изобщо не можеше да става сравнение между бързината на чистокръвния жребец на Лукас и другия кон, който беше използван за оран. Разбойникът нямаше никакъв шанс да избяга.
Тя събра юздите на конете и издърпа качулката на главата си така, че лицето й да остане в сянка.
— Всичко е наред — извика тя на скрилия се кочияш. — Сега можеш да излезеш. Не си в опасност. Погрижи се за пътниците си, ако обичаш, добри ми човече.
От прозореца на каретата се подаде една възрастна жена, увита с шал около главата си.
— О, небеса, вие сте жена, нали? Накъде върви светът, след като се позволява на жените да яздят посред нощ, обути в бричове? Вие би трябвало да се срамувате от себе си, млада жено!
Виктория се усмихна:
— Да, мадам — каза тя възможно най-скромно и с акцент, — съпругът ми е на вашето мнение.
— А къде е самият ви съпруг, ако мога да попитам?
Виктория кимна по посока на пътя, където Лукас водеше обезсърчения разбойник обратно към каретата.
— Ей го там, мадам. Той хвана вашия разбойник заради вас.
— О, Господи, не го искам — жената се облегна назад в каретата си и заговори на компаньонката си, която, изглежда, щеше да получи още един истеричен припадък: — Марта, струва ми се, че той избяга в гората. Престани с този ужасен звук и извикай Джон, кочияша. Човек просто не може да разчита в днешно време на тази прислуга.
— Тук съм, мадам — обади се кочияшът, като се появи много бързо откъм храстите. — Аз просто изчаквах възможността да заловя проклетника — той изумено погледна Виктория, която му подхвърли юздите. — Сигурен ли сте, че не искате да ни ограбвате?
— Не, нямам никакво намерение да ви ограбвам.
— О, мили Боже, тя прилича ли ви на разбойник? — възрастната жена отново си подаде главата от прозореца и погледна свирепо кочияша си, докато той овладяваше конете. — Тя е жена, преоблечена в мъжки дрехи, и би трябвало изцяло да се засрамиш от себе си. Представете си една жена с добро и благоприлично възпитание да се появява наоколо по този начин върху гърба на коня посред нощ. Ако съпругът й има поне малко чувство за приличие, би трябвало да я набие, та да й дойде умът в главата.
Лукас се появи на коня си, влачейки пленника, точно навреме, за да чуе последната забележка.
— Обещавам ви, мадам, че ще взема под внимание вашия съвет.
Жената моментално пренасочи вниманието си към него:
— Вие сте нейният съпруг, предполагам. Какво, по дяволите, си мислите, че правите, като я оставяте да се разхожда тук по този начин?
Лукас се усмихна:
— Опитвам се да вървя в крак с нея и ви уверявам, че това никак не е лесно. Добре ли се чувствате, Вие и вашата прислуга?
— Съвсем добре, много Ви благодаря. Ние се връщаме от дома на наши приятели, но закъсняхме. Това е грешка, която повече никога няма да повторя. Какво смятате да правите с него? — тя кимна към посърналия разбойник, който все още носеше шала си като маска.
— Е, що се отнася до това — започна замислено Лукас, — предполагам, че трябва да го предам на съответните власти.
От страна на разбойника се чу тихо хлипане и нищо повече.
— Да, да, на съответните власти — каза жената оживено. — Направете това. А когато свършите с тази работа, предполагам, ще се заемете и с жена си. Жена, на която й се позволява да се разхожда посред нощ и да носи мъжки бричове, ще свърши зле. Аз Ви казвам това. А сега, стига вече с тези глупости. Карай към къщи, Джон.
— Да, ваше благородие. — Кочияшът се качи обратно на капрата и леко размаха юздите. Каретата потегли тежко напред и скоро изчезна от погледа им след завоя.
Виктория се вгледа в разбойника. Не се изискваха никакви изключителни познания, за да се стигне до заключението, че конят е от най-близката ферма.
