Вече в безопасност на улицата, той погледна къщата с леко потрепване, като си записа номера. После забърза към най-близката телефонна кабина.
След момент на мъчително безпокойство един добре познат глас проговори.
— Тапънс, слава богу!
— Да, добре съм. Разбрах всичките ти инструкции. Таксата, Скаридата, ела в „Блиц“ и следвай двамата непознати. Албърт е дошъл навреме. Когато сме тръгнали с различни коли, той ме е последвал с такси, видял е къде ме заведоха и се е обадил в полицията.
— Албърт е добро момче — заключи Томи. — Кавалер. Бях сигурен, че ще избере да последва теб. Но все пак се безпокоях. Имам много да ти разказвам. Връщам се веднага. И първото, което ще направя, е да напиша потресаващо голям чек за приюта за слепи „Свети Дънстан“. За Бога, трябва да е ужасно да не можеш да виждаш.
Глава 11
Човекът в мъглата
Томи не беше доволен от живота. „Блестящите детективи на Блънт“ бяха преживели един обрат, който се беше отразил на гордостта им, ако не и на джобовете. Повикани за професионално изясняване на тайната на изчезнала перлена огърлица в Адлингтън хол, Адлингтън, блестящите детективи на Блънт се бяха провалили. Докато Томи, тръгнал по следите на една графиня — комарджийка, я следеше, преоблечен като римокатолически свещеник, а Тапънс се „занимаваше“ с племенника в семейството на игрището за голф, местният полицейски инспектор безстрастно беше арестувал втория портиер, който се оказа добре познат в полицейското управление крадец, и който призна вината си без увъртане.
Поради това Томи и Тапънс се бяха оттеглили с цялото достойнство, което бяха успели да съберат, и в настоящия момент се утешаваха с коктейли в хотел „Гранд Адлингтън“. Томи още носеше свещеническия си костюм.
— Никак не се проявих в духа на отец Браун — отбеляза тъжно той. — И все пак имам точно подходящия чадър.
— Проблемът не беше за отец Браун — отвърна Тапънс. — Трябва да има истинска атмосфера от началото. Трябва да правиш нещо съвсем обикновено, и изведнъж да започнат да се случват странни неща. Така би се получило.
— За нещастие — каза Томи — трябва да се върнем в града. Може би нещо странно ще се случи по пътя към гарата.
Той вдигна чашата, която държеше към устните си, но течността изведнъж се разля, защото една тежка ръка го плесна по рамото и глас, съответстващ на ръката, приветствено избуча:
— Господ да ме поживи, те са! Старият Томи! А също и мисис Томи. Кой вятър ви довя тук? Не съм ви виждал и чувал от години.
— Та това е Балгър! — възкликна Томи, остави на масата остатъка от коктейла си и се обърна да погледне новодошлия, едър широкоплещест тридесетгодишен мъж с кръгло, червено и сияещо лице, облечен в костюм за голф. — Добрият стар Балгър!
— Да ти кажа, старче — заяви Балгър (чието истинско име между другото беше Марвин Есткорт), — не знаех, че си сложил расото. Просто очите ми не те възприемат в това облекло.
Тапънс избухна в смях, а Томи изглеждаше притеснен. Изведнъж осъзнаха присъствието на четвърти човек.
Високо, слабо създание с яркозлатиста коса и кръгли сини очи, почти невъзможно красиво, облечено с нещо черно, много скъпо на вид, прекрасна хермелинова наметка и много големи перлени обеци. Тя се усмихваше. И усмивката й казваше много. Изразяваше, например, че тя прекрасно знае, че представлява най-хубавото момиче, което може да се види със сигурност в Англия, а вероятно — в целия свят. Не беше от суетност, просто знаеше със сигурност, че е така.
Томи и Тапънс я познаха веднага. Бяха я гледали три пъти в „Тайните на сърцето“, още толкова в един друг голям хит, „Огнени стълбове“, и в още неизчислим брой пиеси. Вероятно нямаше друга актриса в Англия, обичана толкова от британската публика, колкото мис Джилда Глен. Според общественото мнение тя беше най-красивата жена в Англия. Злите езици добавяха, че е и най-глупавата.
