трудните неща, които му се бяха случвали напоследък.
ГЛАВА 11
Следобед на другия ден Виктория си даде почивка от изисканата, тиха битка, която се разгаряше между нея и Лукас, като избяга в най-близката гора със своя скицник. Тя се разхожда дълго, преди да се установи на едно място. Случайно намери чудесно разположено възвишение, откъдето можеше да наблюдава тъжния пейзаж на съсипаната ферма. Оттук се виждаха къщичките, които се нуждаеха от ремонт; алеите, които трябваше да се възстановят и почти пустите полета. Тя знаеше, че Лукас е някъде там, сред нивите. За този следобед бе планирал една обиколка на земите заедно със своя прислужник и помощник по селските въпроси.
Виктория бе принудена да признае, че тук трябваше да се свърши много работа. Всеки можеше да разправя каквото си иска за съпруга й, но очевидно той смяташе да вложи парите й в тези земи. Засега нямаше признаци, че ще ги профука за удоволствие, вино, комар и жени. Въпреки всичко Лукас не бе лекомислен мъж, макар да имаше славата на закоравял комарджия.
Намръщена и объркана от своите мисли, тя насочи вниманието си към растенията и тревите наоколо. С опитното си око откри едно място с необикновено много гъби. Гледката погълна изцяло нейното внимание, въпреки тъжното й настроение.
Тя отвори скицника.
„Ето от какво се нуждая“ — помисли си тя. Рисуването и скицирането щяха да й дадат душевното спокойствие, от което се нуждаеше.
Виктория прекара доста време в скициране на красивите гъби, напълно отдадена на своето занимание. Времето се изнизваше бързо и за момента тя забрави за напрежението от скорошния брак. Когато привърши с гъбите, започна да рисува една купчина от мъртви, сухи листа. Между тях тя откри една великолепна прахавица. Прахавиците винаги са били сериозно предизвикателство, тъй като е много трудно да се предаде точното им излъчване, без да се жертва някоя подробност. Рисуването на растения бе ободряваща комбинация от изкуство и наука. Виктория го обожаваше.
Два часа по-късно тя затвори скицника си и се облегна на едно дърво. Откри, че се чувства много по- добре, по-спокойна и сигурна. Топлото следобедно слънце я галеше приятно и полята и фермите сега не й изглеждаха толкова пусти. „Имаше надежда за Стоунвейл“ — помисли си внезапно тя. Лукас ще успее да спаси тези земи. Ако някой можеше да го направи, то това бе той.
Разбира се, с нейните пари.
Но дори и тази мисъл не я подразни толкова много, както преди. Внезапно една идея я осени. Вероятно точно това е имал предвид Лукас миналата вечер, когато я попита случвало ли й се е някога да направи нещо полезно с парите си.
Няма значение. Това бяха нейните пари. Виктория се намръщи при тази мисъл, стана и изтърси листата от дрехите си. Все пак трябва да помни, че е невинна жертва в тази игра.
Три дена по-късно Виктория направи своето първо посещение в селото. Искаше да направи обиколката си на кон, за да опознае по-добре новия си дом, но Лукас моментално наложи волята си:
— Няма да позволя новата графиня на Стоунвейл да се появи за първи път пред хората, възседнала кон. В този случай се налага да се спазва благоприличието, мадам. Вие ще излезете с карета, прислужница и кочияш или въобще няма да излизате — заяви той.
Понеже отношенията й с Лукас можеха да бъдат описани като непрекъснато балансиране, Виктория предпочете да не спори с него. Избирайки този начин на действие, тя осъзна, че е станала толкова благоразумна, колкото и останалите членове на домакинството. Бе разбрала, че е много по-лесно за нея и прислугата да избягват каквито и да е предизвикателства с графа.
Истината бе, че й беше трудно да се защитава от него по 24 часа на денонощието. Бе свикнала да бъде щастлива с Лукас, а не да воюва по този начин.
