— Видях я.
— Питам, защото разбрах, че е вечеряла с някакви приятели в Торкий — обясни Томи.
— О, не, сър, тук вечеря. — Младата дама се засмя и леко се изчерви. — Спомням си, че носеше много хубава рокля. От онзи шифон на цветчета, който сега е на мода, целият на теменужки.
— Тапънс, това променя всичко — заяви Томи, когато ги заведоха горе в стаята им.
— Наистина — съгласи се Тапънс. — Разбира се, жената може да греши. Ще попитаме келнера на вечеря. Сигурно тук не идват много хора по това време на годината.
Този път Тапънс започна атаката.
— Можете ли да ми кажете дали една моя приятелка е била тук миналия вторник? — попита тя келнера с мила усмивка. — Мис Дрейк. Носела е рокля, цялата на теменужки, доколкото знам. — Тя извади снимката. — Тази дама.
Келнерът незабавно разцъфна в усмивка.
— Да, да, мис Дрейк. Спомням си я много добре. Каза ми, че е от Австралия.
— Тук ли вечеря?
— Да. Беше миналия вторник. Попита ме дали има какво да се прави по-късно в града.
— Така ли?
— Казах й за театъра „Павилион“, но накрая тя реши да не ходи там и остана тук да послуша нашия оркестър.
— По дяволите — промърмори Томи под носа си.
— Дали помните по кое време вечеря? — попита Тапънс.
— Слезе доста късно. Трябва да е било около осем часа.
— Триста дяволи и една вещица! — възкликна Тапънс, докато с Томи излизаха от трапезарията. — Томи, всичко отива по дяволите. А изглеждаше толкова ясно и просто.
— Трябваше да очакваме, че ще има подводни камъни.
— Чудя се дали има влак, който може да е взела по-късно?
— Няма нито един, който да я докара в Лондон навреме, за да отиде в „Савой“.
— Е — въздъхна Тапънс, — като последна надежда ще поговоря с камериерката. Стаята на Уна Дрейк е била на нашия етаж.
Камериерката беше многословна и услужлива жена. Да, спомняла си младата дама доста добре. Точно това била нейната снимка. Много мила млада дама, много весела и разговорчива. Разказала й много за Австралия и кенгурата.
Младата дама позвънила около девет и половина и помолила за бутилка топла вода в леглото си, а също и да я събудят на следващата сутрин в седем и половина с кафе вместо чай.
— Когато я събудихте, тя в леглото си ли беше?
— Ами да, госпожо, разбира се.
— О, само се чудех дали е правела упражнения или нещо такова — обясни бързо Тапънс. — Толкова хора го правят рано сутрин.
— Е, тук нещата изглеждат доста стабилни — заяви Томи, когато камериерката си тръгна. — От това можем да си извадим само едно заключение. Лондонската част от историята трябва да е фалшива.
— Мосю льо Маршан явно е много по-съвършен лъжец, отколкото си мислехме — предположи Тапънс.
— Има начин да проверим твърденията му — каза Томи. — Той спомена, че на съседната маса седели хора, които Уна познавала слабо. Как се казваха… Огландър, май така беше. Трябва да открием тези Огландърови, а също и да поразпитаме в апартамента на мис Дрейк на Кларджис стрийт.
На следващата сутрин си платиха сметката и заминаха, леко обезкуражени.
Да открият Огландърови се оказа доста лесно с помощта на телефонния указател. Този път Тапънс пое инициативата и прие образа на кореспондентка на нов илюстрован вестник. Отби се при мисис Огландър, като попита за някои подробности за тяхната „елегантна“ вечеря в „Савой“ във вторник вечерта. Мисис Огландър просто гореше от желание да осигури тези подробности. Точно когато си тръгваше, Тапънс добави безгрижно:
— Мис Дрейк не седеше ли на съседната маса до вас? Вярно ли е, че е сгодена за херцога на Пърт? Сигурно я познавате.
— Познавам я слабо — отвърна мисис Огландър. — Много чаровно момиче, мисля. Да, седеше на съседната маса с мистър льо Маршан. Дъщерите ми я познават по-добре от мен.
Следващото място, където се отби Тапънс, беше апартаментът на Кларджис Стрийт. Тук я поздрави мис Марджъри Лийчестър, приятелката, с която мис Дрейк живееше в един апартамент.
— Кажете ми какво става? — попита умолително мис Лийчестър. — Уна се е забъркала в някаква сериозна игра, а аз нищо не знам. Разбира се, че се прибра да спи тук във вторник вечерта.
— Видяхте ли я, когато влезе?
— Не, вече си бях легнала. Тя си има ключ, разбира се. Мисля, че се прибра около един часа.
— Кога я видяхте?
— О, на следващата сутрин около девет, или може би по-скоро към десет.
На излизане Тапънс почти се сблъска с висока, мършава жена, която тъкмо влизаше.
— Моля за извинение, мис — каза мършавата жена.
— Тук ли работите?
— Да, мис. Идвам през деня.
— Кога идвате сутрин?
— Работното ми време започва в девет, мис.
Тапънс бързо пъхна половин крона в ръката на мършавото момиче.
— Мис Дрейк тук ли беше миналия вторник сутринта, когато дойдохте?
— Ами да, мис, тук си беше. Спеше дълбоко и се събуди едва след като й поднесох чая.
— О, благодаря — каза Тапънс и обезкуражено заслиза по стълбите.
Имаше среща с Томи за обяд в един малък ресторант в Сохо. Там сравниха резултатите си.
— Видях се с онзи младеж, Райс. Наистина е видял Уна Дрейк от разстояние в Торкий.
— Е — въздъхна Тапънс, — вече проверихме изцяло тези алибита. Дай ми хартия и молив, Томи. Да ги напишем на чисто, както правят всички детективи.
1:30 — Уна Дрейк е забелязана във вагон-ресторанта на влака.
4 часа — пристига в хотел „Касъл“.
5 часа — забелязана от мистър Райс.
8 часа — вечеряла в хотела.
9:30 — иска бутилка с гореща вода.
11:30 — Среща се в „Савой“ с мосю льо Маршан.
7:30 сутринта — събудена от камериерката в хотел „Касъл“.
9 часа — събудена от приходящата прислужница в апартамента на Кларджис стрийт.
Те се спогледаха.
— Е, май „Блестящите детективи на Блънт“ този път са победени — отбеляза Томи.
— О, не трябва да се предаваме! — възкликна Тапънс. — Просто някой лъже!
— Странното е, че според мен никой не лъже. Всички изглеждаха много прями и откровени.
— И все пак трябва да има пукнатина. Знаем, че има. Мисля си дори за частен аероплан, но това наистина не би ни помогнало много.
— Аз съм по-склонен към теорията за астралното тяло.
— Е, утрото е по-мъдро от вечерта — заключи Тапънс. — Подсъзнанието работи по време на сън.
— Хм — изсумтя Томи. — Ако твоето подсъзнание те снабди с подходящ отговор на тази загадка до утре сутринта, свалям му шапка.
Цялата вечер бяха много тихи. От време на време Тапънс правеше справка с листа с отбелязаните часове. Пишеше нещо на листчета хартия. Мърмореше си под носа, объркано се ровеше в железопътния справочник. Но накрая и двамата отидоха да си легнат без в края на тунела да проблесне светлинка.