— Стари мои приятели, мис Глен — представи ги Есткорт с извинителен нюанс в гласа заради това, че е допуснал дори за миг да забрави такова сияйно създание. — Томи и мисис Томи, позволете ми да ви представя мис Джилда Глен.
В гласа му звънна неподправена гордост. Само с появата си, придружена от него, мис Глен го удостояваше с голяма почест.
Актрисата се взираше в Томи с искрен интерес.
— Наистина ли сте свещеник? — попита тя. — Искам да кажа, римокатолически свещеник? Защото си мислех, че те не се женят.
Есткорт отново избухна в смях.
— Хубава работа — избуча той. — Хитро куче си ти, Томи. Трябва да сте щастлива, че не се е отрекъл от вас, както от всички други мирски суети.
Джилда Глен изобщо не му обърна внимание. Продължи да се взира озадачено в Томи.
— Свещеник ли сте? — настоя тя.
— Малцина от нас са онова, което изглеждат — отвърна тихо Томи. — Моята професия не е много по- различна от тази на свещеника. Не давам опрощения… но изслушвам признания. Аз…
— Не го слушай — прекъсна го Есткорт. — Той се занася с теб.
— Ако не сте свещеник, не разбирам защо сте облечен като такъв — почуди се тя. — Освен ако…
— Не съм престъпник, бягащ от правосъдието — обясни Томи. — Точно обратното.
— О! — Тя се намръщи и красивите й очи го погледнаха объркано.
„Чудя се дали някога ще го схване — помисли си Томи. — Изглежда, за нея трябва да се изразя с едносрични думи.“, а на глас каза:
— Знаеш ли кога са влаковете обратно за града, Балгър? Трябва да се прибираме. Далеч ли е гарата?
— На десет минути пеш. Но не бързайте. Следващият влак е в 6:35, а сега е едва шест без двадесет. Току-що изпуснахте предишния.
— По кой път да отидем до гарата?
— Наляво, щом излезете от хотела. После… нека да помисля… по Морганс Авеню ще е най-прекият път, нали?
— Морганс Авеню ли? — Мис Глен силно се стресна и озадачено се вторачи в него.
— Знам какво си мислиш — разсмя се Есткорт. — Духът. От едната страна на Морганс Авеню са гробищата и според преданието един полицай, загинал от насилствена смърт, става от гроба и върви по стария си маршрут, нагоре — надолу по Морганс Авеню. Призрак-полицай! Представете си само! Но много хора се кълнат, че са го видели.
— Полицай ли? — попита мис Глен. Тя леко потръпна. — Но нали не съществуват духове, а? Искам да кажа… нали няма такива неща? — Тя стана и се загърна по-плътно в наметката си. — Довиждане — сбогува се отнесено тя.
Напълно беше пренебрегнала Тапънс и сега дори не погледна към нея. Но хвърли през рамо един озадачен, въпросителен поглед към Томи.
Точно когато стигна до вратата, тя се сблъска с висок мъж със сива коса и пълно лице, който нададе изненадано възклицание. Като я хвана за ръката, той я поведе през вратата, говорейки й оживено.
— Прекрасно създание, нали? — каза Есткорт. — Но има мозък колкото птиче. Говори се, че ще се омъжи за лорд Леконбъри. Онзи на вратата беше Леконбъри.
— Не изглежда много подходящ мъж за женене — забеляза Тапънс.
Есткорт сви рамене.
— Мисля, че титлите все още имат някакъв блясък — отвърна той. — А и Леконбъри в никакъв случай не е някакъв обеднял пер. Тя ще удари голямата печалба. Никой не знае откъде е изскочила. Не ще да е от някой дворец, смея да твърдя. Както и да е — има нещо дяволски тайнствено в това, че е тук. Не е отседнала в хотела. А когато се опитах да открия къде е отседнала, тя ме сряза и то доста грубо, както само
