удар с някакъв тъп предмет беше разбил черепа. Кръвта се беше просмукала в дивана и бавно капеше на пода, но самата рана отдавна беше престанала да кърви…
Томи огледа проснатата фигура. Лицето му беше много бледо.
— Значи в крайна сметка не я е удушил — каза накрая той.
— Какво искате да кажете? Кой? — извика мисис Хъникот. — Мъртва ли е?
— О, да, мисис Хъникот, мъртва е. Убита. Въпросът е от кого? Не че е кой знае колко труден въпрос. Странно, въпреки всичките му закани, не мислех, че е способен да го извърши.
Той замълча за момент. После се обърна решително към Тапънс:
— Ще отидеш ли да повикаш полицай или да се обадиш отнякъде в полицията?
Тапънс кимна. Тя също беше много бледа. Томи поведе мисис Хъникот отново надолу.
— Не искам да стане някаква грешка — каза той. — Знаете ли точно колко беше часът, когато сестра ви влезе?
— Да, знам — отвърна мисис Хъникот. — Защото тъкмо сверявах часовника в хола, както правя всяка вечер. Изостава с по пет минути. Беше точно шест и осем минути по моя ръчен часовник, а той никога не избързва и не изостава нито със секунда.
Томи кимна. Това точно съвпадаше с историята на полицая, който бе видял жената с белите кожи да влиза през портата. Вероятно три минути бяха минали, преди двамата с Тапънс да достигнат мястото. Беше погледнал собствения си часовник тогава и бе забелязал, че е минала само една минута след уговореното време.
Имаше малка вероятност някой да е чакал Джилда Глен в стаята горе. Но ако е било така, той сигурно още се криеше в къщата. Никой освен Джеймс Рийли не я беше напускал.
Той изтича горе и направи бързо, но ефективно претърсване. Но никой не се криеше никъде.
После поговори с Елън. След като й съобщи новината и изчака да отминат първите й оплаквания и призиви към светците, той й зададе няколко въпроса.
Идвал ли е още някой в къщата този следобед да търси мис Глен? Никой. Самата тя качвала ли се е горе изобщо тази вечер? Да, в шест часа, както обикновено, за да спусне завесите или може да е било няколко минути след шест. Както и да е, било е преди онзи луд да започне да блъска по вратата. Тя изтичала долу да му отвори. А той се оказал жесток убиец.
Томи спря дотук. Но все още чувстваше странна жалост към Рийли и нежелание да повярва най-лошото за него. И все пак никой друг не би могъл да убие Джилда Глен. Мисис Хъникот и Елън са били единствените хора в къщата.
Той чу гласове в хола и отиде там. Завари Тапънс и полицая. Последният беше извадил бележник и доста тъп молив, който тайно облиза. Качи се горе и огледа жертвата бездушно, като отбеляза само, че ако докосне нещо, инспекторът ще му трие сол на главата. Изслуша истеричните изблици и обърканите обяснения на мисис Хъникот. От време на време си записваше нещо. Присъствието му внасяше успокоение и порядък.
Томи най-после го хвана насаме за една-две минути на стъпалата навън, преди да тръгне да се обажда в управлението.
— Вижте — каза Томи, — казвате, че сте видели покойната да влиза през портата. Сигурен ли сте, че е била сама?
— О, да, сама беше. Нямаше никой с нея.
— А между този момент и времето, когато ни срещнахте, никой ли не е излизал през портата?
— Жива душа не е излизала.
— Щяхте ли да видите, ако някой излезе?
— Разбира се. Никой не е излизал преди онзи луд.
Олицетворението на закона тръгна тържествено надолу по стълбите и спря до стълба на портата, на който личеше червения отпечатък от ръка.
— Трябва да е аматьор — отбеляза със съжаление той. — Да остави такава следа.
После се обърна и тръгна по улицата.
Беше денят след престъплението. Томи и Тапънс още бяха в Гранд хотела, но Томи счете за разумно да се откаже от свещеническия си костюм.
Джеймс Рийли беше арестуван и се намираше под охрана. Адвокатът му, мистър Марвел, тъкмо беше довършил дълъг разговор с Томи за престъплението.
— Никога не бих повярвал, че Джеймс Рийли го е извършил — заяви просто той. — Винаги е бил човек на силните думи, но само толкова.
Томи кимна.
— Ако човек губи енергия в говорене, не му остава много за действие. Съзнавам, че ще бъда един от основните свидетели срещу него. Онзи негов разговор с мен точно преди престъплението беше особено уличаващ. Но въпреки всичко аз го харесвам, и ако има някой друг заподозрян, бих повярвал, че той е невинен. Какво казва той?
Адвокатът сви устни.
— Твърди, че я намерил да лежи там мъртва. Но това, разбира се, е невъзможно. Използва първата лъжа, която му е дошла наум. Защото ако говори истината, това би означавало, че онази словоохотлива мисис Хъникот е извършила престъплението, което е фантасмагория. Да, той трябва да го е извършил.
— Спомнете си, че прислужницата я е чула да вика.
— Прислужницата… да…
Томи замълча за момент. После каза замислено:
— Колко сме лековерни наистина. Вярваме в доказателствата, като че ли са евангелска истина. А какво са всъщност? Само впечатлението, предадено на ума от сетивата. Ами ако предположим, че тези впечатления са погрешни?
Адвокатът сви рамене.
— Да, знаем, че на някои свидетели не може да се разчита. С времето те си спомнят все повече и повече, но без да имат истинско намерение да лъжат.
— Нямам предвид само това. Искам да кажа, че всички ние… казваме неща, които всъщност не са така, и никога не си даваме сметка, че сме го направили. Например, вие и аз, без да се съмняваме, сме казвали един или друг път: „Ето я пощата“, когато всъщност сме искали да кажем, че сме чули двойно почукване и тракането на пощенската кутия. В девет от десет пъти ще сме прави и това наистина ще е пощата, но е възможно десетия път да бъде просто някой хлапак, който си прави шега с нас. Разбирате ли какво искам да кажа?
— Даа — провлачи доктор Марвел. — Но не разбирам накъде биете?
— И аз самият не съм много сигурен. Но започвам да схващам. Това е като пръчката, Тапънс. Спомняш ли си? Единият й край сочи в едната посока, но другият край винаги сочи в обратната. Вратите се отварят, но освен това се и затварят. Хората се качват нагоре, но също и слизат надолу. Кутиите се затварят, но също и се отварят.
— Какво всъщност искаш да кажеш? — поинтересува се Тапънс.
— Наистина това е смешно просто — отвърна Томи. — И все пак едва сега ми хрумна. Как човек разбира, че някой е влязъл в къщата? Като чуете вратата да се отваря и затваря и ако очаквате някого, ще бъдете сигурен, че е той. Но това спокойно може да е някой, който излиза.
— Но нали мис Глен не е излязла?
— Не, знам, че тя не е. Но някой друг е излязъл. Убиецът.
— Но как е влязла тя тогава?
— Влязла е, докато мисис Хъникот е била в кухнята и е говорила с Елън. Не са я чули. Мисис Хъникот се е върнала в дневната, почудила се е дали сестра й се е върнала и е започнала да сверява часовника. Тогава я е чула, както си е помислила, да влиза и да се качва горе.
— Ами стъпките нагоре по стълбите?
— Това е била Елън, която се е качвала да дръпне пердетата. Спомняте ли си, мисис Хъникот каза, че
