— Моля ви, мистър Блънт, направете всичко необходимо. Аз съм напълно объркана. Кажете ми… мислите ли, че… тук има нещо нередно?
Погледът й беше изключително загрижен, докато задаваше въпроса.
— Не знам какво да мисля. Скоро ще разберем.
— Да, предполагам, че доктор Бъртън ще изпрати мармалада за анализ.
Като се извини, тя бързо излезе пред френския прозорец, за да поговори с един от градинарите.
— Ти поеми камериерките, Тапънс — нареди Томи, — а аз ще отида в кухнята. Според мен мис Чилкът може и да се чувства много объркана, но изобщо не изглежда така.
Тапънс кимна в знак на съгласие, без да отговори.
Съпрузите се срещнаха след половин час.
— Да съберем резултатите — предложи Томи. — Сандвичите са били приготвени за чая и чистачката е изяла един. Така си е навлякла белята. Готвачката е сигурна, че Денис Радклиф не се е върнал, преди да приберат масата от чая. Пита се как се е отровил той?
— Върнал се е в седем без петнадесет — осведоми го Тапънс. — Една прислужница го е видяла от прозореца. Пил е коктейл преди вечеря в библиотеката. Тъкмо прибираше чашата, но за щастие я взех от нея, преди да я е измила. След това се оплакал, че му е зле.
— Добре — каза Томи. — Ще занеса веднага тази чаша на Бъртън. Нещо друго?
— Бих искала да се срещнеш с Хана, камериерката. Тя… тя се държи странно.
— Какво искаш да кажеш?
— Изглежда, като че ли е полудяла.
— Заведи ме при нея.
Тапънс го поведе нагоре. Хана живееше в малка стая. Камериерката седеше изправена на висок стол. На коленете си държеше разтворена библия. Не погледна двамата непознати, когато влязоха. Вместо това продължи да си чете на глас.
— Нека горящи въглени паднат върху тях, нека бъдат хвърлени в огън и жупел, и никога повече да не станат.
— Може ли да поговорим за минута? — попита Томи.
Хана направи нетърпелив жест с ръка.
— Няма време. Казвам ви, времето ни свършва. Ще преследвам враговете си и ще ги победя, и няма да се спра, докато не ги унищожа. Така е писано. Божието слово стигна до мен. Аз съм бич божи.
— Напълно се е побъркала — промърмори Томи.
— Така е от доста време — прошепна Тапънс.
Томи вдигна една отворена книга, оставена със страниците надолу на масата. Погледна заглавието и я пъхна в джоба си.
Изведнъж старата жена стана и заплашително се обърна към тях.
— Махайте се оттук! Времето наближава! Аз съм Божието оръдие. Вятърът духа, накъдето си ще, така унищожавам и аз. Безбожниците ще загинат. Това е дом на злото! На злото, казвам ви! Пазете се от Божия гняв, на когото аз съм оръдие.
Тя яростно тръгна към тях. Томи реши, че е най-добре да се съобрази с нея и се оттегли. Докато затваряше вратата, я видя отново да взима библията.
— Чудя се дали винаги си е била такава — промърмори той.
Извади от джоба си книгата, която беше взел от масата.
— Погледни това. Странно четиво за една неграмотна прислужница.
Тапънс взе книгата.
— Учебник по медицина — прочете тя. После погледна титулната страница. — От Едуард Логън. Стара книга. Томи, чудя се дали бихме могли да видим мис Логън? Доктор Бъртън каза, че е по-добре.
— Да попитаме ли мис Чилкът?
— Не. Да извикаме някоя прислужница и да изпратим нея да попита.
След кратка пауза им съобщиха, че мис Логън ще ги приеме. Заведоха ги в голяма спалня с изглед към ливадата. На леглото лежеше стара белокоса дама. Деликатното й лице беше изопнато от страдание.
— Много ми беше зле — промълви едва-едва тя. — И не мога да говоря много, но Елън ми каза, че сте детективи. Значи Лоуис е отишла да се посъветва с вас? Каза, че смята да го направи.
— Да, мис Логън — отвърна Томи. — Не искаме да ви уморяваме, но може би ще ни отговорите на няколко въпроса. Камериерката, Хана, тя с ума си ли е?
Мис Логън ги погледна с очевидна изненада.
— О, да. Много е религиозна, но иначе й няма нищо.
Томи й подаде книгата, която беше взел от масата.
— Ваша ли е, мис Логън?
— Да. Една от книгите на баща ми. Беше прочут лекар, един от пионерите на терапията със серуми.
В гласа на старата дама звънна гордост.
— Така ли? — изненада се Томи. — Струва ми се, че съм чувал името му — добави той неискрено. — А тази книга давали ли сте я на Хана?
— На Хана ли? — Мис Логън се надигна в леглото с възмущение. — Защо да й я давам? Тя не би разбрала и дума от нея. Написана е на много специализиран език.
— Да, виждам. И все пак я намерих в стаята на Хана.
— Позор! — възмути се мис Логън. — Няма да позволя прислужниците да се докосват до вещите ми!
— Къде трябваше да стои?
— В библиотеката в моята стая, или… чакайте малко, дадох я на Мери. Милото момиче много се интересува от растения. Направи един-два експеримента в моята малка кухня. Имам свое собствено местенце, където варя ликьори и консервирам зимнина по старовремския начин. Милата Люси, лейди Радклиф искам да кажа, ругаеше чая ми от вратига, но е прекрасен при настинка. Бедната Люси толкова често хващаше настинки. Като Денис. Горкото момче! Баща му беше мой пръв братовчед.
Томи прекъсна тези възпоминания.
— А тази ваша кухня? Използва ли я някой освен вас и мис Чилкът?
— Хана чисти там. И кипва вода за първия ни утринен чай.
— Благодаря ви, мис Логън — каза Томи. — Засега няма да ви питам нищо повече. Надявам се, че не сме ви преуморили.
Той излезе от стаята и намръщен заслиза по стълбите.
— Драги мистър Рикардо, тук има нещо, което не разбирам.
— Мразя тази къща! — възкликна Тапънс и потръпна. — Да отидем на една хубава дълга разходка и да се опитаме да поразмислим върху ситуацията.
Томи се съгласи и излязоха. Първо оставиха чашата от коктейла в дома на доктора и после тръгнаха на разходка из околността, като пътьом обсъждаха случая.
— Ако се прави на глупак, като че ли е по-безопасно — отбеляза Томи. — Целият този случай е в стил Ханоуд. Сигурно някои биха си помислили, че не ме интересува. Но съвсем не е така. Чувствам, че по някакъв начин трябваше да предотвратим всичко това.
— Струва ми се глупаво да смяташ така — рече Тапънс. — Не ние сме посъветвали Лоуис Харгрийвс да не ходи в Скотланд Ярд. Нищо не би я убедило да замеси полицията в случая. Ако не беше дошла при нас, изобщо нямаше да предприеме каквото и да било.
— А резултатът би бил същият. Да, права си, Тапънс. Безполезно е да се укоряваме за неща, които не можем да променим. Но сега бих искал да помогнем с нещо.
— Няма да е лесно.
— Не, няма. Съществуват много възможности, но всички те изглеждат измислени и невероятни. Да предположим, че Денис Радклиф е сложил отровата в сандвичите. Знаел е, че няма да е вкъщи за чая. Това изглежда доста вероятна версия.
— Да — съгласи се Тапънс, — дотук е добре. После трябва да изправим срещу това факта, че е отровил и себе си. Ето защо май трябва да го изключим. Има един човек, когото не трябва да забравяме. Хана.
— Хана ли?
