— О! Но тя не е истински инвалид. Сигурно симулира.
— Защо?
— Тук вече ме хвана — призна съпругът й. — Всъщност действах според принципа да се подозира най- малко вероятната личност.
— Винаги превръщаш работата в забавление — смъмри го строго Тапънс. — Трябва да има нещо, което кара тези хора толкова да искат да притежават къщата. И ако ти не държиш да разследваш тази история докрай, аз държа. Харесвам това момиче. Много е мила.
Томи кимна сериозно.
— Съгласен съм. Но не мога да се сдържа да не се пошегувам с теб, Тапънс. Разбира се, има нещо странно в къщата. Но каквото и да е, то е нещо трудно за откриване. В противен случай един обикновен обир би бил достатъчен. Но да искаш да купиш къщата означава, че се налага да изкъртваш паркет или да събаряш стени, или че под градината в задния двор има находище на въглища.
— Не ми се иска да е находище на въглища. Заровено съкровище би било много по-романтично.
— Хм — изсумтя Томи. — В такъв случай ще посетя местния банков управител, ще обясня, че съм тук на гости за Коледа, че се каня да купя Червената къща, и ще обсъдя въпроса за откриване на сметка.
— Но… защо?
— Почакай и ще видиш.
Томи се върна след около половин час. Очите му блестяха.
— Напредваме, Тапънс. Разговорът премина по предначертания план. После попитах между другото дали имат много вложено злато, както често се случва в тези малки провинциални банки — дребни фермери, запасили се през войната, нали разбираш. От това стигнахме доста естествено до странните приумици на старите дами. Измислих си една леля, която при избухването на войната обиколила с четириместната си кола магазините на армията и флота и се върнала с шестнадесет пушени бута. Той незабавно спомена своя клиентка, която настоявала да изтегли всичките си пари до последното пени — доколкото е възможно, в злато, и настояла също да получи застраховките си, облигациите си и така нататък, под своя собствена опека. Възкликнах, че това е неразумна постъпка, и той между другото спомена, че става дума за предишната притежателка на Червената къща. Разбираш ли, Тапънс? Тя е изтеглила всички тези пари и ги е скрила някъде. Спомняш ли си, че Моника Дийн спомена колко са били изненадани от малкия размер на състоянието й? Да, тя ги е скрила в Червената къща, и някой знае това. Мога доста успешно да се досетя кой е този някой.
— Кой?
— Какво ще кажеш за вярната Крокет? Тя сигурно знае всичко за странностите на господарката си.
— А онзи доктор О’Нийл със златния зъб?
— Племенникът-джентълмен, разбира се! Това е. Но къде ли ги е скрила? Ти знаеш повече от мен за старите дами, Тапънс. Къде крият те нещата си?
— Увити в чорапи и дрехи, под матраците.
Томи кимна.
— Сигурно си права. Все пак не може да е направила това, тъй като са щели да ги намерят, когато са преглеждали вещите й. Притеснява ме следното — разбираш ли, една такава стара дама не би могла да изкърти паркета или да копае дупки в градината. Все пак парите са там, някъде в Червената къща. Крокет не ги е открила, но знае, че са там. И щом веднъж получат къщата, тя и драгоценният й племенник ще могат да я обърнат с главата надолу, докато намерят онова, което търсят. Трябва да успеем преди тях. Хайде, Тапънс. Отиваме в Червената къща.
Посрещна ги Моника Дийн. На майка й и Крокет бяха представени като кандидат-купувачи на Червената къща, което би оправдало обиколките им из сградата и дворовете. Томи не каза на Моника до какви заключения са стигнали, но й зададе различни проучващи въпроси. Някои от дрехите и личните вещи на мъртвата дама били дадени на Крокет, а другите — изпратени на различни бедни семейства. Всичко било прегледано и преобърнато.
— Леля ви остави ли някакви документи?
— Бюрото беше пълно. Имаше някои и в чекмеджето в спалнята й, но между тях нямаше нищо важно.
— Изхвърлени ли са?
— Не, майка ми винаги с неохота изхвърля стари документи. Между тях има някои старовремски рецепти, които тя възнамерява да прегледа някой ден.
— Добре — каза доволно Томи. После като забеляза възрастен мъж, зает с една от лехите в градината, попита: — Онзи старец ли беше градинар тук по времето на леля ви?
— Да, идваше по три дни седмично. Живее в селото. Горкият, вече не може да върши истински полезна работа. Викаме го само по веднъж в седмицата, за да поддържа градината. Не можем да си позволим повече.
Томи намигна на Тапънс, което означаваше, че тя трябва да остане с Моника, а самият той тръгна към мястото, където работеше градинарят. Каза няколко любезни думи на стареца, попита го дали е бил тук по времето на старата дама, а после уж между другото рече:
— Не ви ли е поръчвала да заровите една кутия?
— Не, сър, никога не ми е поръчвала да заравям каквото и да било. За какво да заравям кутия?
Томи поклати глава. Той се върна в къщата намръщен. Оставаше надеждата, че проучването на документите на старата дама ще донесе някаква следа, иначе проблемът щеше да се окаже труден за разрешаване. Самата къща беше старомодна, но не достатъчно стара, за да има тайна стая или тунел.
Преди да си тръгнат, Моника им донесе голяма картонена кутия, завързана с канап.
— Събрах всички документи — прошепна тя. — Всички са вътре. Помислих си, че можете да ги вземете със себе си. Така ще имате достатъчно време да ги прегледате. Но съм сигурна, че няма да откриете нищо, което да хвърли светлина върху тайнствените случки в тази къща.
Думите й бяха прекъснати от ужасен трясък горе. Томи бързо изтича по стълбите. Една кана и един леген в една от предните стаи лежаха на пода, разбити на парчета. В стаята нямаше никой.
— Призракът отново започва с номерата си — промърмори ухилен той. Слезе отново долу, замислен. — Чудя се, мис Дийн, дали може да поговоря за момент с прислужницата, Крокет.
— Разбира се. Ще я помоля да дойде при вас.
Моника отиде в кухнята. Върна се със старата жена, която им беше отворила вратата.
— Мислим да купим тази къща — каза любезно Томи — и жена ми се питаше дали в такъв случай бихте искали да останете при нас?
Почтеното лице на Крокет не изрази никакво чувство.
— Благодаря ви, сър — отвърна тя. — Бих искала да си помисля, ако може.
Томи се обърна към Моника.
— Къщата много ми хареса, мис Дийн. Разбирам, че има и друг купувач. Знам колко ви е предложил той за къщата и с удоволствие бих дал сто лири повече. Сигурно ще се съгласите, че предлагам добра цена.
Моника промърмори нещо неопределено и семейство Бересфорд си тръгна.
— Прав бях — каза Томи, докато вървяха по алеята. — Крокет е замесена. Забеляза ли как беше задъхана? Това беше, защото е изтичала надолу по стълбите, след като е счупила буркана и легена. Сигурно понякога тайно пуска племенника си в къщата и той прави малко полтъргайст, или както там се нарича, докато тя невинно стои при семейството. Ще видиш, че доктор О’Нийл ще направи ново предложение преди края на деня.
Наистина след вечеря им донесоха бележка. Беше от Моника.
„Току-що ми се обади доктор О’Нийл. Вдига предишното си предложение със 150 лири“.
— Племенникът явно е заможен човек — отбеляза замислено Томи. — И ще ти кажа нещо, Тапънс: онова, което преследва, трябва да си струва труда.
— О! Само ако можехме да я открием!
— Е, да се заемем с ровенето.
