— Махнете я… махнете я! Вярно е… но я махнете оттук!
Тапънс се хвърли към Хана, но жената успя да подпали завесите на леглото, преди тя да успее да й вземе факлата и да я угаси. Томи обаче се втурна вътре от площадката на стълбите. Дръпна завесите на леглото и успя да потуши пламъците с едно килимче. После се завтече да помага на Тапънс. Двамата задържаха Хана, докато доктор Бъртън влезе забързан.
Няколко думи бяха достатъчни, за да го поставят в течение на ситуацията.
Той бързо отиде до леглото, повдигна ръката на мис Логан и издаде кратко възклицание.
— Шокът от пожара й е дошъл твърде много. Мъртва е. Вероятно при тези обстоятелства така е по- добре. — Той замълча. После добави: — В онази коктейлна чаша също имаше рицин.
— Това е най-доброто, което можеше да се случи — каза Томи, когато оставиха Хана на грижите на доктора и останаха сами. — Тапънс, ти беше просто великолепна.
— В този случай нямаше много от духа на Ханоуд — отбеляза Тапънс.
— Беше твърде сериозно за представление. Все още не мога да понеса мисълта, че онова момиче беше отровено. Но няма да мисля за нея. Както вече казах, ти беше великолепна. Всички лаври са за теб. Ако използувам една известна поговорка, „голямо предимство е да си интелигентен и да не ти личи“.
— Томи, ти си ужасен! — възкликна Тапънс.
Глава 19
Непоклатимото алиби
Томи и Тапънс бяха заети със сортирането на кореспонденцията. Изведнъж Тапънс възкликна и подаде едно писмо на Томи.
— Нов клиент — заяви важно тя.
-А! И какво заключаваме от това писмо, Уотсън? — попита Томи. — Нищо кой знае какво, освен очевидния факт, че мистър… Монтгомъри Джоунс не е с най-добрия правопис на света. Доказателство, че е получил скъпо образование.
— Монтгомъри Джоунс? — повтори Тапънс. — Какво ли съм чувала за Монтгомъри Джоунс? А, да, сетих се. Мисля, че Джанет Сейнт Винсънт го спомена. Майка му е лейди Айлийн Монтгомъри. Много набожна, ходела на църква, носела златни кръстове и така нататък. Омъжила се за човек на име Джоунс, невероятно богат.
— Все същата стара история — отбеляза Томи. — Да видим кога желае да ни види този мистър М. Дж.? О, в единадесет и тридесет.
Точно в единадесет и тридесет много висок млад човек с приятно и непринудено изражение на лицето влезе в предното помещение и се обърна към Албърт.
— Вижте… Аз… Мога ли да видя мистър… Блънт?
— Имате ли среща, сър? — попита Албърт.
— Не съм съвсем сигурен. Да, трябва да имам. Искам да кажа, написах писмо…
— Как се казвате, сър?
— Мистър Монтгомъри Джоунс.
— Ще съобщя за вас на мистър Блънт.
Той скоро се върна.
— Бихте ли почакали малко, сър? Мистър Блънт е зает с много важно съвещание в момента.
— О, да… разбира се — отговори мистър Монтгомъри Джоунс.
Не след дълго, като се надяваше, че бе впечатлил достатъчно клиента си, Томи натисна копчето на звънеца на бюрото си и Албърт въведе мистър Монтгомъри в кабинета.
Томи стана, за да го поздрави. Като се ръкува топло с него, му посочи празния стол.
— Е, мистър Монтгомъри Джоунс. Какво ще имаме удоволствието да направим за вас? — рече Томи.
Мистър Монтгомъри Джоунс погледна несигурно третия присъстващ в офиса.
— Доверената ми секретарка, мис Робинсън — представи я Томи. — Свободно можете да говорите пред нея. Предполагам, че е някакъв семеен случай от деликатен характер?
— Е… не точно — отговори мистър Монтгомъри Джоунс.
