— О, просто един мой приятел. Бил е в Торкий на гости на една своя леля. От онези старици, които винаги се готвят да умрат и никога не го правят. Дики бил там и се правел на грижовен племенник. Каза ми: „Онзи ден видях онова австралийско момиче, май се казваше Уна? Исках да отида и да поговоря с нея, но леля ми ме отвлече, за да си говоря с една старица в шезлонг.“ Попитах го: „Кога беше това?“, а той отговори: „О, във вторник следобед по времето за чай“. Разбира се, казах му, че е сгрешил. Но е странно, нали? След като Уна спомена Девъншир онази вечер…
— Много странно — съгласи се Томи. — Кажете ми, мосю льо Маршан, някой ваш познат вечеряше ли наблизо до вас в „Савой“?
— Едни хора на име Огландър бяха на съседната маса.
— Те познават ли мис Дрейк?
— О, да, познават я. Но не са кой знае какви приятели.
— Е, ако нямате повече какво да ни кажете, мосю льо Маршан, ще ви пожелаем приятен ден.
— Или този младеж е изключително добър лъжец — рече Томи, когато излязоха на улицата, — или говори истината.
— Да — съгласи се Тапънс, — и аз промених мнението си. Сега имам чувството, че Уна Дрейк е вечеряла в „Савой“ онази вечер.
— Сега ще отидем в „Бон Тан“ — каза Томи. — Малко храна не вреди на гладуващи детективи. Но нека първо вземем няколко снимки на момичета.
Това се оказа доста по-трудно, отколкото бяха очаквали. Като влязоха в едно фотостудио и поискаха няколко различни снимки, бяха посрещнати с хладен отказ.
— Защо всичко, което става така лесно и просто в книгите, е така трудно в реалния живот? — оплака се Тапънс. — С какво ужасно подозрение ни оглеждаха. Какво според теб са си помислили, че искаме да правим със снимките? По-добре да отидем и да нахлуем в апартамента на Джейн.
Приятелката на Тапънс, Джейн, се оказа разбрана. Позволи й да претърси едно чекмедже и да избере четири снимки на бивши приятелки на Джейн, които бяха тикнати навътре, за да са, както се казва, далеч от очите, далеч от сърцето.
Въоръжени с това съзвездие от женска красота, те забързаха към „Бон Тан“, където ги очакваха нови трудности и големи разходи. Томи трябваше да вика всички келнери поред, да им дава бакшиш и после да им показва снимките. Резултатът беше незадоволителен. Поне три от момичетата на снимките като че ли бяха вечеряли тук миналия вторник. После се върнаха в кантората, където Тапънс се потопи в един справочник.
— Падингтън, дванадесет часа. Торкий, три и тридесет и пет. Това е влакът, а приятелят на Льо Маршан, мистър Саго, Тапиока или нещо такова, я е видял там по времето за чай.
— Спомни си обаче, че не сме проверили неговото твърдение — възрази Томи. — Ако, както казваш, Льо Маршан е приятел на Уна Дрейк, може да си е измислил тази история.
— Ще намерим мистър Райс — заяви Тапънс. — Имам усещането, че мосю льо Маршан казва истината. Не, опитвам се да схвана следното. Уна Дрейк напуска Лондон с влака от дванадесет часа, вероятно си взема стая в хотела и се настанява. После взема влак обратно за града, като стига навреме, за да отиде в „Савой“. Има влак в четири и четиридесет, който стига до Падингтън в девет и десет.
— А после? — попита Томи.
— А после — намръщи се Тапънс — става доста по-трудно. Има един нощен влак обратно от Падингтън, но тя едва ли би могла да го вземе. Би било твърде рано.
— Бърза кола? — предложи Томи.
— Хм — изсумтя Тапънс. — Само на двеста мили разстояние е.
— Винаги са ми казвали, че австралийците карат много безразсъдно.
— О, предполагам, че е възможно — съгласи се Тапънс. — Би пристигнала там около седем.
— Да не мислиш, че е скочила в леглото си в хотел „Касъл“, без да я забележат? Или е пристигнала там, обяснила е, че цяла нощ е била навън, и може ли, моля, да си получи сметката?
