„Каквото поискаш“ — отговорих аз и веднага се обзаложихме. Тя беше страшно самоуверена за цялата работа. „Шансът е на моя страна“ — каза тя. „Не бъди толкова сигурна — отвърнах аз. — Ами ако загубиш и трябва да изпълниш каквото и да било мое желание?“ Тя се засмя, каза, че произхожда от семейство на комарджии и че ще го изпълни.
— Е? — подкани го Тапънс, щом мистър Джоунс замълча и я погледна умолително.
— Е, не разбирате ли? Всичко е в мои ръце. Това е единственият ми шанс да накарам такова момиче да ме погледне. Нямате представа колко честно изпълнява облозите си. Миналото лято била на разходка с лодка и някой се обзаложил, че няма да скочи от борда и да доплува до брега с дрехи. Тя обаче го направила.
— Извънредно любопитно предложение — обади се Томи. — И все пак не съм сигурен, че съм съвсем наясно.
— Много е просто — продължи мистър Монтгомъри Джоунс. — Сигурно непрекъснато се занимавате с това. Разследвате фалшиви алибита и откривате къде е пукнатината в тях.
— О… да, разбира се — съгласи се Томи. — Вършим такава работа.
— Някой трябва да го направи вместо мен — заяви Монтгомъри Джоунс. — Аз самият изобщо не бих се справил с такова нещо. Само трябва да разкриете номера и всичко ще се оправи. За вас сигурно е доста несериозна работа, но за мен означава много и съм готов да платя… всички необходими разноски, нали разбирате.
— Нещата ще се оправят — успокои го Тапънс. — Сигурна съм, че мистър Блънт ще поеме вашия случай.
— Разбира се, разбира се — отвърна Томи. — Много освежаващ случай, наистина много освежаващ.
Мистър Монтгомъри Джоунс въздъхна с облекчение, измъкна купчина листове от джоба си и избра един от тях.
— Ето, тук е — каза той. — Тя пише: „Изпращам ви доказателство, че се намирах на две различни места в едно и също време. Според едната версия съм обядвала сама в ресторант «Бон Тан» в Сохо, отишла съм в театър «Дюк» и съм вечеряла с един приятел, мосю Льо Маршан, в «Савои». Но освен това съм била в хотел «Касъл» в Торкий и съм се върнала в Лондон едва на следващата сутрин. Трябва да установите коя от двете истории е вярна и как съм успяла да докажа втората“. — Това е — завърши мистър Монтгомъри Джоунс. — Сега разбирате какво искам да направите.
— Много освежаваща малка задачка — заяви Томи. — Много наивна.
— Ето снимката на Уна — подаде им я мистър Монтгомъри Джоунс. — Сигурно ще ви трябва.
— Как е пълното име на дамата? — попита Томи.
— Мис Уна Дрейк. А адресът й е Кларджис Стрийт, 180.
— Благодаря — каза Томи. — Е, ще се заемем с това, мистър Монтгомъри Джоунс. Надявам се, че много скоро ще имаме добри новини за вас.
— О, безкрайно съм ви благодарен — заяви мистър Джоунс, изправи се и се ръкува с Томи. — Голям камък падна от сърцето ми.
Като изпрати клиента си, Томи се върна в кабинета си. Тапънс беше застанала до полицата и преглеждаше класическата библиотека.
— Инспектор Френч — каза Тапънс.
— А? — попита Томи.
— Инспектор Френч, разбира се. Той винаги се занимава с алибитата. Знам точната процедура. Трябва да минем през всичко и да го проверим. Първо ще изглежда наред, а после ще го проучим по-старателно и ще намерим пукнатината.
— Сигурно няма да е много трудно — съгласи се Томи. — Искам да кажа, като знаем от самото начало, че едното е лъжливо, проблемът е наполовина решен, бих казал. Точно това ме тревожи.
— Не виждам нищо тревожно.
— Тревожа се за момичето — продължи Томи. — Тя сигурно ще бъде въвлечена в брак с този млад мъж, независимо дали иска, или не.
