загуби петдесет лири в моя полза.
— Спечели двеста от Джими Фокнър предишната вечер — сухо го осведоми Томи.
— Наистина ли? Това ме успокоява донякъде. Между другото във вашата страна явно има доста фалшиви банкноти в обращение. Платих с една пачка в банката тази сутрин и двадесет и пет от тях се оказаха фалшиви, както ме осведоми любезният господин зад гишето.
— Доста голямо съотношение. Нови ли изглеждаха?
— Нови и шумолящи, като току-що отпечатани. Всъщност бяха онези, с които мисис Лейдлоу ми плати. Чудя се откъде ли ги е взела. Сигурно от някой от онези мошеници на конните надбягвания.
— Да — съгласи се Томи. — Много е вероятно.
— Знаете ли, мистър Бересфорд, не съм свикнал със светския живот. Всички тези красиви дами, и така нататък. Съвсем наскоро натрупах състояние. Дойдох в Европа да видя свят.
Томи кимна. Отбеляза си наум, че с помощта на Маргьорит Лейдлоу мистър Райдър сигурно ще види доста свят и че ще плати доста сериозна цена за това.
Междувременно той за втори път получи доказателство, че фалшивите банкноти се разпространяват от много близко място и че по всяка вероятност Маргьорит Лейдлоу имаше пръст в разпространяването им.
Следващата вечер той се увери лично.
Беше на онова тайно местенце за срещи, споменато от инспектор Мариът. Имаше дансинг, но истински привлекателното място беше зад две плъзгащи се врати. Там имаше две стаи с маси, покрити със зелено сукно, където всяка нощ огромни суми сменяха собствениците си.
Маргьорит Лейдлоу, като стана най-сетне да си върви, пъхна купчинка дребни банкноти в ръцете на Томи.
— Толкова са много, Томи, нали ще ги уедриш? На една голяма банкнота. Погледни, хубав мой, малка чантичка, претъпкали са го до пръсване.
Томи й донесе банкнотата от сто лири, която тя му поиска. После в едно тайно ъгълче изследва банкнотите, които му беше дала. Поне една четвърт от тях бяха фалшиви.
Но откъде ги получаваше? На този въпрос още не си беше отговорил. Със съдействието на Албърт той почти се беше уверил, че не ги взема от Лейдлоу. Наблюдаваха го внимателно, но без никакъв резултат.
Томи подозираше баща й, зловещия мосю Ерулад. Той доста често пътуваше до Франция и обратно. Какво по-просто от това да пренася банкнотите със себе си? Фалшиво дъно на куфара или нещо подобно.
Томи бавно излезе от клуба, погълнат в такива мисли, но внезапно беше върнат към реалността. Навън на улицата беше мистър Ханк П. Райдър. От пръв поглед ставаше ясно, че не е напълно трезвен. В момента се опитваше да закачи шапката си върху радиатора на една кола и всеки път го пропускаше с няколко инча.
— По дяволите тази проклета з-закачалка, п-проклета з-закачалка — жално изхленчи той. — Не е като в Щ-щатите. Човек може да си закача шапката всяка вечер — всяка вечер, сър. Вие носите две шапки. Никога преди не съм виждал човек да носи две шапки. Сигурно е заради климата.
— Може би имам две глави — предположи сериозно Томи.
— Ам-ми д-да — заекна мистър Райдър. — С-странна р-работа. З-забележителен ф-факт. Да пием по един кокт-тейл. С-сухият режим, сухият режим ме докара дотук. Май съм пиян, напълно пиян. К- коктейлите — смесих ги — Ангелска целувка, това е Маргьорит, прекрасно създание, май си пада по мен. Конски врат, две мартинита, три пътя към разорените — не, П-пътища към р-разорението. Всичките ги смесих в една бирена халба. На бас, че не мога… аз… по дяволите… к-казах…
Томи го прекъсна.
— Няма нищо — успокои го той. — Какво ще кажете да си вървим у дома?
— Нямам дом, където да се прибера — заяви тъжно мистър Райдър и се разплака.
