— Ти дори не правиш опит да отречеш?
Той красноречиво сви раменете си:
— А защо трябва? Това си е самата истина.
— Тогава аз би трябвало да отхвърля твоето предложение.
Мрачната му усмивка проблесна в тъмнината.
— Въпросът е не дали би трябвало, а дали можеш?
Тя осъзна, че той я познаваше прекалено добре. Прехапа устни и реши, че ако отиде с него, не е задължително решението й да означава поражение. Тя просто щеше да използва тази възможност, невероятната възможност за приключение. Да язди на лунна светлина! Звучеше прекрасно. Освен това, откакто преди няколко часа главоболието й беше изчезнало, тя не беше в състояние да заспи.
— Ти ще си направиш погрешни изводи, ако аз приема — каза тя.
— Така ли?
— Ще помислиш, че съм ти простила за поведението ти към мен напоследък.
— Не съм толкова глупав, за да си помисля, че ще ми простиш толкова лесно.
— Това е добре. Защото аз няма да го направя.
— Разбирам — каза той със сериозен тон.
— Ти не би трябвало да гледаш на това като на някакъв вид отдаване.
— Ти се изрази прекалено ясно — увери я Лукас.
Виктория се поколеба за известно време, след това се измъкна от леглото и се втурна към гардероба, за да потърси бричовете, които беше носила по време на нощните си приключения в Лондон.
— Обърни се! — нареди тя, докато събличаше нощницата си.
— Защо? Та аз съм те виждал гола няколко пъти!
Той се изтегна срещу таблата на леглото и скръсти ръце пред гърдите си.
— А и винаги ми е било интересно да видя как ще се вмъкнеш в чифт мъжки бричове.
Тя го погледна кръвнишки и пренесе дрехите си през стаята до мястото на паравана.
— Ти не си никакъв джентълмен, Лукас — обади се тя, когато застана зад паравана и започна с усилие да си обува бричовете.
— Ти си била отегчена от един джентълмен. Признай си го, Вики.
— Нищо не си признавам.
Десет минути по-късно, с шалче с цвят на кехлибар около врата си, наметната с пелерина върху бричовете и ризата си, Виктория стоеше навън, пред конюшните, с юзди в ръката, като наблюдаваше как Лукас бързо оседлаваше нейната кобила и спящия Джордж.
— Само се моля да не би да съжалявам за това — каза Лукас, докато я водеше към нейната кобила за езда.
— Вече е твърде късно да го мислиш. — Тя дръпна юздите, като се наслаждаваше на истинската свобода, която й даваше язденето. — А и аз най-много те харесвам, като тръгнеш срещу собствените си принципи, Лукас. Нека да не говорим повече за това.
— По-бавно — извика той след нея, като се намести върху седлото си. — Посред нощ е, Вики. Внимавай откъде минаваш с кобилата си. Придържай се към алеята.
— Но аз бих предпочела да яздя през гората — възпротиви се тя.
— Не съм сигурен, че всички капани за хора са махнати — каза й той. — Затова ще продължаваме по пътя.
Тя се чувстваше прекалено въодушевена, за да продължи да спори. Само това, че се намираше на гърба на коня при лунната светлина, беше достатъчно вълнуващо за нея. Тя се обърна по посока на главния път и Джордж също последва нейната кобила. За няколко минути, докато яздеха с конете си под балдахина от дървета, наредени чак до Стоунвейл, между тях се бе възцарила тишина. Най-накрая Лукас заговори.
— Бях говорил с викария по въпроса, дали да не насадя още дървета. Дъбове или брястове, може би. Една гора би била прекрасно капиталовложение за нашите деца и внуци.
— Лукас, не бих искала да говорим за капиталовложения от този сорт — каза Виктория доста натъртено.
— Ами какво ще кажеш за бъдещето? Би ли искала да говориш за това?
— Не особено. — Тя стисна здраво юздите си.
Гласът му прозвуча по-нежно:
— Идвало ли ти е наум, че може би дори сега носиш моето дете?
— Това не е нещо, за което имам желание да мисля.
— Тогава ти намираш тази тема за разговор много неприятна, така ли? Изумен съм от теб, Вики! Ти не си страхливка, в това съм сигурен.
— Да не сте ме довели тук, за да говорим за вашия наследник, милорд? Защото, ако е така, можем веднага да се върнем обратно.
Той замълча за известно време, после каза:
— Толкова ли ме мразиш, че дори не искаш да носиш моето дете?
— Аз не те мразя — избухна тя, като се почувства силно потисната. — Работата въобще не е в това.
— Много се радвам да чуя това.
Виктория въздъхна.
— Просто не искам да говоря за твоя наследник тази нощ или която и да било нощ, докато не си уредим сметките и проблема, който е застанал между нас.
— Единственото нещо, което е застанало между нас, е твоята гордост и страха ти да не загубиш независимостта си. Това, че ти не си единствената, която вече не е свободна, кара ли те да се чувстваш по-добре?
Тя му хвърли един продължителен поглед.
— Към себе си ли се обръщате, сър?
— Да.
— Вие ми изглеждате достатъчно свободен.
— Огледай се наоколо, Вики. Аз изгубих цялата си свобода, на която се наслаждавах, в деня, в който наследих Стоунвейл. Аз съм прикован към тази земя и към отговорността, която нося към нашите наследници, до края на живота си.
— А ти си мъж, който винаги ще изпълнява своите задължения, независимо от това, което става. — Тя размишляваше върху собствените си думи, докато изучаваше пътя, който се виждаше между ушите на кобилата.
— Ще направя всичко, на което съм способен, Вики, дори ако някое от тези задължения не ти допада. Но искам да ти напомня че дори в разгара на нашите битки това, което правя, го правя, защото наистина съм убеден, че това е най-доброто за нас и за нашето бъдеще. Не ми е леко да ти се противопоставям — той се усмихна. — Повярвай ми, струва ми твърде много усилия да се сражавам с теб и да губя времето и енергията си за дребни схватки. Много повече предпочитам да те глезя, когато е възможно.
Виктория беше възмутена:
— Да ме глезиш? Ти си мислиш, че ме глезиш? Вие прекалено много надценявате постъпките си, милорд.
Той направи жест, изразяващ техните среднощни отдавания.
— Огледай се наоколо, скъпа моя. Кой друг мъж от всичките ти познати ще се измъкне от топлото си легло в този час само за да те забавлява.
Лека усмивка пропълзя по устните й. Имаше нещо в това, да бъде навън с Лукас по това време на нощта, което винаги действаше на чувствата й. В този момент тя дори не можеше да излее яростния гняв, който й се беше насъбрал през целия ден.
— Е, добре, милорд. Относно това, не съм съвсем сигурна точно колко мъже от моите познати биха ме глезили по този начин. Не съм имала възможността да направя подробно проучване, нали? Може би, ако почна да моля за това, ще намеря двама-трима благородни господа, които биха ми угаждали по този дребен начин.
— Ако те хвана да правиш подобно проучване, така ще се погрижа за това, че няма да си в състояние
