Усети, че Сетъруейт го гледа с голямо любопитство.
— Както виждате, жена ми ще проявява голям интерес към имението — отбеляза той.
— Да, милорд. Изглежда, че наистина проявява доста голям интерес към местните проблеми.
— Лейди Стоунвейл е жена, изпълнена с енергия и ентусиазъм — усмихна се самодоволно Лукас. — Тя се нуждае от интересно занимание, което да запълни цялото й време. Пазаруването в нашето бедно село е било проява на висше благоволение от нейна страна. Не мога да си представя, че дама с нейния вкус ще намери нещо истински привлекателно в местните магазинчета.
— Сигурен съм, че целта на посещението й е била да направи нещо за местното стопанство — продължи замислено Лукас. — Аз съм й благодарен за това. Значи и двамата ще се заемем с възстановяването на Стоунвейл. Както бях казал, ние имаме пред себе си трудна задача.
Сетъруейт погледна към купищата списания и счетоводни книги, които лежаха на писалището, и каза:
— Не възразявам, сър. Но спасяването на тези земи изисква наемането на цял полк. — Той погледна към своя господар като към герой, чувство, изпитвано често от младите хора към мъже, които са били на война. — Разбира се, вие имате опит във военните дела, сър.
— Между нас да си остане, Сетъруейт, но смятам предизвикателството — да възвърна плодородието на тези земи — за значително по-привлекателно от войната.
Сетъруейт, който не можеше да си представи нещо по-вълнуващо от войната, благоразумно си замълча и отвори списанието пред себе си.
По-късно вечерта Лукас се бе изтегнал във фотьойла, с изпънати напред към огъня крака, отдаден изцяло на едно чисто мъжко удоволствие — да гледа как неговата съпруга му сипва чай след вечеря. Поднасянето на чай бе просто нещо, но сега то значеше твърде много за него. Не бе толкова глупав, за да мисли, че Виктория се е примирила вече с обстоятелствата, но в този жест на жена си видя известен напредък в тази посока. Внезапно осъзна, че като повечето мъже, и той не разбира онези дребни порядки, които превръщат къщата в дом. Най-малкото, не бе наясно с тези неща доскоро, докато се ожени. Откри също, че не получава от всички тези неща, които се очаква да съществуват в едно семейство.
През последните три дни той живя в състояние на напрегнато примирие. Примирие, което бе на косъм от откритата война. Нищо в домакинството не изглеждаше по-важно от такива прозаични неща, като приготвянето на храната и почистването на стаите. Григс бе започнал да се отчайва, мисис Снийф се боеше дали няма да напусне от прекомерно многото работа. Но от момента, в който Виктория се върна от селото, нещата започнаха да се променят. Лукас осъзна, че жадуваше за всяка глътчица от сладостта на семейната хармония. Поднасянето на чай от Виктория бе едно от тези прекрасни нещица. То бе първото, което тя лично му поднасяше след брачната клетва.
— Какво става с преданието за Кехлибарената дама, милорд? — попита студено Виктория, докато поднасяше чашката. — Бих желала да чуя подробностите.
— Трябва да призная, че не знам цялата приказка — Лукас пое чашката, като се чудеше как да подхване разговора. Тя имаше навик да си ляга рано и това време наближаваше. — Чичо ми спомена за нея малко преди да почине. То бе във връзка с медальона, който ми даде. — Той се намръщи, тъй като не искаше да насочва вниманието й към него. Тя вероятно бе забравила, че носи тази скъпоценност на врата си по 24 часа, 6 дена в денонощието. — Аз го попитах за преданието, но знайте, че чичо ми бе тежко болен и физически, и психически. Освен това бе на смъртно легло и нямаше никакво намерение да се шегува с мен или с когото и да било.
— И какво ви каза?
— Че медальонът се предава в семейството от поколение на поколение. Той очевидно е принадлежал на първия лорд на Стоунвейл. Чичо ми каза, че мога да получа повече информация от селяните. Попитах мисис Снийф. Както знаете, тя бе единственият човек от прислугата, който бе останал, когато старият негодник почина. Той беше изгонил всички останали.
