би въздишка или странно изкашляне. Сесъл стига до седмата площадка. Жената се приближава до него и го заговаря. Той, вероятно, разпознава в нея мъж, когото познава, само че преоблечен. Любопитен да узнае причината за този маскарад, се оставя да бъде поведен по пътеката извън погледа на другите. Едно пронизване със смъртоносната игла за шапка, докато вървят по пътеката и Сесъл пада мъртъв. Другият мъж довлича трупа му в прещиповите храсти, съблича синьото му яке, после маха полата, шапката и къдриците. Слага добре познатото синьо яке и шапка на Сесъл и се връща на площадката. Три минути са достатъчни. Другите отзад не виждат лицето му, само странното синьо яке, което така добре познават. Изобщо не се усъмняват, че не е Сесъл, но той не играе голф като Сесъл. Всички казват, че е играл като друг човек. Разбира се. Та той си е бил друг човек.
— Но…
— Втора особеност. Неговата постъпка да си доведе момиче вкъщи, е сякаш постъпка на друг човек. Онзи, който се е запознал с Дорис Евънс в киното и я е убедил да дойде в Сънингдейл, не е бил Сесъл. Това е бил някой, който се е представял за Сесъл. Спомни си, че Дорис Евънс е арестувана две седмици след престъплението. Тя изобщо не е видяла трупа. Ако го беше видяла, може би щеше да озадачи всички, като обяви, че не този мъж я е извел на площадката за голф онази нощ и така необуздано е говорил за самоубийство. Било е старателно обмислен заговор. Момичето е било поканено в сряда, когато къщата на Сесъл е щяла да бъде празна. После иглата, която сочи, че престъплението е дело на жена. Убиецът се среща с момичето, завежда я във вилата и й поднася вечеря. После отиват на игрището. Когато стига до местопрестъплението, размахва револвера си и я изплашва до смърт. Щом тя си плюе на петите, той трябва само да измъкне трупа и да го остави проснат на площадката. Револвера хвърля в храстите. После прави от полата спретнат пакет и, за това признавам, че гадая — по всяка вероятност върви пеш до Уокинг, който е само на шест-седем мили разстояние, и се връща в града оттам.
— Чакай малко — спря го Тапънс. — Има нещо, което не си обяснил. Ами Холаби?
— Холаби ли?
— Да. Признавам, че хората отзад не може да са видели дали наистина е бил Сесъл, или не. Но не ми разправяй, че човекът, който е играл с него, е бил така хипнотизиран от синьото яке, че изобщо не го е погледнал в лицето.
— Мило момиче! — възкликна Томи. — Попадаш точно в целта. Холаби, разбира се, е знаел. Виждаш ли, така се потвърждава твоята теория, че Холаби и синът му са истинските мошеници. Убиецът трябва да е познавал Сесъл много добре. Знаел е, например, че прислужниците винаги имат свободен ден в сряда и че жена му е заминала. Освен това трябва да е имал възможност да извади копие от ключа на Сесъл. Мисля, че Холаби-младши отговаря на всички тези изисквания. Той е приблизително на същата възраст като Сесъл, с подобна височина, и двамата са гладко избръснати. Дорис Евънс вероятно е видяла няколко снимки на убития, възпроизведени във вестниците, но както самата ти забеляза, човек вижда само, че е мъж, и това е горе-долу всичко.
— Не е ли виждала Холаби в съда?
— Синът изобщо не се е явявал на делото. И защо? От него не са искали показания. Старият Холаби с непоклатимото си алиби е стоял през цялото време в светлината на прожекторите. Никой изобщо не си е направил труда да провери какво е правил синът му онази вечер.
— Всичко съвпада — призна Тапънс. Тя замълча за момент. После попита: — Ще разкажеш ли всичко това в полицията?
— Не знам дали ще ме изслушат.
— Непременно ще ви изслушат — обади се неочаквано един глас зад него.
Томи се обърна и се намери лице в лице с инспектор Мариът. Инспекторът седеше на съседната маса. Пред него имаше варено яйце.
