Тогава едно малко момиченце, което гледаше скрито зад полата на майка си, внезапно извика от възторг и се затича по улицата, като сочеше Виктория:
— Кехлибарената дама, Кехлибарената дама — викаше детето, като тичаше напред с босите си крачета. — Прекрасна Кехлибарена дама, ти дойде! Моята баба винаги казваше, че ще дойдеш. Тя казваше, че косата ти ще има цвят на злато и мед и ще носиш златни дрехи.
— Ела тук! — извика спокойно Нан, като пресече пътя на детето. — Ние не искаме да изкаляш графинята, нали? Тихо, дечко! Бягай обратно при майка си.
Момиченцето не й обърна внимание; то се мъчеше да се изплъзне от нея, за да сграбчи жълтата рокля на Виктория с мръсните си ръце.
— Здравей! — извика Виктория с добронамерена усмивка. — Как се казваш?
— Люси Хоукинс — каза гордо детето, като я гледаше с очи, пълни с почуда. — А това е моята майка, а зад нея е по-голямата ми сестра.
Жената, която Люси посочи като своя майка, вече тичаше напред с ужасна гримаса на разтревоженото си лице. Тя не беше с повече от пет години по-възрастна от Виктория, но изглеждаше много по-стара.
— Извинете, мадам, тя е просто дете! Не знае какво приказва. Не е виждала край себе си по-добри обноски.
— Всичко е наред. Тя не направи нищо лошо.
— Наистина ли? — изражението на лицето на жената говореше за истинска почуда. — Тя изцапа роклята ви, мадам.
В действителност Виктория не бе забелязала калните отпечатъци от пръстите на детето по кехлибарения си муселин. Тя не си направи даже труда да хвърли един поглед към тях.
— Радвам се на нейното радушно посрещане. Люси е първият човек от селото, с когото разговарям, с изключение на прислужницата — мисис Снийф. Като говоря за това — дали има някаква вероятност вашата по-голяма дъщеря или някоя от нейните приятелки да се заинтересува от работа в кухнята? Имаме остра нужда от персонал. Чудя се как е възможно Стоунвейл да функционира, когато там работят само няколко души.
— Работа? — жената бе напълно объркана. — Истинска работа в голямата къща ли, мадам? Ще ви бъдем много благодарни! Съпругът ми не е работил от години, както и много от мъжете в околността.
— Уверявам ви, аз и лорд Стоунвейл ще ви бъдем благодарни — каза Виктория и огледа тълпата от любопитни лица, които се бяха събрали край каретата. — Всъщност ние ще се нуждаем от доста хора. Ако някой се интересува от работа в градините, кухнята или конюшнята, нека се представи утре сутринта. Ще бъде нает веднага. А сега, ако ме извините, ще направя малко покупки във вашето прекрасно село.
Когато Виктория тръгна напред следвана по петите от Нан, тълпата се разпръсна мигновено. Прекрачвайки прага на магазинчето, тя все още чуваше виковете на Люси за кехлибарената дама.
Два часа по-късно, упътвайки се към главния хол, Виктория попита иконома:
— Случайно да знаете къде се намира графът, Григс? Трябва да го видя веднага.
— Мисля, че е в библиотеката с мистър Сетъруейт, мадам. Графът изрично се разпореди да не бъде безпокоен, докато разговаря с новия прислужник.
— Сигурна съм, че ще направи изключение за мен. Много се радвам, че ще го видя със Сетъруейт! Тъкмо навреме. — Виктория се усмихна и тръгна оживено към затворената врата на библиотеката, като свали едната от прекрасните си ръкавици.
Григс скочи към вратата:
— Извинете, мадам, но графът бе твърде точен в разпорежданията си.
— Не се безпокой, Григс. Ще се оправя с него.
— Простете, мадам, но аз имам привилегията да обслужвам лорда от няколко месеца и се гордея, че успях да науча неговите предпочитания. Уверявам ви, мадам, той държи много на своите разпореждания.