— Томи, ние сме идиоти! — възкликна Тапънс. — Не е имало нужда изобщо да се връща в Торкий. Само е трябвало да помоли някоя приятелка да отиде в хотела, да събере багажа й и да плати сметката. Оттам е дошла платената сметка с необходимата дата.
— Мисля, че като цяло хипотезата ни е доста правдоподобна — забеляза Томи. — Следващата стъпка е да вземем утре влака за Торкий в дванадесет часа и да потвърдим блестящите си заключения.
На следващата сутрин, въоръжени с папка снимки, Томи и Тапънс се настаниха в първокласен вагон и си запазиха места за обяд с втората смяна.
— Вероятно келнерите във вагон-ресторанта няма да са същите — предположи Томи. — Това би било твърде голям късмет. Предполагам, че трябва да пътуваме до Торкий и обратно с дни, преди да улучим онези, които ни трябват.
— Тази история с алибито не се оказа толкова лесна — забеляза Тапънс. — В книгите всичко се разрешава в рамките на два-три абзаца. „Тогава инспектор Еди-кой си се качи на влака за Торкий и разпита келнерите във вагон-ресторанта.“ Така историята свършва.
Но поне веднъж младата двойка имаше късмет. В отговор на въпроса им келнерът, който им донесе сметката за обяда, се оказа същият, който е бил на смяна предния вторник. После влезе в действие онова, което Томи беше нарекъл „номерът с десетте шилинга“ и Тапънс извади папката.
— Бих искал да знам дали някоя от тези дами е обядвала в този влак миналия вторник? — попита Томи.
По начин, подходящ за най-добрите детективски романи, човекът веднага посочи снимката на Уна Дрейк.
— Да, сър. Спомням си тази дама и си спомням, че беше вторник, тъй като самата тя привлече вниманието ми към факта. Каза, че този ден от седмицата винаги е най-щастлив за нея.
— Дотук добре — отбеляза Тапънс, когато се върнаха в купето си. — И вероятно ще открием, че се е настанила в хотела съвсем нормално. По-трудно ще бъде обаче да докажем, че е пътувала обратно за Лондон. Но може би някой от носачите на гарата ще си спомни.
Тук обаче удариха на камък. Като се качи на горната платформа, Томи попита продавача на билети и няколко носачи. След като раздаде на няколко пъти по половин крона (монета от пет шилинга. — Б.ред.)като въведение към разследването, двама от носачите избраха по една от другите снимки с неясния спомен, че подобна дама е пътувала за града с влака в четири и четиридесет онзи следобед, но никой не успя да идентифицира Уна Дрейк.
— Но това не доказва нищо — каза Тапънс, щом си тръгнаха от гарата. — Може да е пътувала с влака и никой да не я е забелязал.
— Може да се е качила от другата гара, от Тор.
— Изглежда доста вероятно — съгласи се Тапънс. — Но можем да го проверим след като отидем в хотела.
Хотел „Касъл“ беше голяма сграда с изглед към морето. След като си запазиха стая за през нощта и се разписаха в регистъра, Томи любезно каза:
— Мисля, че миналия вторник при вас е отседнала една наша приятелка. Мис Уна Дрейк.
Младата дама на регистрацията засия.
— О, да, много добре си спомням. Мисля, че младата дама беше австралийка.
Томи даде знак на Тапънс и тя извади снимката.
— Доста очарователна е тук на снимката, нали? — изкоментира Тапънс.
— О, наистина, много е хубава, много стилна.
— Тя дълго ли остана тук? — попита Томи.
— Само една нощ. Замина си на следващата сутрин с експреса за Лондон. Доста е далеч, за да дойде човек за една нощ, но, разбира се, предполагам, че австралийките нямат проблеми с пътуването.
— Тя е много спортно момиче — обясни Томи, — обича приключенията. Тук ли се е случило това дето излязла да вечеря с някакви приятели, после отишла на разходка с тяхната кола, колата заседнала в канавката и тя успяла да се прибере едва сутринта?
— О, не — възрази младата дама. — Мис Дрейк вечеря тук в хотела.
— Така ли? — изненада се Томи. — Сигурна ли сте? Искам да кажа… откъде знаете?