— Често се отбивам тук за обяд — обясни той. — Както казах, непременно ще ви изслушаме. Всъщност аз вече ви изслушах. Да ви кажа, и на мен онези личности от „Таралеж“ не ми вдъхваха особено доверие. Разбирате ли, подозирахме двамата Холаби, но нямахме на какво да се опрем. Твърде хитри бяха. После стана това убийство и то като че ли опроверга всичките ни съмнения. Но благодарение на вас и на дамата, сър, ще направим очна ставка на младия Холаби с Дорис Евънс и ще видим дали тя ще го разпознае. Според мен ще стане точно така. Тази ваша идея за синьото яке беше доста остроумна. Ще се погрижа „Блестящите детективи на Блънт“ да получат заслужено признание.
— Наистина сте много мил, инспектор Мариът — отбеляза Тапънс с благодарност.
— Бихте се изненадали колко високо ви ценим в Скотланд Ярд — отвърна инспекторът. — Ако мога да ви попитам, сър, какво означава това парче връв?
— Нищо — отвърна Томи, като го натъпка в джоба си. — Един мой лош навик. А що се отнася до кашкавалката и млякото — на диета съм. Невротична диспепсия. Заетите мъже винаги стават нейни жертви.
— Аха — каза детективът. — А аз си помислих, че може да сте чели… е, това няма връзка със случая.
Но очите на инспектора проблеснаха.
Глава 17
Къщата на спотаената смърт
— Какво… — започна Тапънс и спря.
Тъкмо беше влязла в личния кабинет на мистър Блънт от съседната стая с надпис „Канцелария“ и с изненада видя своя господар и повелител с око, прилепено до невидимата шпионка към предното помещение.
— Шът — изсъска предупредително Томи. — Не чу ли звънеца? Момиче е. Доста хубаво момиче… Всъщност страхотно хубаво момиче. Албърт й разправя ония глупости, че съм зает със Скотланд Ярд.
— Пусни ме да видя — настоя Тапънс.
Томи се отмести с неохота. Тапънс на свой ред прилепи око към шпионката.
— Не е лоша — призна Тапънс. — А дрехите й са просто последният вик на модата.
— Великолепна е! — възкликна Томи. — Тя е като онези момичета, за които пише Мейсън, нали се сещаш, ужасно симпатични, красиви и определено интелигентни, без да са твърде нахални. Мисля, да, наистина мисля, че тази сутрин ще съм великият Ханоуд.
— Хм — изсумтя Тапънс. — Ако има един от всички детективи, на когото приличаш най-малко, бих казала, че това е Ханоуд. Можеш ли да се справиш със светкавичните промени на самоличността? Можеш ли да бъдеш великият комедиант, малкото момче от канала, сериозният и симпатичен приятел и всичко това в рамките на пет минути?
— Това го знам — заяви Томи, почуквайки остро по бюрото. — Аз съм капитанът на кораба — не го забравяй, Тапънс. Ще я поканя вътре.
Той натисна звънеца на бюрото си. Албърт се появи, следван от клиентката.
Момичето спря нерешително на вратата. Томи излезе напред.
— Влезте, мадмоазел — покани я мило той — и седнете тук.
Тапънс се изкашля звучно. Томи се обърна със съвсем различен маниер. Тонът му беше заплашителен.
— Казахте ли нещо, мис Робинсън? О, не. Мисля, че не.
Той се обърна отново към момичето.
— Няма да се занимаваме с формалности — заяви той. — Просто ще ми разкажете за какво става дума и после ще обсъдим най-добрия начин да ви помогнем.
— Много сте мил — каза момичето. — Извинете, но чужденец ли сте?
Още едно изкашляне от страна на Тапънс. Томи й хвърли един кос поглед.
— Не точно — с мъка изговори той. — Но през последните години работих доста зад граница. Методите ми са като на френските служби за сигурност.
— О! — Момичето изглеждаше впечатлено.
Както Томи отбеляза, тя беше много чаровна. Млада и слаба, с кичури златиста коса, надничащи изпод малката й кафява филцова шапка, и големи сериозни очи.
Ясно се виждаше, че е притеснена. Малките й ръце се вкопчваха една в друга и тя непрекъснато