Виктория се усмихна с разбиране:
— Повярвай ми! Разбирам, че Стоунвейл има някои особености в характера си. Бъди така добър да отвориш вратата, Григс! За всичко, което ще последва, поемам пълна отговорност.
Григс я гледаше притеснено, но не желаеше да противоречи на господарката си. Той отвори вратата с тежко предчувствие.
— Благодаря ви, Григс — Виктория свали и другата си ръкавица и влезе в стаята. Тя видя, че Лукас се намръщи, но раздразнението му премина в изненада, когато разбра кой бе този, който се осмелява да го безпокои.
— Добър ден, мадам. — Графът учтиво се изправи. — Мислех, че сте отишли в селото.
— Бях там и се върнах току-що, както сам виждате. Колко хубаво, че ви намирам с новия прислужник! — Тя се усмихна на мистър Сетъруейт. Той бе млад, изглеждаше сериозен и седеше от другата страна на писалището, срещу Лукас. Изправи се, изпускайки списанието, което държеше в ръце, и се поклони дълбоко.
— Ваш слуга, милейди.
Лукас гледаше Виктория недоверчиво:
— С какво мога да ви помогна, скъпа?
— Аз просто исках да ви уведомя за няколко неща. Съобщих в селото, че ще наемаме хора, за да попълним персонала. Тези, които ще се заинтересуват, а предполагам, че ще са твърде много, знаят, че трябва да се представят тук утре сутринта. Мистър Сетъруейт може да се заеме с тях. Аз ще се посъветвам с Григс и мисис Снийф за точния брой на хората, които са ни необходими за домакински нужди. Освен това съм убедена, че вие сте твърде зает с арендаторите, така че ще се заема и с набирането на хора за градината.
— Разбирам — каза Лукас.
— Направих и няколко покупки в селото. Магазинерът ще достави повечето от тях утре сутринта. Моля Ви, уредете сметката да бъде платена веднага. Съвсем очевидно е, че те не могат да чакат, докато благоволим да платим, както е обичайната практика.
— Нещо друго, мадам — попита сухо Лукас.
— Да. Докато бях в селото, срещнах съпругата на викария, мисис Уърт, и поканих семейството им на чай утре следобед. Ще обсъдим от каква благотворителна дейност се нуждае селото. Ако обичате, подредете така времето си, че да можете да присъствате.
Лукас кимна в знак на разбиране:
— Ще проверя в програмата си дали съм свободен по това време. Това ли е всичко?
— Все още не. Трябва да направим нещо за ужасния път до селото. Твърде неудобно е да се пътува по него.
— Ще го впиша в програмата си, която явно се нуждае от допълнения — отбеляза Лукас.
— Направете го, милорд. Мисля, че това е всичко засега. — Виктория отново се усмихна мило на мистър Сетъруейт, който бе направо слисан, обърна се на пети и се упъти към вратата. Спря се на прага и хвърли един поглед през рамо към Лукас. — Има още нещо, милорд.
— Не се съмнявам — каза той. — Моля, продължете! Целият съм в слух.
— Каква е тази безсмислица за Кехлибарената дама?
— Къде чухте за това? — Лукас стрелна с поглед медальона, който тя носеше.
— Едно от децата ме нарече по този странен начин. Просто се питам дали сте запознат с това. Явно става въпрос за някакво местно предание.
— По-късно ще ви кажа каквото знам по въпроса, но то е малко — и Лукас стрелна с очи Сетъруейт.
— Както желаете, милорд. — Виктория сви безмълвно рамене и излезе от библиотеката, а Григс побърза да затвори вратата след нея. Навън я изгледа с изострено внимание.
— Не се безпокой, Григс — каза тя, като се смееше победоносно заради малкия си успех в библиотеката. — Лордът има зъби, но за да хапе, трябва нещо по-сериозно от едно посещение на съпругата му.
— Ще запомня това, мадам.
В библиотеката Лукас седна и отново започна да преглежда счетоводните книги от минали години.
