стискаше и отпускаше дръжката на лакираната си чанта.
— Първо, мистър Блънт, трябва да ви се представя. Казвам се Лоуис Харгрийвс. Живея в просторна старомодна къща, наречена Търнли Грейндж. Намира се в дълбоката провинция. Наблизо е село Търнли, но то е съвсем малко и незначително. През зимата има лов, през лятото играем тенис и никога не съм се чувствала самотна там. Наистина предпочитам селото пред градския живот. Разказвам ви го, за да разберете, че в село като нашето всичко, което се случва, е от първостепенна важност. Преди около седмица получих кутия шоколадови бонбони по пощата. Нищо не посочваше от кого са. Самата аз не обичам много шоколад, но другите в къщата обичат и кутията обходи всички. Резултатът беше, че на всички, които бяха яли бонбони, им прилоша. Повикахме лекаря и след няколко въпроса относно другата храна той взе останалите бонбони със себе си и ги даде за анализ. Мистър Блънт, тези шоколадови бонбони са съдържали арсеник! Не достатъчно, за да убие някого, но достатъчно, за да разболее всички.
— Невероятно! — възкликна Томи.
— Доктор Бъртън силно се развълнува от случая. Изглежда, че в областта подобно нещо се случваше за трети път. Във всеки един случай е било избирано голямо имение и всички обитатели се разболявали, след като изядат тайнствените шоколадови бонбони. Като че ли някакъв местен слабоумен си прави изключително зла шега.
— Сигурно, мис Харгрийвс.
— Доктор Бъртън приписа случаите на социалистите. Доста абсурдно според мен. Но в село Търнли има един-двама недоволни и изглеждаше вероятно те да имат нещо общо с това. Доктор Бъртън много държеше да предам случая в ръцете на полицията.
— Много естествено предложение — отбеляза Томи. — Но изглежда не сте постъпили така, мис Харгрийвс?
— Не — призна момичето. — Мразя суматохата и шумотевицата, които ще последват. Познавам нашия местен инспектор. Изобщо не мога да си го представя да открива каквото и да било! Често съм виждала вашите обяви и казах на доктор Бъртън, че ще бъде много по-добре да се обърнем към частен детектив.
— Разбирам.
— В обявата си обещавате пълна дискретност. Доколкото разбирам, това означава, че… че няма да придавате гласност на нищо без мое съгласие?
Томи я погледна с любопитство, но Тапънс се намеси и тихо каза:
— Мисля, че мис Харгрийвс трябва да ни каже всичко.
Тя постави особено силно ударение върху последната дума и Лоуис Харгрийвс се изчерви.
— Да — съгласи се бързо Томи, — мис Робинсън е права. Трябва да ни кажете всичко.
— Но вие няма да… — поколеба се тя.
— Всичко, което ни съобщите, естествено, ще остане строго поверително.
— Благодаря. Знам, че трябваше да бъда по-пряма с вас. Имам причина да не отида в полицията. Мистър Блънт, тази кутия шоколадови бонбони е била изпратена от някого в нашето имение!
— Как разбрахте това, мадмоазел?
— Много е просто. Имам навика да рисувам една глупава картинка, три преплетени риби, когато имам молив в ръката си. От един магазин в Лондон неотдавна пристигна пакет копринени чорапи. Бяхме на масата за закуска. Тъкмо отбелязвах нещо във вестника и без да мисля започнах да рисувам глупавите си малки рибки на пакета, преди да срежа канапа и да го отворя. Бях забравила за този случай, но когато разгледах парчето кафява хартия, в която бяха увити шоколадовите бонбони, забелязах ъгълчето на етикета, част от който беше откъснат. Моята глупава малка рисунка беше на него.
Томи придърпа стола си напред.
— Това е много сериозно. Както казвате, случаят поражда много силно подозрение, че личността, изпратила бонбоните, живее във вашата къща. Простете въпроса ми, но все още не разбирам защо този факт ви пречи да отидете в полицията?