— Скъпи — прекъсна го Тапънс, — не ставай глупав. Жените не притежават хазартния дух, който проявяват на пръв поглед. Ако онова момиче вече не беше готово да се омъжи за този приятен, но доста празноглав млад мъж, тя никога не би се оставила да бъде въвлечена в подобен облог. Но, Томи, повярвай ми, тя ще се омъжи за него с повече ентусиазъм и уважение, ако той спечели облога, отколкото ако се наложи да го улесни по някакъв начин.
— Наистина си мислиш, че знаеш всичко — промърмори съпругът й.
— Знам — отвърна Тапънс.
— А сега да прегледаме данните — каза Томи, като придърпа листовете хартия към себе си. — Първо, снимката. Хм… доста хубаво момиче, и доста хубава снимка, бих казал. Ясна е и лицето й лесно може да се разпознае.
— Трябват ни и други снимки на момичета — рече Тапънс.
— Защо?
— Винаги се налага — обясни Тапънс. — Показваш четири-пет на келнерите и те избират вярната.
— Мислиш ли? — зачуди се Томи. — Че избират правилната, искам да кажа.
— Е, поне в книгите така става — отвърна съпругата му.
— Жалко, че реалният живот е така различен от литературата — въздъхна Томи. — А сега да видим с какво разполагаме? Да, първо лондонската част. Вечеряла в „Бон Темпс“ в седем и тридесет. Отишла в театър „Дюк“ и гледала „Синият делфин“. Приложен е отрязък от театрален билет. Вечеря в „Савой“ с мосю льо Маршан. Предполагам, че можем да поговорим с мосю льо Маршан.
— Това няма да е от полза — възрази Тапънс. — Ако той й помага да спечели облога, естествено, няма да я издаде. Можем изобщо да не слушаме онова, което ни говори.
— Е, да вземем историята в Торкий — продължи Томи. — В дванадесет часа заминала от Падингтън, обядвала във вагон-ресторанта, приложена сметка. Отседнала в хотел „Касъл“ за една нощ. Отново е приложена сметката.
— Мисля, че историята е доста слаба — обяви Тапънс. — Всеки може да си купи билет за театър, можеш изобщо да не се приближаваш до театъра. Момичето просто е отишло в Торкий, а историята в Лондон е фалшива.
— Ако е така, е добре дошло за нас — забеляза Томи. — Е, предполагам, че все пак можем да отидем да поговорим с мосю льо Маршан.
Мосю льо Маршан се оказа безгрижен младеж, който не се изненада кой знае колко да ги види.
— Уна е започнала някоя игричка, нали? — попита той. — Човек никога не знае какво е намислило това хлапе.
— Разбирам, мосю льо Маршан — започна Томи, — че мис Дрейк е вечеряла с вас в „Савой“ миналия вторник вечерта.
— Така е — отвърна мосю льо Маршан. — Знам, че беше вторник, защото Уна ми го повтаряше през цялото време. Нещо повече, накара ме да го напиша в един бележник.
С известна гордост той показа записка с блед молив: „Вечерях с Уна. «Савой». Вторник, 19-ти“.
— Къде е била мис Дрейк по-рано вечерта? Знаете ли?
— Ходила е на някакво ужасно представление, наречено „Розовите божури“ или нещо такова. Абсолютен боклук, така ми каза.
— Сигурен ли сте, че мис Дрейк е била с вас тази вечер?
Мосю льо Маршан се вторачи в него.
— Ами разбира се. Нали вече ви казах.
— Да не би тя да ви е помолила да говорите така пред нас? — предположи Тапънс.
— Е, всъщност тя наистина спомена нещо, което ми прозвуча доста странно. Каза… как беше? „Мислиш си, че вечеряш тук с мен, Джими, но аз всъщност вечерям на двеста мили оттук, в Девъншир“. Това наистина беше странно изказване, не мислите ли? Нещо като астралните тела. Странното е, че един мой приятел, Дики Райс, твърди, че я е видял там.
— Кой е този мистър Райс?