След като постоя неподвижно за секунда, ослушвайки се, отново включи фенерчето. В този момент като по даден сигнал, къщата като че ли се надигна около него. Отпреде му се появиха двама мъже, други двама — зад него. Те го обградиха и го натиснаха надолу.
— Светлина — изръмжа един глас.
Запалиха една газова лампа със студена светлина. На нея Томи видя кръг от неприятни лица. Очите му кротко се плъзнаха из стаята и отбелязаха някои от предметите в нея.
— О! — възкликна любезно той. — Главната квартира на фалшификаторското производство, ако не греша.
— Затваряй си човката — изръмжа един от мъжете.
Вратата се отвори и затвори зад гърба на Томи. Един симпатичен и добре познат глас проговори:
— Хванахме го, момчета. Това е. А сега, господин Зает, трябва да ви кажа, че ви е спукана работата.
— Хубав стар израз — заяви Томи. — Как ме трогва. Да. Аз съм Тайнственият човек от Скотланд Ярд. Я гледай, мистър Ханк Райдър. Това се казва изненада.
— Май наистина си учуден. Щях да се пръсна от смях цялата вечер. Водех те за носа като малко дете. А ти беше толкова доволен от съобразителността си. Е, синко, усетих те от самото начало. Ти не беше с тази тълпа за свое удоволствие. Оставих те да си поиграеш малко. А когато започна наистина да подозираш прекрасната Маргьорит, си казах: „Сега е моментът да го заведа там“. Сигурно приятелите ти няма да чуят за теб известно време.
— Ще ми видите сметката ли? Май такъв беше точният израз. Лошо ми се пише.
— Не ти липсва кураж. Не, няма да прибягваме до насилие. Само ще ограничим дейността ти, така да се каже.
— Страхувам се, че сте заложили на погрешен кон — увери го Томи. — Нямам намерение да бъда „ограничаван в дейността си“, както се изразихте.
Мистър Райдър се усмихна общително. Отвън се чу меланхоличен котешки зов към луната.
— Да не би да разчиташ на онзи кръст, който нарисува на вратата, а, синко? — предположи мистър Райдър. — На твое място не бих залагал на него. Върнах се на алеята, за да изпълня ролята на кучето с очи колкото колела на каруца. Ако излезеш сега на алеята, ще забележиш, че всяка врата по нея е отбелязана със същия кръст.
Томи наведе глава, забележимо паднал духом.
— Мислеше се за много умен, нали? — попита Райдър.
Едва изрекъл тези думи, на вратата се чу рязко почукване.
— Какво става? — извика той стреснат.
В същия момент къщата беше нападната. Задната врата беше паянтова. Ключалката поддаде почти веднага и на вратата се появи инспектор Мариът.
— Браво, Мариът! — възкликна Томи. — Бяхте прав, що се отнася до района. Бих искал да ви запозная с мистър Ханк Райдър, който знае всички най-хубави приказки. Разбирате ли, мистър Райдър — добави меко той — и аз ви подозирах. Албърт (онова момче с важен вид и големи уши е Албърт) имаше инструкции да ви следи с мотоциклета си, ако ние с вас отидем на разходка когато и да било. И докато демонстративно маркирах вратата с тебеширен кръст, за да отвлека вниманието ви, изпуснах едно малко шишенце валериан на земята. Отвратителна миризма, но котките я обичат. Всички котки от околността са били пред къщата, за да я отбележат, когато Албърт и полицаите са дошли.
Той изгледа втрещения мистър Райдър с усмивка. После се изправи на крака.
— Казах, че ще те хвана, Шумолецо, и те хванах — рече той.
— За какво, по дяволите, говорите? Какво е това Шумолец?