— Може би един професионален разбойник би трябвало да заложи на по-бързо животно. Кой си ти, момче? От тази околност ли си?
От страна на разбойника се чу още един хленч; той хвърляше уплашени погледи към Лукас, сякаш търсеше подкрепа от него.
— Отговори на дамата! — нареди Лукас меко.
Младият мъж неохотно протегна ръка и издърпа шалчето надолу. Виктория с внезапна болка осъзна, че той едва ли е на повече от 15 години. Момчето погледна първо Лукас, а после Виктория с уплашено изражение.
— Били ме викат.
— Били чий? — запита Лукас търпеливо.
— Били Симс.
— Е, добре, Били. Страхувам се, че много си загазил — отбеляза Лукас, прибирайки пищова обратно в джоба си. — Графът на Стоунвейл не одобрява, когато разбойници действат в тази околия.
— Дан’си мислите, че да’ам пет пари за туй, к’во одобрява негово не знам си к’во благородие? — избухна Били. — Не бих вършил таз’ работа като проклет разбойник изобщо, ако последният граф не беше изхвърлил майка ми, мен и сестра ми от нашата къща. К’во, мислите, друго ми оставаше да върша, след като баща ни си опъна петалата от треска? Ний живейм с моята леля и семейството й и няма достатъчно стаи, нито пък храна наоколо. Трябва ли да стоя и да гледам как всичките женоря у дома умират от глад? Не, дяволите го взели! Правих това, което трябваше да направя, като ползвах пищова, който баща ми остави. Туй е всичко.
Лукас го загледа с уважение за известно време, без да каже нито дума.
— Ти си съвсем прав, Били. На твое място аз може би бих направил същото.
Били го загледа леко сконфузен.
— Вий ми приличате на дребен благородник. Сигурно и вий бихте хванали пътя по тоз начин.
— Както ти каза, Били, един мъж върши това, което е длъжен да направи. Но да бъдеш такъв, какъвто можеш. Чувам, че нещата са се променили по тези места. Във владенията на Стоунвейл е дошъл нов граф.
— Не ще да е по-добър от последния граф, помнете ми думите. Кръвта вода не става и сортът им е все еднакъв. Изсмукват и последната капка кръв от хора като мен и моята майка. Майка ми разправя, че новите хора горе в голямата къща са различни, а и аз чух к’во говорят хората в селото, за туй че призраците се били завърнали, но не вярвам на нищо от туй, което говорят.
— Така ли е наистина? — Конят на Лукас се размърда и той разсеяно го потупа по гърба. — Ти си помисли в началото, че аз съм призрак, нали?
Били намусено го стрелна с поглед.
— Вий просто ме изненадахте. Туй е ’сичко. Не съществуват таквиз неща кат’ призраците. — Били се загледа в шалчето на Виктория, заметнато около врата й. Кехлибареният цвят го смути.
— Сигурен съм, че си прав. Но всичко това няма нищо общо с нашата работа. Тук имаме друг проблем.
Били избърса носа си с опакото на ръката си.
— Какъв проблем?
— Как така какъв проблем? Проблемът, какво ще правим с теб, разбира се.
— Що просто не ме гръмнете с вашия проклет пищов и да свършим с всичко?
— Това, естествено, е една възможност. При това съвсем не е необичаен край за един разбойник. Какво мислите вие, госпожо? — Лукас погледна Виктория.
— Аз мисля — каза Виктория меко, — че Били трябва да се яви пред конюшните на графа на Стоунвейл утре сутринта и да уведоми новия коняр, че е нает на работа. А сега мисля, че трябва да си иде вкъщи и да успокои майка си. Без съмнение е, че тя сигурно изключително много се притеснява за него.
Били повдигна очите си и я погледна въпросително:
— К’во ви кара да мислите, че ще получа работа в голямата къща?
— Можеш да бъдеш сигурен, Били — каза Лукас успокоително, — че ще има работа за теб. Работа с по-
