Мисълта, че човекът в другата стая можеше да го подмине и да нападне Вирджиния, силно го мотивираше.
Силуетът до писалището се извърна със свистене и изненада, когато Райърсън нахлу през вратата. Мародерът имаше чорап на лицето. Инстинктивно вдигна ръце, за да се предпази от нападателя си, но после се втурна към вратата.
Райърсън го следваше по петите, но само за секунда го изпусна. Онзи се шмугна през вратата, и изчезна в тъмната градина.
Райърсън беше по средата на пътя към вратата, когато някакво движение на прага на спалнята го накара да се закове на място. Вирджиния стоеше там, а очите й тревожно се бяха разширили. В едната си ръка стискаше обувката си с висок ток. Тя също беше гола като се изключи гривната на китката й, която излъчваше отблясъци. Както обикновено, беше настояла да си легне с нея.
— Обади се на рецепцията — лаконично заповяда Райърсън. — Накарай ги да извикат полиция. — Той не дочака отговор.
След малко Райърсън се отказа да гони мародера в градина. Изгуби жертвата си почти веднага. Онзи бързо потъна в гъстите шубраци, които растяха около хотела. Но суматохата бе забелязана от млад мъж в бяла хотелска униформа, който явно се прибираше след изпълнение на късна нощна поръчка на рум сървис.
— Нещо против да ми дадеш една салфетка? — мрачно попита Райърсън, когато младият мъж зяпна стъписано.
— Разбира се, господине. — Младежът тутакси възвърна самообладанието си. Очевидно се занимаваше с курортен бизнес достатъчно дълго и знаеше, че от гостите може да се очаква всичко. Той усърдно измъкна една голяма розова кърпа от подноса и я предложи на Райърсън с подходящ жест.
— Благодаря. Апартамент 36. Предай на рецепцията да добавят няколко долара към сметката ми за твоя бакшиш. — Райърсън се обърна и се върна в стаята като дискретно придържаше кърпата отпред, а сешоарът висеше на една страна. Най-важното нещо сега, помисли си той, беше да се държи нормално и невъзмутимо.
От полицията на Торалина изразиха искрено съжаление за инцидента, но не успяха да направят нищо. Такива неща се случвали от време на време, обясниха те с прискърбие, съвсем скоро имали неприятности с цяла тумба мародери в хотела. Вероятно се касаело за безработен рибар или работник от фермите, пийнали си малко повече ром или текила, преди да съберат кураж да тръгнат из хотелските стаи, където нощували богатите хора от щатите. Разбира се, полицията щяла да ги държи под око, но тъй като нямали никакво или почти никакво описание на мародерите, те не можели да направят кой знае какво и т.н. и т.н.
— Нещо ми подсказва, че са приключили случая в мига, в който се качихме в самолета — през зъби рече Райърсън няколко часа по-късно, докато закопчаваше колана в самолета.
— Не се притеснявай за това вече — успокои го Вирджиния. — Не успя да открадне нищо, благодарение на теб. — Тя го дари с искрена усмивка. — Моят герой. Ако доживея сто години, никога няма да забравя как се спусна гол да преследваш злосторника и се завърна с розова кърпа.
Но Райърсън не беше в настроение за шеги. Той гледаше през прозореца как разкошният островен пейзаж остава назад, докато реактивният самолет се издигаше над пистата.
— Чудя се какво е търсел онзи.
— Портфейли, бижута или нещо друго, което гостите на хотела държат в стаите си — отвърна Вирджиния. — Нека бъдем честни, Райърсън. Хората от острова живеят в свят, различен от този на хора като нас, които прекарват ваканцията си тук. На Карибските острови се шири бедност.
— Бижута — тихо повтори Райърсън. — Чудя се дали мародерът е знаел за гривната.
— Как би могъл? Не сме показвали гривната на никого. Единственият човек, който знаеше, че си спечелил гривната от Бригман, беше самият Бригман.
— Точно така — многозначително рече Райърсън.
