Въпреки това, жена, която живее сама, не може да е прекалено бдителна. Вирджиния затегна колана на старата си, удобна кадифена роба, зави хавлията около влажната си коса на тюрбан и слезе по коридора към всекидневната. Пухкавите й розови пантофи зашляпаха уютно по стария дървен под.
Звънецът на входната врата прозвуча отново. Стори й се, че този път звучеше определено по- настоятелно.
— Кой е? — попита тя твърдо и тутакси доближи око до мъничката стъклена шпионка на вратата. Не виждаше нищо, освен едно огромно мъжко рамо, облечено в мокър туид.
— Райърсън. Кой по дяволите, мислиш, че е? — от другата страна на вратата отвърна ядосан мъжки глас. — Отвори, Деби. Родителите ти ще се поболеят от притеснения, а на мен ми е студено и съм целият мокър. Да приключваме бързо с това и да си тръгвам у дома, където да се отпусна на спокойствие.
Вирджиния премигна и отстъпи назад от вратата. Райърсън. Името й беше много познато, защото наскоро някакъв човек на име Райърсън беше купил бизнеса на баща й. Помисли си, че с името са свързани три инициала, въпреки, че не можеше да си ги спомни.
Трябва да е онзи същият Райърсън, когото сестра й беше споменавала няколко пъти по телефона, мъжът, с когото Деби напоследък излизаше. В гласа му не прозираше щастие. Нито напомняше на заслепен влюбен. Вирджиния се зачуди какво ли беше направила Деби този път.
Тя предпазливо отключи вратата и я отвори. Погледна огромния, мокър мъж на прага си с лошо предчувствие. Наложи се да повдигне глава, за да срещне неговия поглед — нещо необичайно за нея. Вирджиния — Елизабет беше висока метър и седемдесет с обувки. С един бърз оценъчен поглед тя определи височината на приятеля на сестра си: около метър и деветдесет. Същият поглед й подсказа, че думата „приятел“ не е точна. Този мъж наближаваше четирийсетте и имаше вид на човек, който е имал нелек труден живот.
Липсващите инициали тутакси изникнаха в съзнанието й, Ей Си. Очевидно Ей Си Райърсън не беше очарован, че се намира тук по това време на нощта. Дрезгавата жълта светлина от входната площадка откриваше агресивната, строга извивка на челюстта и високи скули. Очите му проблеснаха, докато с поглед я обходи от хавлията на главата до върховете на износените й пухкави пантофи.
— Вие не сте Деби.
— Не, не съм — отвърна тя, изпитвайки неудобство от небрежния си вид. Този небрежен вид изглежда чудесно, когато си на осемнайсет, но на трийсет и три не беше толкова привлекателен. — Аз съм Вирджиния — Елизабет. Вие да не сте Ей Си Райърсън?
— Според последната проверка на шофьорската ми книжка, да. Деби тук ли е?
— Не.
— Добре. — Той изглеждаше неочаквано доволен от новината.
Вирджиния се стъписа.
— Върнах се у дома само преди няколко часа. Определено тя не е тук, а и няма признаци да е била. Защо? Нещо не е наред ли?
— Нищо, що се отнася до мен, но вашите родители са обезумели. Може ли да вляза и да обяснявам всичко, докато сакото ми изсъхне върху мен?
Вирджиния виновно се усмихна.
— Съжалявам. Влезте. Както виждате, току-що излизам от душа. Тъкмо щях да си налея едно питие преди лягане. От шест тази сутрин пътувам със самолети и се мотая по летища.
— Познато ми е — рече Райърсън и влезе през вратата. — На човек му е нужно известно време да се отърси. Завинаги ще съм ви благодарен, ако ми позволите да се присъединя към вас. И аз трябва да се отърся от нещо.
Очите на Вирджиния се разшириха от изненада. Тя беше истински шокирана.
— Да се присъедините към мен?
— За питието, а не в леглото — тихо отвърна той. Топлина нахлу по лицето й. Беше странно усещане. От години не беше се изчервявала.
