— Ангъс Седрик.
— Разбирам защо не ги използвате много-много. Но са си хубави имена. Малко старомодни, но стабилни и достолепни.
— И тъпи? — услужливо предложи той.
— Не, съвсем не — бързо отвърна тя, озадачена от тази мисъл. Леко изненадана, тя осъзна, че думата „тъпи“ беше последното нещо, което й дойде наум, щом погледна Райърсън.
— Благодаря — сухо отвърна той. — Държа на Райърсън. Значи вие сте Вирджиния — Елизабет?
— Точно така.
— Никак не приличате на сестра си.
— Така ми казват, откакто се е родила тя. — Вирджиния отпи от виното и се питаше как ли ще завърши всичко това. — Да смятам ли, че между вас двамата със сестра ми е имало някакво любовно недоразумение?
— Недоразумение? — Райърсън се замисли над думата за миг. — Не, не бих казал. По-скоро трайно разделяне на пътищата. Този уикенд със сестра ви бяхме планирали да избягаме. Но в последната минута се опомнихме и променихме решението си. И за двама ни е голямо облекчение.
Вирджиния измърмори:
— Великата романтична връзка приключи?
— Страхувам се, че да.
— Мама и татко няма да са доволни.
— Те не, но аз — да.
— Да, имам това усещане. — Изобщо не прилича на съкрушен, отчаян и отритнат любовник, помисли си тя. Но в следващия миг се замисли дали този мъж би изиграл тази роля за някоя жена изобщо.
— Нямам нищо против да ви кажа, че беше интимен разговор, Вирджиния — Елизабет. — Райърсън отпи още една глътка уиски и облегна глава на дивана. — Много интимен. Все още не мога да си обясня как можах да си позволя да стигна до пълен провал. Знаете ли, в началото дори си мислех за брак? Седмици наред се чудех как да се измъкна от тази каша, но сестра ви любезно беше се заела със ситуацията. Очевидно и тя притежава чувство за самосъхранение. За нещастие направи сцена, вместо просто да каже: „Не, благодаря“.
— Сестра ми обикновено действа с размах.
— И аз го разбрах. Този път остави бележка. Мисля, че е някъде тук. — Райърсън се пресегна и извади влажна, сгъната хартия от джоба на сакото си. — Ето, прочетете сама.
Вирджиния бързо прокара поглед през кратката бележка.
Райърсън, моля те, прости ми, но не мога да го направя. Всичко е една ужасна грешка. Необходимо ми е време насаме, за да размисля. Дойдох до заключението, че всичко между нас свърши. Съжалявам.
— Не виждам какъв е проблемът тук — отбеляза Вирджиния. — Очевидно Деби отказва поканата ви да прекарате заедно уикенда и вие сте щастлив, че го е направила. Къде тогава е проблемът?
— Родителите ви се тревожат къде се намира в момента и как се чувства. — Райърсън произнесе тези думи с подчертано отвращение. — Изглежда смятат, че е изпаднала в депресия и отчаяние.
— Деби ли? Малко вероятно.
— Съгласен съм. — Тъмните вежди на Райърсън леко се повдигнаха. — Според мен има нещо друго. Родителите ви бяха много щастливи, когато тя започна да излиза с мен. Сега, когато корабът на любовта потъна, те никак не са разочаровани.
— Е, това вече е нещо смислено. Обзалагам се, че са ви насърчили да я преследвате с надеждата, че може да се стигне до великото помирение.
— И аз така мисля.
— А има ли шанс да се случи това? — Спокойно попита Вирджиния.
— Ни най-малък. Цялата история беше голяма грешка. За това тя беше права.
— Разбирам. Убедена съм, че вие не грешите, нали?
— Да греша ли? Не — безизразно отвърна той, — не греша.
Тя му вярваше. Вирджиния погледна стройния, висок, солиден мъж, после погледът й се премести върху лицето му. „Интересно лице“, помисли си тя. Не особено красиво, но определено интересно. Изключително мъжествено лице с безизразни, грубо изсечени ъгли и форми.
Косата на Райърсън все още блестеше от дъжда. Червен нюанс се прокрадваше в кафявите й дебри, на отблясъците от светлината на огъня. Той я улови, че го изучава и леко се усмихна. В мързеливия му, замрежен поглед прозираше хладна, леко хищническа интелигентност.
Скъпата бяла риза на Райърсън беше разтворена при яката и Вирджиния виждаше къдрави малки косъмчета. Тя леко потрепери и мушна нозете си навътре в пантофите, скрити под старата роба. Усещаше леко неспокойствие, твърде несвойствено за нея. Знаеше, че това чувство се дължи на присъствието на Райърсън, но не го проумяваше. Отново прокрадна поглед към отвора на ризата му.
— Чудите се какво сестра ви е видяла в мен? — умерено попита Райърсън.
Вирджиния отново почувства, че се изчервява, как й се искаше да можеше да прикрие реакцията си.
— Разбира се, че не?
Той уютно сви рамене.
— А аз се чудя.
— Признавам, че не сте обичайният неин тип — предпазливо отбеляза Вирджиния.
— Слава Богу. Жалко, че и на двама ни трябваше толкова време, за да го разберем. В своя защита мога само да кажа, че за сега това изглежда добра идея.
— Знам, че сигурно родителите ми са насърчили и двама ви да си мислите, че е добра идея — каза Вирджиния с усмивка. — Татко си представяше, че може да запази бизнеса си в семейството, след като го продаде. Двамата с мама смятаха, ще е просто прелестно, ако вие се ожените за Деби.
— Аха.
— Мама и татко ли ви пратиха да търсите тук Деби?
— Не я намериха в апартамента й и предположиха, че е дошла тук. И тъй като съм по природа галантен и благороден, без да споменавам за еуфорията, породена от моето спасение, се съгласих да проверя, че тя е добре. Но след като отидох толкова далеч, чувствам, че съм изпълнил задължението си по този въпрос. Отказвам да имам всякакви други задължения.
— А вашето мъжко его? — попита Вирджиния, преди да се замисли. — То не е ли замесено?
Устните му присмехулно се извиха.
— Моето его ще се оправи, благодаря. И по-лоши неща е преживявало.
Вирджиния му повярва. Нещо в този мъж я караше да мисли, че самоувереността му извираше от дълбоко и имаше здрави корени. Бягството на някое гадже не можеше да я разклати.
— Сега, когато си изпълнихте задължението, ще се върнете в Сиатъл? — с любопитство попита Вирджиния.
Райърсън обви чашата с големите си длани и се загледа в огъня.
— Точно така. Веднага щом се изсуша. Оценявам вашето гостоприемство, Вирджиния — Елизабет. Освен това оценявам и факта, че не изпадате в истерия, заради това, което сторих на сестра ви.
— Да не сте сторил нещо на сестра ми?
Райърсън долови в думите подтекста и хвърли на домакинята изпитателен, страничен поглед.
— Не — безизразно рече той. — Това трябваше да бъде нашият знаменателен уикенд. Факт е, че не бяхме стигали до леглото, преди случилото се да подейства като предупреждение, предполагам.
Тя го погледна смутено.
— Не разбирам.
Той направи гримаса.
— Ще кажа само, че, след като цял месец не се случва нищо, освен няколко безинтересни целувки за лека нощ, човек започва да си мисли, че голямата страст никога няма да го навести.
— Не исках да кажа това. Разбира се, че не е моя работа.
