявиш.
— Разбира се — потвърди Тапънс с широко отворени очи.
— И все пак нямаш никакви познания на експерт.
— Е, чела съм всички детективски романи, публикувани през последните десет години.
— И аз — каза Томи. — Но имам чувството, че това няма да ни помогне много.
— Винаги си бил песимист, Томи. Вярата в собствените сили е нещо много важно.
— Е, ти притежаваш достатъчно от нея — отбеляза Томи.
— Разбира се, в детективските романи е лесно — продължи замислено Тапънс, — тъй като се пишат отзад напред. Искам да кажа, че ако знаеш развръзката, можеш да си нагласиш уликите. Чудя се обаче…
Тя замълча, смръщвайки вежди.
— Да? — подкани я Томи.
— Имам нещо като идея — отвърна Тапънс. — Все още не се е дооформила, но съм близо до нея. — Тя стана решително. — Мисля, че ще отида да си купя онази шапка, за която ти казах.
— О, Боже! — възкликна Томи. — Още една шапка!
— Много е хубава — заяви с достойнство Тапънс и излезе с решително изражение на лицето.
Един-два пъти през следващите дни Томи любопитно я подсещаше за идеята. Тапънс само поклащаше глава и му казваше да й даде време.
И после в една прекрасна сутрин дойде първият клиент и всичко друго беше забравено.
На външната врата на кантората се почука. Албърт, който тъкмо беше поставил между устните си един кисел бонбон, изрева нечленоразделно: „Влез“. После глътна киселия бонбон от изненада и радост. Защото случаят наистина изглеждаше обещаващ.
Висок млад мъж, изискано и красиво облечен, стоеше колебливо на вратата.
„Конте — от главата до петите“ — каза си Албърт. Преценката му по тези въпроси беше доста точна.
Младият мъж беше около двадесет и четири годишен, имаше красиво сресана назад коса, леки розови кръгове около очите и беше практически без брадичка.
Изпаднал в екстаз, Албърт натисна един бутон под бюрото си и почти незабавно откъм канцеларията се чу внезапна канонада от машинопис. Тапънс се беше втурнала към своя пост. Целта на тази бясна производствена дейност беше да притесни още повече посетителя.
— Гледай ти… — отбеляза той. — Това ли е онази… детективска агенция… „Блестящите детективи на Блънт“? Нещо такова, нали? А?
— Може би искате, сър, да говорите със самия мистър Блънт? — поинтересува се Албърт, с намек на съмнение, че това би могло да се уреди.
— Е… да, приятелче, това ми беше идеята. Може ли да стане?
— Предполагам, че имате час?
Посетителят изглеждаше все по-притеснен.
— Страхувам се, че нямам.
— Винаги е по-добре, сър, първо да се обадите по телефона. Мистър Блънт е толкова зает. В момента говори по телефона. Обадиха се от Скотланд Ярд за консултация.
Това направи нужното впечатление на младия мъж.
Албърт понижи глас и сподели свойски:
— Сериозна кражба на документи от правителствено учреждение. Искат мистър Блънт да се заеме със случая.
— О, така ли? Гледай ти. Този Блънт трябва да е голяма работа.
— Шефът, сър — отвърна Албърт, — е върхът.
Младият мъж седна на един стол в пълно неведение относно факта, че е наблюдаван с напрегнато внимание от два чифта очи, взиращи се през умело прикрити шпионки — тези на Тапънс, в паузите между яростното тракане на машината, и тези на Томи, който изчакваше подходящия момент.
След малко на бюрото на Албърт се разнесе яростен звън.
— Шефът вече е свободен. Ще проверя дали може да ви приеме — заяви Албърт и изчезна през вратата с надпис „Кабинет“. Върна се светкавично и каза: — Бихте ли ме последвали, сър?
Посетителят беше въведен в кабинета и един приятен червенокос млад мъж с оживен и уверен вид се изправи, за да го поздрави.
— Седнете. Пожелали сте да се посъветвате с мен. Аз съм мистър Блънт.
— О, така ли? Гледай ти. Бих казал, че сте ужасно млад.
— Времето на старците свърши — махна с ръка Томи. — Кой започна войната? Старците. Кой е отговорен за сегашната безработица? Старците. Кой е отговорен за всички злини, които станаха? Отново казвам — Старците!
— Сигурно сте прав — отвърна клиентът. — Познавам един младеж, който е поет… поне така казва… и той винаги говори в същия дух.
— Нека ви уведомя, сър, че нито един човек от моя високо квалифициран персонал не е над двадесет и пет. Такава е истината.
Тъй като високо квалифицираният персонал се състоеше от Тапънс и Албърт, твърдението беше вярно.
— А сега, фактите — продължи мистър Блънт.
— Искам да откриете една изчезнала личност — промълви младият мъж.
— Ясно. Ще ме запознаете ли с подробностите?
— Е, разбирате ли, доста е сложно. Искам да кажа, ужасно деликатна работа. Тя може да се вбеси. Искам да кажа… о, толкова е трудно за обясняване.
Той погледна безпомощно Томи. Томи почувства раздразнение. Тъкмо смяташе да излезе за обяд, а усещаше, че измъкването на фактите от този клиент ще бъде дълга и тягостна работа.
— По своя воля ли изчезна тя, или подозирате отвличане? — поинтересува се сухо той.
— Не знам — отвърна младият мъж. — Нищо не знам.
Томи посегна за бележник и молив.
— Първо, ще ми кажете ли името си? Момчето в приемната е инструктирано никога да не пита клиентите за имената им. Така консултациите остават напълно поверителни.
— О! Вярно — съгласи се младият мъж. — Много добра идея. Казвам се… ъъъ… казвам се Смит.
— А, не! — възкликна Томи. — Истинското, моля.
Посетителят го изгледа със страхопочитание.
— Сейнт Винсънт — каза той. — Лорънс Сейнт Винсънт.
— Странно — започна Томи, — колко малко са хората, които наистина се казват Смит. Лично аз не познавам никого на име Смит. Но от всеки десет души, които желаят да премълчат истинското си име, девет казват „Смит“. Пиша монография по въпроса.
В този момент един звънец на бюрото му дискретно измърка. Това означаваше, че Тапънс иска да поеме нещата. Томи, който държеше на обяда си и не изпитваше особена симпатия към мистър Сейнт Винсънт, беше доволен да предаде кормилото.
— Извинете — рече той и вдигна телефона.
Лицето му се промени рязко на няколко пъти — изненада, смайване, леко възгордяване.
— Не може да бъде — каза той в слушалката. — Самият министър-председател? Разбира се, в такъв случай ще дойда веднага. — Остави слушалката и се обърна към клиента си: — Сър, трябва да ви помоля да ме извините. Спешно повикване. Ако изложите фактите по случая пред моята доверена секретарка, тя ще ги