— В кой хотел сте отседнали? — попита Томи.
— Не мога да си отида вкъщи — каза мистър Райдър. — Търсене на съкровища. Хубава работа. Тя го направи. Уайтчапъл — бяло сърце, бели коси, мъка до гроб… — Мистър Райдър изведнъж се изпълни с достойнство. Застана изправен и внезапно постигна чудотворен контрол върху речта си. — Казвам ви, млади човече. Марги ме взе. В колата си. Да търсим съкровище. Всички английски аристократи го правят. Под паветата. Пет хиляди лири. Сериозна работа, наистина сериозна работа. Казвам ви, млади човече. Вие бяхте добър с мен. Взех присърце вашето благоденствие, сър, присърце. Ние, американците…
Този път Томи го прекъсна още по-безцеремонно.
— Какво казахте? Мисис Лейдлоу ви е взела с кола?
Американецът кимна тържествено като бухал.
— До Уайтчапъл? — Отново същото бухалско кимване.
— И сте намерили пет хиляди лири там?
Мистър Райдър се бореше с думите.
— Т-тя ги н-намери — поправи го той. — Остави ме отвън. Пред вратата. Т-тъжно е. Отвън, винаги отвън.
— Ще си спомните ли пътя дотам?
— Сигурно. Ханк Райдър не губи ума и дума…
Томи безцеремонно го повлече със себе си. Намери колата си, където я беше оставил, и след малко се носеха на изток. Прохладният въздух съживи мистър Райдър. След като полежа на рамото на Томи в пълен унес, събуди се с прояснена глава и освежен.
— Ей, момче, къде сме? — поинтересува се той.
— В Уайтчапъл — отвърна сухо Томи. — Тук ли бяхте с мисис Лейдлоу снощи?
— Изглежда ми доста познато — призна мистър Райдър, след като се огледа. — Май някъде тук завихме наляво. А, ето в онази улица.
Томи покорно зави наляво. Мистър Райдър даваше указания.
— Тук е. Сигурен съм. И сега надясно. Ама ужасно мирише, нали? Да, покрай онази кръчма на ъгъла — рязко вдясно, и спрете в началото на онази малка алея. Но за какво е всичко това? Кажете ми. Нещо останало ли е? Номер ли ще им свием?
— Точно така — рече Томи. — Ще им свием един номер. Голям майтап, нали?
— Ще разправя на всички — одобри мистър Райдър. — Макар че всичко това ми е доста мъгляво — завърши той натъжено.
Томи излезе и помогна на мистър Райдър да направи същото. Тръгнаха по алеята. Отляво се виждаха задните дворове на ред разнебитени къщи. Повечето от тях имаха врати към алеята. Мистър Райдър спря пред една от тези врати.
— Ето, тук влезе тя — обяви той. — Тази врата беше. Сто процента съм сигурен.
— Те всички много си приличат — отбеляза Томи. — Това ми напомня приказката за войника и принцесата. Спомняте ли си я? Те нарисували кръст на вратата, за да посочат коя е. Да направим ли и ние същото?
Със смях той извади парче тебешир от джоба си и нарисува разкривено кръстче ниско долу на вратата. После погледа няколко мъгляви силуета, които дебнеха високо от стените на алеята. Единият от тях нададе смразяващ кръвта вой.
— Много котки има наоколо — отбеляза той радостно.
— Как ще процедираме? — попита мистър Райдър. — Ще влезем ли?
— Да, след като вземем нужните предпазни мерки — отвърна Томи.
Той огледа алеята в двете посоки. После леко опита вратата. Тя поддаде. Отвори я и надникна в тъмен двор.
Влезе безшумно, мистър Райдър го следваше по петите.
— Брей! — възкликна последният. — Някой идва по алеята.
Той отново се измъкна навън. Томи остана неподвижен за момент. После като не чу нищо, продължи. Извади фенерче от джоба си и го включи за секунда. Този моментен проблясък му позволи да види пътя си напред. Побутна затворената врата пред себе си. Тя също поддаде. Той я бутна много леко и влезе.