— Ще го намерите сред думите в следващия криминален речник — обясни Томи. — Етимологията е неустановена. — Той се огледа с щастлива усмивка. — И всичко това стана без помощта на доносник — измърмори доволно той. — Лека нощ, Мариът. Сега трябва да вървя там, където ме чака щастливият край на приказката. Няма по-добра награда от любовта на добра жена, а вкъщи ме чака любовта на една добра жена. Тоест, надявам се, но човек никога не знае в днешно време. Тази задача беше много опасна, Мариът. Познавате ли капитан Джими Фокнър? Той танцува просто превъзходно. Да не говорим за вкуса му по отношение на коктейлите… Да, Мариът, задачата беше изключително опасна.
Глава 15
Мистерията от Сънингдейл
— Знаеш ли къде ще обядваме днес, Тапънс?
Мисис Бересфорд се замисли.
— В „Риц“? — предположи тя с надежда.
— Опитай пак.
— В онова хубаво малко ресторантче в Сохо?
— Не. — Тонът на Томи беше изпълнен с важност. — В една закусвалня. Всъщност, ето в тази.
Той ловко я вкара в посоченото заведение и я отведе до една ъглова маса, покрита с мрамор.
— Прекрасно — заяви Томи със задоволство, докато се настаняваха. — По-добре не може и да бъде.
— Защо те е обзела тази мания за обикновен живот? — поинтересува се Тапънс.
— Вие виждате, Уотсън, но не забелязвате. Чудя се обаче, дали онази надменна дамичка ще благоволи да ни забележи? Прекрасно, тя се носи насам. Наистина, като че ли мисли за нещо друго, но без съмнение подсъзнанието й е заето с въпроси като бекон с яйца и чай. Пържола с пържени картофи, моля, госпожице, едно голямо кафе, руло и масло и порция език за дамата.
Келнерката повтори поръчката с презрителен тон, но Тапънс внезапно се наведе напред и я прекъсна:
— Не, не пържола с пържени картофи. Господинът поръчва кашкавалка и чаша мляко.
— Една кашкавалка и едно мляко — повтори келнерката с още по-дълбоко презрение, ако това изобщо беше възможно. Все още замислена за нещо друго, тя отново отплува.
— Това не беше необходимо — рече студено Томи.
— Но съм права, нали? Ти си Старецът в ъгъла. А къде е твоята връв?
Томи измъкна дълго, заплетено парче връв от джоба си и се зае да връзва възли по него.
— Всичко е точно до последната подробност — измърмори той.
— Само че направи малка грешка в поръчката си.
— Жените са такива буквалистки — оплака се Томи. — Ако има нещо, което мразя да пия, това е млякото. А кашкавалките са винаги жълти и неприятни на вид.
— Жертвай се за изкуството — каза Тапънс. — Виж как нападам този студен език. Хубаво нещо е студеният език. И така, аз съм напълно готова да бъда мис Поли Бъртън. Завържи един голям възел и започвай.
— Първо, строго неофициално искам да ти кажа следното. В последно време работата не е особено оживена. Ако работата не идва при нас, ние трябва да отидем при нея. Да използваме умовете си за решаването на една от най-големите мистерии, която в момента занимава обществеността. Така стигаме до темата — мистерията от Сънингдейл.
— О! — възкликна Тапънс, дълбоко заинтересувана. — Мистерията от Сънингдейл!
Томи измъкна от джоба си смачкано парче от вестник и го сложи на масата.
— Това е последният портрет на капитан Сесъл, както е отпечатан в „Дейли Лийдър“.
— Да — потвърди Тапънс. — Чудя се как някои не дават под съд тези вестници. Вижда се, че е мъж, и нищо повече.
— Когато казах „мистерията от Сънингдейл“, трябваше да кажа „така наречената мистерия от Сънингдейл“ — продължи бързо Томи. — Може и да е мистерия за полицията, но не и за един интелигентен ум.
— Завържи още един възел — предложи Тапънс.
— Не знам каква част от случая си спомняш — продължи тихо Томи.
— Всичко — отвърна Тапънс, — но не искам да развалям стила ти.