— Изненадвате ме — заяви Томи. — Надявам се, че самият вие нямате някакъв проблем?
— О, съвсем не — каза мистър Монтгомъри Джоунс.
— Тогава — продължи Томи — сигурно ще ни изложите фактите.
Но това като че ли беше единственото, което мистър Монтгомъри Джоунс не можеше да направи.
— Трябва да ви питам за нещо много странно — започна колебливо той. — Но… но наистина не знам как да започна.
— Не се занимаваме с бракоразводни дела — осведоми го Томи.
— О, за Бога — възрази мистър Монтгомъри Джоунс. — Нямам това предвид. Просто… е, просто е нещо като глупава шега.
— Някой си е направил с вас някаква тайнствена шега? — предположи Томи.
Но мистър Монтгомъри още веднъж поклати глава.
— Е, помислете и се опитайте да го изразите със свои думи — подкани го Томи.
Настъпи пауза.
— Разбирате ли — започна мистър Джоунс, — бях на един прием. Седях до едно момиче.
— Да? — окуражи го домакинът.
— Тя беше… всъщност просто не мога да я опиша, но беше едно от най-страхотните момичета, които някога съм срещал. Австралийка е. Живее заедно с друго момиче в апартамент на Кларджис Стрийт. Тя просто е неотразима във всяко отношение. Не мога да ви опиша как ми въздейства това момиче.
— Можем да си представим, сър — вмъкна Тапънс.
Тя правилно усети, че за разкриването на проблема на мистър Монтгомъри Джоунс е нужна съчувствена женствена нотка, различна от деловите методи на мистър Блънт.
— Можем да ви разберем — повтори окуражително тя.
— Беше абсолютен шок за мен — продължи мистър Монтгомъри Джоунс, — че едно момиче може… може да порази така човек. Имах друго момиче, всъщност, две други момичета. Едната беше възхитителна, но не ми харесваше брадичката й. Само че танцуваше прекрасно и я познавам от дете, което дава сигурност, нали разбирате. А другото момиче беше от танцьорките във „Фриволити“. С нея е много забавно. Така или иначе, всъщност не съм мислил сериозно да се оженя за нито една от двете. Но ми минаваха разни неща през ума. И изведнъж — като гръм от ясно небе — седях до това момиче и…
— Целият свят се промени — произнесе прочувствено Тапънс.
Томи се размърда нетърпеливо на стола си. Вече беше леко отегчен от изброяването на любовните истории на мистър Монтгомъри Джоунс.
— Ужасно добре го казахте — заяви мистър Монтгомъри Джоунс. — Точно така беше. Само че, знаете ли, тя като че ли не ме хареса много. Може да не ми личи, но не съм кой знае колко умен.
— О, не трябва да бъдете прекалено скромен.
— О, знам, че не съм кой знае какво — заяви с приятна усмивка мистър Джоунс. — Не и за прелестно момиче като нея. Затова усетих, че трябва да направя нещо. Това е единственият ми шанс. Тя изглежда толкова почтено момиче, че никога не би се отметнала от думата си.
— Е, пожелаваме ви успех и така нататък — каза мило Тапънс. — Но не разбирам какво точно искате да направим.
— Боже господи — изпъшка мистър Монтгомъри Джоунс. — Не ви ли обясних?
— Не — отвърна Томи, — още не сте.
— Е, ето как стана. Говорехме за криминални романи. Уна, така се казва тя, ги харесва не по-малко от мен. Говорихме по-специално за един. Целият е изграден върху едно алиби. После започнахме да говорим за алибита и за фалшифицирането им. После аз казах не, тя каза… кой от нас го каза?
— Няма значение кой е бил — увери го Тапънс.
— Аз казах, че ще е доста трудно да се направи такова нещо. Тя обаче не се съгласи, каза, че трябва само да се поработи с мозъка. Доста се поразгорещихме и накрая тя рече: „Ще ти направя едно спортсменско предложение. Какво залагаш, че ще си изработя алиби, което никой не може да оспори?“
