това, което искал да бъде. Така вървяло, докато бебето не се родило мъртво. Майката била толкова потресена, че загубила напълно самообладание, и му разкрила истината. Тя го обвинила за нещастието, тъй като заради него не могла да се омъжи за истинската си любов, и сега била толкова нещастна, че искала да умре. Наскоро тя починала.
— Как? — Виктория го стрелна с очи, пълни с подозрение.
— Моля те, не ме гледай така. Той не я е убил. Тя просто не се оправила след раждането. Мисиз Снийф ми каза, че тя наистина искала да умре, но била покосена от треска.
— Каква тъжна история! А какво направил графът?
— Той станал жесток и циничен с всички жени, но тъй като семейството настоявало за наследник, се оженил повторно. Този път не по любов. От негова страна това било едно точно премерено решение за брак по сметка. Той и новата му съпруга едва ли са били това, което се нарича щастливо семейство. В действителност, след като се родил дългоочакваният наследник, графът и графинята прекарвали много малко време заедно, при това никога в Стоунвейл.
— По това време ли започва упадъкът?
— Да, според легендата и старите счетоводни книги — по това време. Днес прегледах някои от тях просто така, от любопитство. В тях е отразен непрестанният упадък на имението от три поколения насам.
— Наистина?
— Да, наистина. Следващият граф, бащата на моя чичо, бил не само студен и жесток човек, а също развратник и комарджия. Той наложил традицията графовете на Стоунвейл да прекарват повече време край игралните маси, отколкото в земите си. По всяка вероятност и той се оженил не по любов. Когато моят чичо се родил, майка му и баща му поели всеки по своя си път.
— И земите продължили да западат. Не е за учудване. А какво е станало с чичо ви?
— Мейтлънд Колбрук не се опитал да се ожени, дори само заради титлата. Той съсредоточил цялото си внимание върху това, което било останало от богатството на Стоунвейл. След като пропилял всичко, се прибрал в земите си, за да проклина собствената си съдба.
— Значи така селяните обясняват нещастното си положение. — Виктория се загледа замислено в огъня. — Интересно.
Лукас гледаше изящния й профил и се чудеше какво ли би направила, ако я прегърне, сложи я в скута си и я целуне. Дали ще бъде така любвеобилна с него, както преди, или ще му издере очите с ноктите си? Едно беше сигурно — ако той се опита да я сграбчи в прегръдките си, това ще бъде истинско приключение и за двамата.
— Най-интересното от всичко е, че детето от селото те е нарекло Кехлибарената дама — каза тихо Лукас.
— Какво от това? То просто е знаело приказката и когато ме е видяло облечена изцяло в жълто, си е направило чисто детски заключения.
Лукас гледаше как светлината на огъня разкриваше прекрасния кехлибаренозлатист цвят на косата на Виктория и каза:
— Не съм сигурен, че детето е стигнало до погрешно заключение. Както знаете, у вас има нещо твърде кехлибарено — вашите очи, вашата коса, дрехите, които обикновено носите.
— За Бога, Лукас, не говорете такива глупости — каза тя яростно.
Той подаде ръцете си за още бой:
— Никак не е чудно, че детето е повярвало, че вие сте Кехлибарената дама. Все още не съм ви разказал последната част от легендата.
Тя го гледаше уплашено, докато наливаше още чай в чашата му.
— Как завършва приказката?
— Според легендата Кехлибарения рицар и неговата дама ще се завърнат един ден в голямата къща и земите на Стоунвейл ще преживеят отново благодат заедно с тяхната любов.
— Колко хубав край — каза презрително Виктория. — Но ако щастието на областта зависи от това, дали лордът и неговата дама са се оженили по любов, то очевидно е, че хората от околността ще трябва да почакат, докато щастието ги споходи. Най-новият граф на Стоунвейл се е оженил по сметка, а не по любов.
— По дяволите, Вики.
Тя бе вече станала на крака, когато му каза:
— Ако ме извините, милорд, пожелавам ви лека нощ! Чувствам се уморена.
Лукас изруга още веднъж, докато се изправяше на крака. Стоя прав до излизането й от стаята, после остави чашата с чай на масата и прекоси библиотеката, за да вземе бутилката с бренди. Предстоеше му дълга нощ. Седна и започна лениво да разтърква болния си крак.
Три часа по-късно Лукас лежеше в леглото си и чувайки слабите шумове от съседната стая, се чудеше дали не е пълен глупак, като продължава да се въздържа. Може би играта на изчакване не бе най-добрата стратегия.
Той чу още едно изохкване, сякаш Виктория бе станала от леглото. Явно и тя не бе заспала. Вероятно се страхуваше да заспи толкова рано, за да не сънува отново кошмари.
С нищо не можеше да се сравни страстта, която изпитаха, когато прогонваха лошите сънища. Като истински съпруг, той бе длъжен да осигури на съпругата си удобства и сигурност дори ако трябва да приложи сила. Непоколебимо решен на това, отметна завивките и посегна към халата си. Така повече не можеше да продължава. По един или друг начин те трябва да създадат нормални семейни отношения. Още повече, бе съвсем очевидно, че неговото въздържане не повлия ни най-малко на вироглавството й. С други думи — тя се нуждаеше от ухажването му.
Той чу как външната врата на нейната спалня се отвори и затвори точно когато понечи да почука на вратата между двете спални. Тогава бавно завъртя дръжката и влезе в празната стая на жена си.
Спалнята бе разхвърляна като след паника, обхванала обитателя й. Но тя не бе толкова луда, за да избяга посред нощ. После той си спомни, че Виктория обичаше да се разхожда нощем. Даже и той бе спомогнал за това.
Лукас остави свещта и бързо обу панталоните си и ботушите. Облече ризата и само след минута се движеше бързо надолу към хола. Инстинктът му подсказа, че тя е излязла през вратата на кухнята. По този път той се измъкна незабелязано от къщата. Щом излезе навън, моментално видя Виктория — тя стоеше насред разнебитената и тъжно избуяла градина. Облечена бе в своята кехлибарена пелерина, с качулка на главата, за да се предпази от хладината. Стоеше тиха, осветена от лунните лъчи. Спомените от всички подобни нощи, когато имаше среща с нея в градината на леля й, нахлуха в съзнанието му и го изпълниха с желание, което стигна до физическа болка.
Това бе неговата съпруга и той я желаеше.
Лукас закрачи тихо в тъмнината, стараейки се да не вдига шум, но тя усети присъствието му и се обърна. Дъхът му спря.
— Липсват ми нашите среднощни срещи в градината — тихо каза той.
— Вие ме подлъгахте по най-хитрия начин, като ми обещахте приключения, нали? Аз бях хваната от тази примамка така, както не са хващали никого другиго.
Стомахът му се сви от горчивината в гласа й.
— Сама ли си тръгнала да търсиш приключения, Вики. Съмнявам се, че в селото има игрални и публични домове или странноприемници, пълни с млади аристократи и техните оперни танцьорки. — Той вървеше към нея, докато разстоянието помежду им не се скъси съвсем.
— Аз просто исках да се поразходя — спокойно каза тя.
— Ще ми разрешиш ли да те придружа?
— Имам ли избор?
— Не. — Като че ли щеше да й разреши да се мотае наоколо сама, помисли си Лукас. — Къде смяташе да се поразходиш?
— Не знам. Не съм мислила за това.
Той се опита да си спомни какво бе видял през последните няколко дена, докато обикаляше на кон земите.