— Продължавайте! Какво ви каза мисис Снийф?
Лукас я погледна и видя какво непреодолимо любопитство свети в красивите й очи.
— Трябва да знаете, че мисис Снийф не е от най-приказливите, но тя ми каза, че селяните разказват една стара детска приказка за първия лорд на Стоунвейл и неговата дама. Той бил наречен Кехлибарения рицар заради цветовете, които носел по време на битки.
— Значи той също е бил военен — промълви тихо Виктория, докато гледаше огъня.
— Повечето мъже, които са придобивали имение с размерите на Стоунвейл, са били военни — отбеляза сухо Лукас.
— Хората наричали съпругата му Кехлибарената дама?
— Според преданието лордът и жена му били много влюбени един в друг и отдадени изцяло на земята и хората. Стоунвейл се развивал добре под тяхното управление. Няколко поколения мъже, оженили се по любов, продължили тяхното дело и този край процъфтявал. Хората започнали да говорят, че благополучието на имението и околните земи се дължи на щастието и любовта на господарите, които обитавали голямата къща.
— Твърде наивно обяснение за сполуката на цялата област — каза намръщено Виктория.
— Това е просто суеверие, Вики.
— Знам, но…
Лукас я прекъсна бързо:
— Според мисис Снийф в селото започнали да говорят, че графовете на Стоунвейл трябва да се женят само по любов, иначе земите щели да пострадат. Като получавал всички богатства от земите, за всеки граф било много по-лесно да прави любов, отколкото да се занимава с имението.
— Много практично. Не е имало нужда да се женят по сметка, както се случва днес, нали?
Лукас продължи, като искаше да избяга от неудобното положение, в което бе изпаднал:
— Преди три поколения графът се влюбил в едно момиче, което, както изглежда, било дало сърцето си на друг. — Лукас замълча за малко. — Но не само сърцето си. Семейството й я насилило да се омъжи макар да знаели, че е бременна от другия. А този друг бил вторият син. Той не наследил нищо и за минал за Америка, когато разбрал, че любимата му се е омъжила за неговия собствен брат, графа на Стоунвейл.
— Бедното момиче! Колко тежко й е било да се омъжи за човек, когото не обича! Но явно семейството й не е искало да пропусне възможността дъщеря им да стане графиня — прошепна тихо Виктория, дълбоко огорчена.
— Вероятно е било така — съгласи се Лукас, — но както преливате от чувство на симпатия към младата дама, опитайте се да си представите как се чувствал моят предшественик и родственик, когато разбрал, че се е оженил за жена, която не е девствена.
— И какво от това? Аз също не се омъжих девствена — погледът на Виктория стана още по-студен.
— Във всеки случай, аз бях първият и последен мъж, който сте имали, преди да се омъжите, мадам — добави Лукас, чувствайки се малко разстроен. — Ние дори нямахме първа брачна нощ.
— Знаете ли, Лукас, не мога да разбера защо вашият прадядо, или който и да било друг мъж, очакват техните съпруги да бъдат девствени, докато вие, мъжете, не си давате никакви усилия да останете такива до първата брачна нощ.
— Трябва да има някакво доказателство, че децата са от съпруга, а не от някой друг.
— Леля Клео ми каза веднъж, че жените били измислили начин да се преструват на девствени толкова дълго, колкото мъжете настояват за това. Дори някой съпруг да е сигурен, че жена му е девствена, това все още не означава, че децата не са от кочияша например.
— Виктория…
— Да, милорд. Аз мисля, че ако един мъж иска да бъде напълно сигурен в това, че децата му са негови, той трябва напълно да се доверява на своята съпруга и да знае, че може да й вярва, когато тя му каже, че децата са от него.
— Аз ти се доверявам, Виктория — каза тихо Лукас. — Желаеш ли да продължа с приказката?
— Да, разбира се. Продължете с разказа си, милорд — отвърна тя и се съсредоточи.
Лукас отпи една глътка от чая, като се чудеше как, по дяволите, позволи разговорът да се насочи в такава посока.
— Графът знаел, че няма доказателства, и понеже бил лудо влюбен в съпругата си, решил да повярва в
