нямаше пръстен.
— Извинете, че се намесих. Казвам се Ферис. Дан Ферис. Не забелязах пръстен и предположих, че…
— Грешно сте предположил — отряза го Райърсън.
— Не обръщайте внимание на Райърсън, господин Ферис — любезно се намеси Вирджиния. — Той е в лошо настроение, защото не харесва роклята ми.
Непознатият галантно кимна. Изпод мустаците заблестяха множество бели зъби.
— Аз лично смятам, че роклята е очарователна.
— Благодаря.
— Ако позволите — рязко каза Райърсън, — бихме искали да останем сами.
— Разбира се. Е, поздравления за брака — със съжаление каза Ферис. — Предполагам, аз съм извън играта.
— О, няма никакъв брак — рече Вирджиния толкова любезно, че Райърсън се изкушаваше да я удуши.
Ферис изглеждаше смутен.
— Мисля, че споменахте нещо за меден месец.
Райърсън хвана едната ръка на Вирджиния и я раздруса предупредително в момента, в който тя отвори уста за от говор. Погледна Ферис съкрушително.
— Позволяваме си малко свобода с традицията. Кой е казал, че меден месец има задължително и само след сватба? Лека нощ, Ферис.
Ферис вдигна ръце подигравателно с длани напред в знак, че отстъпва.
— Разбирам, тръгвам си. — Той отново погледна Вирджиния. — Все пак, роклята е наистина чудесна.
— Радвам се, че някой я харесва — отвърна Вирджиния сподавено, докато Ферис потъна в тълпата.
— Деветдесет и девет процента от мъжете в тази зала биха се радвали да ти кажат колко много им харесва роклята ти, ако имаха възможност. — Райърсън стана на крака и измъкна Вирджиния от стола й. Обвивайки кръста й с ръка, той я поведе към изхода.
— Хайде да излезем оттук.
— Къде отиваме?
— Да се поразходим на брега.
— Посред нощ.
— Имам нужда да се поразкърша — мрачно отвърна Райърсън. — Бих предпочел да накарам Ферис да изяде собствените си мустаци, но ще се задоволя с разходка.
— Много цивилизовано от твоя страна.
Те мълчаливо вървяха на лунната светлина, докато стигнаха до безкрайната ивица пясък, който опасваше острова. Безмълвно се спряха и събуха обувките си.
— Наистина ли се ядосваш заради роклята? — най-после попита Вирджиния.
Райърсън стисна ръката й по-силно.
— Притеснява ли те това, че се държа като прекалено загрижен, ревнив мъж? — попита той. — Може би не трябваше да реагирам точно така с Ферис. Не е моя вината. Не съм свикнал да имам такова собственическо чувство.
Вирджиния го удостои с леден поглед.
— Облякох роклята, за да те съблазня, както знаеш. А не съм свикнала да се тъкмя, за да съблазнявам мъжете.
Райърсън почувства как го напуска агресивното напрежение, той се спря и прегърна Вирджиния.
— Значи и двамата трябва да се справяме с нови чувства и емоции.
— Защо каза на Дан Ферис, че сме в меден месец?
— Не знам — призна си Райърсън, долавяйки съблазнителна дрезгава нотка в гласа си. Наистина не можеше да обясни тази глупава грешка на езика. — Исках да се отърва от него, колкото може по-бързо, и това ми хрумна първо.
— О! — Тя остана неподвижна в обятията му.
Райърсън мушна ръце в косите й.
— Тази мисъл те плаши, нали?
— Мисълта за меден месец, за сватба и за брак ме плаши. — Тя вдигна лице и треперливо му се усмихна. — Но любовната връзка ми доставя огромно удоволствие.
— И на мен — измърмори той. Целуна я и усети вкуса на лунна светлина върху устните й.
Ръцете й се прокраднах около врата му и Райърсън усети пръстите й в косата си. Той съзнателно я притисна към себе си, за да почувства пълните й твърди гърди. Ръцете му се плъзнаха надолу към бедрата й и с устни проникна в нейните уста. Беше й толкова приятно. Той вече беше разгорещен и готов за нея. Желаеше я сега.
Райърсън вдигна глава и погледна по протежение на плажната ивица докъдето светеха в далечината светлините на курорта. Не се виждаше жива душа.
— Райърсън? Какво правиш? — Вирджиния се задъха щом усети пръстите му върху ципа на роклята си.
— Чудесна нощ да поплуваме.
Тя се засмя учудено.
— Не можем. Не просто така. Да се върнем в хотела и да вземем банските.
— Ние сме сами на тази планета, спомняш ли си?
Тя въздъхна от удоволствие и обви с ръце врата му, докато фееричната материя се свлече от тялото й до голите й нозе. Лунната светлина се отрази в гърдите й.
— Как бих могла да забравя?
Райърсън съблече дрехите си, пренебрегвайки пясъка и гънките по панталоните и ризата. Остана гол, вдигна мнимата си младоженка и я понесе към топлото, сребристо море.
Не се интересуваше колко мисълта за брак смущава Вирджиния. Той наистина се чувстваше сякаш беше в меден месец и възнамеряваше да му се наслади.
Пета глава
Водата беше сребриста, също толкова съблазнителна колкото и любенето на Райърсън. Плуването без дрехи морето въздействаше на сетивата й по същия начин. Тя лекота захвърли дрехите си и всички задръжки.
Вирджиния плуваше и лудуваше около Райърсън, като морска богиня на сребърната лунна светлина. Никога не беше се чувствала толкова свободна и дива. Сякаш беше различен женски вид сред живите същества. А Райърсън сякаш беше сътворен за нея, безпомощен мъжкар, върху когото тя изпробваше хитрините си.
С припламвания и гмуркания тя кръжеше около жертвата си, надсмиваше му се и го докосваше. Райърсън откликваше с примитивни страсти, които я влудяваха.
Той отвръщаше на сладките мъчения с измамна тромавост като я изкушаваше да се приближи все повече, докато най-накрая тя попадна в обхвата му. Когато стана прекалено дръзка и невнимателна, той я сграбчи.
— Хванах те, морска фейо. Сега какво ще правиш? — Той я държеше през кръста и току я издигаше над водата, та тя трябваше да се вкопчи в раменете му, за да не изгуби равновесие. В очите му триумфираше неговата победа.
Вирджиния му се усмихна игриво и чувствено.
— Добър въпрос — измърмори тя. — Ти какво би искал да направя? — Тя бавно изписваше кръгове по мокрите му рамене. — Ти спечели битката. Аз съм на твоите заповеди. — Водата нежно се полюшваше наоколо, образувайки лека пяна, всеки път, когато се удряше в бедрата им. Усмивката й изглеждаше древна, езическа и разкриваше всичките й чувства.
Райърсън забеляза това и затаи дъх. Бледият отблясък на тропическата лунна светлина разкриваше