Наистина, поддържането на мир имаше и своите предимства, с неохота си призна Виктория. Не можеше да се отрече, че в отговор на нейното държание Лукас престана да всява студенината на своя тежък характер. Хората признаваха абсолютния му авторитет, като изпълняваха заповедите му бързо и безпрекословно.
Виктория смяташе, че способността му да управлява и командва бе наследство от военното му минало, но това му подхождаше. Той бе роден водач. А високомерието на родения за водач, без съмнение, бе наследствено. Без него и без собствените си качества на лидер. Лукас нямаше да може да спаси Стоунвейл и земите наоколо.
Виктория разсъждаваше по тази неприятна тема, докато се друсаше по лошия път към селото. Трябваше да си признае, че много пъти бе забелязвала железния характер на Лукас, преди да се омъжи за него. Вероятно това бе едно от нещата, с които я привличаше. Но истината бе, че преди рядко й се случваше да се сблъсква открито с него. Все пак Лукас я ухажваше преднамерено и естествено бе да прикрива неприятните черти от характера си.
— Нали не възнамерявате да спирате в това сиво място, мадам? — попита Нан, когато каретата навлезе в главната улица на селото. — Не прилича много на улиците „Боди“ и „Оксфорд“.
— Да, не прилича. Но ние не сме тук, за да търсим бална рокля. Моята цел е да хвърля един поглед наоколо и да видя някои от хората, с които Стоунвейл има работа през деня. Това е нашият нов дом, Нан. Ние трябва да се срещнем с нашите съседи.
— Щом смятате така, мадам — Нан не изглеждаше убедена в смисъла на всичко това.
Виктория се усмихна леко и реши да насочи вниманието на компаньонката си към по-практични неща:
— Ти видя условията в Стоунвейл. Къщата е в ужасно състояние, направо плачевно. Лордът е твърде зает със своите фермери, за да се притеснява как вървят нещата в домакинството, а като се има предвид, че е бил военен — не би могъл, дори и да се опита.
— Това е така, признавам. Домакинската работа е ваше задължение, мадам.
— Наистина. Страхувам се, че си права, Нан. Изглежда, аз съм дамата, която трябва да се заеме с тази задача. Независимо колко дълго ще остана тук, все пак трябва да направя това място удобно за живеене. И ако ще харчим пари за удобства, то, по възможност, трябва да направим това тук, в селото. Тези хора разчитат на доходи от Стоунвейл.
— Разбирам накъде биете, мадам — каза Нан, като се зачерви, засегната от логичността на думите.
Хората излизаха от магазинчетата и малките грохнали кръчмички, за да видят как каретата на Стоунвейл върви спокойно надолу по разсипаната улица. Виктория се усмихваше и махаше.
Имаше едно или две махвания в отговор, но общата липса на ентусиазъм от пристигането на новата графиня бе плашеща.
Виктория се чудеше дали тази неприязън бе единствено към нея, или бе продължение на отношението към Стоунвейл като цяло. Тя не можеше да вини селяните относно липсата на оптимизъм по отношение на тяхното бъдеще. Очевидно пренебрежението идваше от това, което бяха получили досега от господарите на голямата къща.
— Тези бедни хора — помисли си тя, докато хапеше долната си устна — са страдали твърде много. Това е място, където парите могат да свършат добра работа.
В средата на селото Виктория забеляза магазин за фабрични изделия.
— Мисля, че това е чудесно място, откъдето бихме могли да започнем пазаруването.
Нан се постара да държи устата си затворена, макар че мнението й бе очевидно.
Виктория се усмихваше развеселена от държанието на своята прислужница, докато слизаше от каретата с помощта на кочияша.
Топлината на яркото пролетно слънце я лъхна с пълна сила, подчертавайки жълто кехлибарения цвят на роклята й, и придавайки допълнителен блясък на медения цвят на косата. Кехлибареното перо на малката й жълта шапка се поклащаше леко от вятъра, а кехлибареният медальон, закачен на врата й, привличаше слънчевите лъчи, светейки със свое собствено излъчване. Всички на улицата я зяпнаха като хипнотизирани.