Лоуис Харгрийвс го погледна право в лицето.
— Ще ви кажа, мистър Блънт. Защото може да поискам цялата работа да се потули.
Томи се смути и се облегна на стола си.
— В такъв случай — промърмори той — сме наясно. Разбирам, мис Харгрийвс, че не желаете да ни кажете кого подозирате?
— Никого не подозирам… но съществуват възможности.
— Ясно. А сега ще ми опишете ли обитателите на имението в подробности?
— Всичките ни прислужници, с изключение на чистачката, са стари и са при нас от много години. Трябва да ви обясня, мистър Блънт, че съм отгледана от леля си, лейди Радклиф, която беше изключително богата. Съпругът й натрупал голямо състояние и станал благородник. Той закупил Търнли Грейндж, но умрял две години след като се установил там. Тогава лейди Радклиф ме повика да живея при нея. Бях единственият й жив роднина. Другият обитател на къщата беше Денис Радклиф, племенник на съпруга й. Винаги съм го наричала „братовчед“, но, разбира се, той не ми е кръвен роднина. Леля Луси винаги е казвала открито, че възнамерява да остави парите си на Денис с изключение на една малка сума за мен. Това били парите на фамилията Радклиф, казваше тя, и трябвало да отидат при Радклиф. Само че когато Денис беше на двадесет и две, тя ужасно се скара с него, мисля, че заради някакви дългове, които бе направил. Когато умря година по-късно, с удивление научих, че в завещанието си е оставила всичките си пари на мен. Знам, че беше голям удар за Денис и се почувствах много зле. Бих му дала парите, ако ги вземеше, но, изглежда, не можеше да стане така. Затова веднага щом станах на двадесет и една, направих завещание, в което оставям всичко на него. Това е най-малкото, което мога да направя. Така че, ако ме блъсне кола, Денис ще влезе във владение на собствеността си.
— Точно така — потвърди Томи. — А кога станахте на двадесет и една, ако мога да попитам?
— Само преди три седмици.
— О! — възкликна Томи. — А ще ми изброите ли хората, които живеят понастоящем в имението ви?
— Прислужниците… или… другите?
— Всички.
— Прислужниците, както казах, са при нас от доста време. Първо, старата мисис Холоуей, готвачката, и племенницата й Роза, помощничката й. После — две възрастни прислужници и Хана, която беше камериерка на леля ми и винаги е била привързана към мен. Чистачката се казва Естер Куант и изглежда добро и тихо момиче. Освен тях в къщата живеят мис Логан, която беше компаньонка на леля Луси. Тя управлява къщата от мое име. Капитан Радклиф, Денис, за когото вече ви разказах. Има и едно момиче на име Мери Чилкът, моя стара приятелка от училище, която ни гостува.
Томи се замисли за момент.
— Всичко изглежда много ясно, мис Харгрийвс — каза той след една-две минути. — Доколкото разбирам, нямате специална причина да подозирате конкретно някого. Само се страхувате, че може да се окаже… че не е от прислужниците, да кажем?
— Точно така, мистър Блънт. Наистина нямам представа кой е използувал онова парче кафява хартия. Адресът беше написан с печатни букви.
— Изглежда, че може да се направи само едно — заяви Томи. — Трябва да отида на място.
Момичето го погледна изпитателно.
След моментен размисъл Томи продължи:
— Предлагам да подготвите обстановката за пристигането на, да кажем, мистър и мисис Ван Дюсън, ваши приятели-американци. Ще успеете ли да представите нещата естествено?
— О, да. Няма да има никакви трудности. Кога ще дойдете? Утре… или вдругиден?
— Утре, ако ви е удобно. Нямаме време за губене.
— Добре. Уговорихме се.
Момичето се изправи и му подаде ръка.
— Още нещо, мис Харгрийвс. Нито дума на никого, абсолютно на никого, че не сме тези, за които се представяме.
— Какво мислиш за тази работа, Тапънс? — попита той, когато изпрати посетителката и се върна.