— Нали не мислиш, че Бригман се е опитвал да си върне гривната?
— Допускам го. Той не остана доволен, когато я изгуби в онази игра на покер с мен, а и когато непрекъснато му отказвах да изиграем реванш, му беше много неприятно.
— Но нали Бригман сам настоя да изиграете онази игра първия път? И не е било нужно да залага гривната. Ти си я спечели честно и почтено и сега е наша — заяви Вирджиния със собственически тон. Тя стисна дамската си чантичка. Беше сложила смарагдовата гривна в един вътрешен джоб. Райърсън я погледна и после енигматично изкриви устни. Протегна ръка и я хвана.
— Права си — тихо се съгласи той. — Сега е наша.
— Сигурен ли си, че няма да имаме неприятности да я пренесем през граница?
— Не, няма, проверих. Всичко, което е на възраст над сто години, влиза без мито в САЩ. А и оценката на бижутера, която открихме в кутийката, доказва, че гривната е твърде стара, за да заинтригува митничарите.
— Наистина е наша — отговори Вирджиния. — Трудно ми е да повярвам. — Но истината беше, че още по-трудно можеше да повярва в това, което откри с Райърсън. Ето истинското съкровище, което внасяше от Торалина.
Шеста глава
Едва когато влезе в ежедневния си ритъм на живот, Вирджиния призна пред себе си, че завръщането у дома я е притеснило. На Торалина се беше почувствала различен човек и част от нея смутено недоумяваше дали, когато се завърне в нормална обстановка ще успее да се превърне отново в жената, която беше преди пътуването.
Седмица след завръщането в Сиатъл Вирджиния се обличаше за вечеря с Райърсън и се погледна в огледалото. Усмихна се тайнствено и доволно. Беше се променила и промяната изглеждаше трайна, дори и да не можеше ясно да се определи. Тя надничаше от погледа й и Вирджиния знаеше, че Райърсън я забелязва. Но промяната беше и на друго място.
Роклята за тази вечер не беше толкова предизвикателна като онази, която Райърсън не одобри на Торалина. И въпреки това като стил беше определено по-авантюристична от всичко, което Вирджиния беше свикнала да купува, преди да посети Карибите. Вярно, че сутиенът и бикините все така си бяха ушити от функционална, обикновена, бяла, памучна тъкан, но нещата търпят промяна.
От огледалото я гледаше една доста по-уверена в сексуалността си жена. Беше по-дръзка, но освободена по дух. Жената, която гола беше плувала в морето край Торалина, спокойно си представяше как седи гола с Райърсън в гореща вана, например.
„Но това е само една подробност“, помисли си Вирджиния, докато закопчаваше гривната на ръката си. Важното беше, че разсъждава над тази идея.
Върху вътрешната страна на закопчалката се отрази светлина и Вирджиния се загледа отблизо в някакъв малък знак. Беше миниатюрен полумесец. Сигурно щеше да е интересно да се разбере дали бижутерите могат да го идентифицират.
Час по-късно, докато седеше срещу Райърсън в един уютен ресторант в стария квартал на Сиатъл, известен под името „Пайниър Скуеър“, тя реши да повдигне въпроса, който я занимаваше.
— Мислил ли си някога да си инсталираш гореща вана? — попита тя нехайно, докато дъвчеше хлебчета, които сервитьорът току-що беше поднесъл.
Райърсън вдигна поглед от хлебчето пред себе си. В погледа му проблесна изненада, която премина в подозрение.
— Гореща вана ли? Ами като отваряш дума, не, не съм мислил. Никога не ме е занимавала тази идея. Досега. — Той се замисли, погледът му се премести върху гривната на ръката й. — Може да се направи. В къщата ми на острова има идеално за целта място. Между другото, иска ми се да те заведа там съвсем скоро. Как се сети за горещата вана?
Вирджиния невинно вдигна рамене.
— Просто си спомних нощта, когато плувахме в морето и съвсем естествено мисълта ми се завъртя около горещата вана.
