— Носеше ли хермелинови кожи? — попита нетърпеливо Тапънс.
— Имаше нещо като бял заек на шията си — призна полицаят.
Тапънс се усмихна. Полицаят продължи в посоката, от която току-що бяха дошли и те се отправиха към портата на Бялата къща.
Изведнъж тих, приглушен вик се чу от вътрешността на къщата. Почти веднага след това предната врата се отвори и Джеймс Рийли се втурна надолу по стълбите. Лицето му беше бяло и изкривено, а очите му се взираха невиждащо напред. Залиташе като пиян.
Той подмина Томи и Тапънс, като че ли не ги забеляза, мърморейки си с някаква ужасна натрапчивост:
— Боже мой! Боже мой! О, Боже мой!
Сграбчи стълба на портата, сякаш за да се подпре, а после, като че обзет от внезапна паника, се втурна надолу по пътя, колкото можеше по-бързо, в обратна посока на тази, в която беше тръгнал полицаят.
Глава 12
Човекът в мъглата
(продължение)
Томи и Тапънс се спогледаха объркани.
— Е — каза Томи, — в тази къща е станало нещо, което много силно е изплашило нашия приятел Рийли.
Тапънс разсеяно прокара пръст по стълба на портата.
— Трябва да е изцапал някъде ръката си с прясна червена боя — отбеляза небрежно тя.
— Хм — изсумтя Томи, — мисля, че е най-добре да влизаме бързо. Нищо не разбирам.
На вратата на къщата стоеше прислужница с бяло боне, почти неспособна да говори от възмущение.
— Виждали ли сте някога нещо подобно, отче — избухна тя, докато Томи се изкачваше по стълбите. — Онзи човек идва тук, пита за младата дама, втурва се горе, без да поздрави. Тя издава писък като дива котка и нищо чудно, горкичката, а той се втурва пак надолу, пребледнял, като че ли е видял призрак. Какво ли означава всичко това?
— С кого говориш на вратата, Елън? — попита остър глас от вътрешността на хола.
— Ето я и госпожата — обясни Елън без особена необходимост.
Тя се отдръпна и Томи се намери лице в лице с една жена на средна възраст. Косата й беше прошарена, а очите й — сини и студени, скрити донякъде зад пенсне. Фигурата й беше суха и носеше черна рокля, обточена с продълговати мъниста.
— Вие сте мисис Хъникот, нали? — попита Томи. — Дойдох да видя мис Глен.
Мисис Хъникот хвърли остър поглед към него, после продължи към Тапънс и изучи всяка подробност от облеклото й.
— О, така ли? — каза тя. — Е, влезте тогава.
Поведе ги през хола към една стая в задната част на къщата с изглед към градината. Беше обширна стая, но изглеждаше по-малка заради големия брой маси и столове, натъпкани в нея. В камината гореше голям огън, от едната й страна имаше диван. Тапетите бяха на малки сиви ивици с фестон от рози. Стените бяха покрити с множество гравюри и картини с маслени бои.
Почти невъзможно беше да се свърже тази стая с луксозната външност на мис Джилда Глен.
— Седнете — покани ги мис Хъникот. — Първо, ще ме извините, ако ви кажа, че не изповядвам римокатолическата религия. Никога не съм мислила, че ще видя римокатолически свещеник в дома си. Но ако Джилда е приела папизма, то това ми се струва съвсем естествено при нейния начин на живот. Осмелявам се да кажа, че можеше да бъде и по-лошо. Тя можеше да няма никаква религия. Бих имала по- добро мнение за римокатолиците, ако техните свещеници се женеха. Аз винаги говоря откровено. Като си помисли човек за онези манастири, толкова много млади момичета са затворени там и никой не знае какво става с тях. Е, по-добре да не мислим за това.
Мисис Хъникот постави точка и си пое дълбоко дъх.
Без да навлиза в защита на безбрачието на свещениците или други от засегнатите спорни въпроси, Томи премина направо към въпроса.
— Както разбирам, мисис Хъникот, мис Глен е тук.
— Да. Но аз не го одобрявам. Бракът си е брак, а съпругът си е съпруг. Каквото постелеш, на това ще легнеш.
— Нещо не ви разбирам… — започна объркано Томи.
— Зная, че не ме разбирате. Затова ви доведох тук. Можете да се качите при Джилда след като си кажа мнението. Тя дойде при мен след всички тези години. Помислете си само! Искаше да се срещна с този човек и да го убедя да се съгласи на развод. Веднага й казах, че нямам нищо общо с това. Разводът е грях. Но не можех да откажа на собствената си сестра подслон в къщата си, нали?
— Сестра ви? — възкликна Томи.
— Да, Джилда ми е сестра. Не ви ли е казала?
Томи се взираше в нея с отворена уста. Цялата работа изглеждаше фантастично невъзможна. После си спомни, че ангелската красота на Джилда Глен бе пред очите на публиката в продължение на много години. Бяха го водили да я гледа в пиеси като малко момче. Да, в крайна сметка беше възможно. Но какъв невероятен контраст… Значи Джилда Глен се беше пръкнала от низшето съсловие на порядъчна средна класа. Колко добре беше пазила тайната си!
— Все още не ми е много ясно — каза той. — Значи сестра ви е омъжена?
— Избяга, за да се омъжи едва седемнадесетгодишна — обясни кратко мисис Хъникот. — Някакъв обикновен младеж, далеч под нейното положение. А баща ни беше свещеник. Какъв позор. После напусна съпруга си и излезе на сцената. Актриса! Никога не съм влизала в театър в живота си. Не се занимавам с пороци. Сега, след всички тези години, тя иска да се разведе с мъжа си. Иска да се омъжи за някоя голяма клечка, предполагам. Но съпругът й е твърд като скала, не се поддава на сплашване и подкупи, и затова му се възхищавам.
— Как се казва? — попита внезапно Томи.
— Странно, но не си спомням! Минаха почти двадесет години, откакто не съм го чувала. Баща ми забрани споменаването му. А аз отказах да говоря по въпроса с Джилда. Тя знае какво мисля и това й стига.
— Не беше ли Рийли?
— Може и така да е било. Наистина не мога да кажа. Напълно ми е излетяло от главата.
— Човекът, когото имах предвид, беше тук току-що.
— Онзи ли! Помислих го за някой избягал луд. Бях ходила до кухнята да дам нареждания на Елън. Тъкмо се бях върнала в тази стая и се чудех дали Джилда се е върнала (тя си има ключ), когато я чух. Тя се задържа една-две минути в хола. После се качи направо горе. След около три минути започна цялата тази ужасна врява. Излязох в хола и видях един човек да се втурва нагоре. Сетне се чу някакъв вик, а той отново слезе и изтича навън като луд. Хубава работа.
Томи се изправи.
— Мисис Хъникот, да се качим веднага горе. Страхувам се…
— От какво?
— Страхувам се, че нямате прясна червена боя в къщата.
Мисис Хъникот се вторачи в него.
— Разбира се, че нямам.
— Точно от това се страхувах — произнесе сериозно Томи. — Моля ви, веднага ни заведете в стаята на сестра си.
Мисис Хъникот внезапно замълча и ги поведе нагоре. Забелязаха, че Елън е във вестибюла и бързо се скри в една от стаите.
Мисис Хъникот отвори първата врата след стълбите. Томи и Тапънс влязоха веднага след нея.
Изведнъж тя ахна и отстъпи назад.
Неподвижна фигура, облечена в черно и хермелин, лежеше просната на дивана. Лицето й беше недокоснато, прекрасно бездиханно лице като на заспало дете. Раната беше отстрани на главата й. Тежък