— О, да, разбира се. Извинете ме. Малко съм гроги. Моля, седнете — тя припряно му посочи дивана. — Ще ви донеса нещо за пиене. Какво предпочитате?
— През последните два часа си мечтая за чаша шотландско уиски. — Райърсън се отправи към камината и провери запасите от дърва. — В представите ми имаше и огън. Нещо против да го запаля? Мокър съм до кости.
Вирджиния се взря в него с изумление.
— Моля. Вашият въображаем свят изглежда доста приемлив.
— Уверявам ви, така е. Аз съм обикновен човек с обикновени фантазии.
Вирджиния отново се изчерви от замисленото изражение на сребристосивите му очи.
— Дайте си сакото.
Той охотно го изхлузи, а отдолу се показа риза в класически бял цвят и вратовръзка на традиционни райета. Не беше очаквала гаджетата на Деби да носят такива дрехи. Вирджиния постави също толкова класическото сако на облегалката на стола.
— Аз… ще проверя дали има уиски. — Тя се оттегли в кухнята.
Нещо доста странно се случва тук, помисли си Вирджиния като измъкна старо, прашно шише с уиски и наля една солидна доза в стъклена чаша. Тя погледна нивото на питието в чашата и доля още мъничко. Ей Си Райърсън беше огромен човек.
Удивяваше я масивността му. Придаваше му усещане за здравината на гранит, а това не беше характерно за мъжете, които се въртяха около Деби. Те по-скоро бяха слаби, неразсъдливи и напълно откачени. Освен това, Райърсън беше по-възрастен от всичките й гаджета. Тя беше двайсет и четири годишна и изпълнена с енергия, предпочиташе мъжете на възраст, близка до нейната. Веднъж беше споделила, че по-лесно се оправя с тях.
Още няколко неща в Ей Си Райърсън удивяваха Вирджиния. Той се оказа доста по-мрачен и по-труден, отколкото си помисли в началото. Определено не беше от любимия тип на Деби, този на юпитата. Тя обичаше мъжете около нея да са модерни и да си падат по авантюрите. Тези, които до два сутринта биха танцували хард рок и биха празнували през цялото време на следващия ден на някое корабче в езерото Вашингтон.
Вирджиния имаше силно предчувствие, че Ей Си Райърсън не беше от мъжете, които можеш да въртиш на пръст. На себе си наля чаша вино и се върна във всекидневната с двете питиета. Беше време да се изяснят. Райърсън коленичеше до пода пред камината. Беше успял да запали едно малко пламъче и внимаваше то да не изгасне. Тя забеляза, че вратовръзката му беше разхлабена.
— Благодаря — тежко каза той, — имах нужда от това.
— На вашите услуги.
Вирджиния се отпусна на дивана и сложи виното си върху масата пред себе си. Наблюдаваше Райърсън, който внимателно постави още едно дърво на огъня и се изправи на крака. Много голям мъж, отново си помисли тя. Но излъчваше само стройна, мускулеста сила. В строгия му силует нямаше мекота. Огромен, но уютен и вдъхващ сигурност. Внезапно се замисли кое провокира тези думи в главата й. Като изключим баща й, тя рядко мислеше за мъжете като за хора, които създават уют или сигурност.
Райърсън се отправи към дивана, но се спря щом видя компактдиск плейъра на една маса. Постоя до колекцията от дискове, толкова, че да избере нещо на Моцарт, след което сложи диска в плейъра. Когато стаята се изпълни с кристалните звуци от концерта за пиано, Райърсън поклати глава със задоволство и се отпусна на срещуположния край на дивана. От теглото му се образува значителна извивка сред възглавниците.
— Да пием за спасението ми — въздъхна той и протегна напред нозе. Сетне отля малко уиски в огъня.
— От кого и от какво точно сте се спасили, господин Райърсън? — попита Вирджиния малко троснато.
— Уикенд на отявлена безпътица. — Той я погледна през мързеливо присвитите си очи. — Между другото, наричайте ме Райърсън. Всички приятели така ме наричат. Единствено мама ми вика на първо или второ име.
— Кои са те?
