— О, аз през цялото време бях на чист алкохол, Лукас. Моята течност беше стандартът, по който другите резултати от смесите се оценяваха. Това беше една много важна част от експеримента.
Лукас тихо изруга и замълча. Тиктакането на големия часовник в стаята се чуваше много отчетливо. Виктория започна да се чувства неспокойна.
— Страхувам се, че ще трябва да наложа още едно правило за вас, мадам — каза най-накрая Лукас.
— Аз също се страхувах от това — Виктория искаше отново да поднови схватката, но главата я болеше толкова много. Струваше й се, че няма да може да се въодушеви от конфликтите. Тя само искаше да се върне в леглото и да си легне.
Лукас не обърна внимание на мрачното изражение на лицето й, но гласът му звучеше учудващо нежно, когато той й обясни новото правило:
— Отсега нататък няма да се ангажираш с никакво друго научно изследване без моето разрешение. Съвсем ясен съм, нали?
— Както винаги. Вие се изразихте до болка ясно, милорд. — Виктория се надигна с високо изправена глава. — Бракът е една твърде досадна работа за жената, нали? Никакви приключения, никакви търсения на отговори на въпроси от интелектуално естество, никаква свобода да използвам парите си така, както аз намеря за добре. Чудя се колко жени издържат през целия си живот, без да издъхнат от тази абсолютна скука?
Тя стана и излезе от стаята.
Лукас лежеше в леглото си тази нощ и наблюдаваше луната през прозореца си. Не се чуваше никакъв звук от стаята на Виктория, освен шума преди половин час. Тогава до съединителната врата между двете спални бе довлечено нещо голямо и тежко.
С леко раздразнение той слушаше как тя се барикадира в спалнята си. Не му харесваше това, че тя бута сама тежки предмети. Би трябвало да извика някой лакей или камериерката си. Но, без съмнение, й беше прекалено неловко да ги вика да свършат тази работа, иначе щяха да участват в този малък акт на открито неподчинение.
От друга страна, проявата на чувства беше добър знак, помисли си той. Очевидно тя се чувстваше много по-добре, отколкото бе сутринта. Нещата се връщаха обратно на местата си. Но би ли могъл животът с Вики да се нарече нормален?
Лукас бутна настрана завивките си и се изправи на крака. Стратегът в него знаеше, че не е имало никакъв начин да се избегнат сблъсъците и противопоставянията, които ставаха напоследък. Няколко битки бяха неизбежни и когато те назряваха, на него не му оставаше нищо друго, освен да се бие. Виктория все още не бе приела напълно брака. Тя беше едно независимо, вироглаво създание, на което твърде дълго са му били отпуснати юздите. Нейната собствена интелигентност, нежните й пориви и желанието й да не излага на опасност положението на леля си в обществото бяха диктували държанието й, докато той се появи.
Но сега Лукас знаеше, че тя гледа на него като на някой, който е застанал на пътя й, като на човек, който посяга на свободата й. Тя беше разкъсвана от чувствата си към него и това, че е хваната в капан с този брак.
Лукас си припомни всички мъже, които тя разиграваше и привличаше вниманието им, и простена. Беше свикнала да върти мъжете на местата им, беше свикнала да бъде тази, която командва. Но той беше почувствал, че една от причините, поради която тя беше привлечена от него още в първия миг, бе фактът, че не беше сигурна в способността си да му влияе и да му се налага. Тя беше силна жена и имаше нужда от мъж, по-силен от нея.
След като го бе открила, тя не можеше да се въздържи да не го изпита. Той съжаляваше, че между тях избухна война, но сега бойните действия бяха в затишие. Лукас нямаше намерение да се предава и да позволи на Виктория да се налага, в противен случай това щеше да му струва скъпо в бъдеще.
Животът драстично се измени и за двамата. Той трябваше да я накара да проумее това. Те трябваше да мислят и за бъдещите поколения, а не само за собствения си живот. Имение като Стоунвейл трябваше да се поддържа и предава на следващите наследници. То бе едно вложение в бъдещето, а не само настояще. Тези наследници ще раздвижат кръвта на Виктория, както и неговата собствена. И двамата бяха заложили твърде много в тази земя. Никой от тях нямаше право и не можеше да продължи да постъпва така безразсъдно, както преди женитбата им.
Боже Господи! Той наистина започваше да става твърде педантичен. Но, въпреки всичко, всеки от тях знаеше, че следващото поколение на Колбрук трябва да си бъде на мястото. Образът на Виктория, разхождаща се наоколо и носеща неговото дете, го накара да се разтърси от дива тръпка на задоволство.
Лукас се намръщи отново, като си спомни как тя беше бутала много тежък предмет пред вратата си. Той не можеше да й позволи да върши подобни неща, не сега, когато може би беше бременна. Тя му принадлежеше и той щеше да се грижи за нея, независимо дали на нея й харесваше, или не. На първо време трябваше да намери начин да пробие твърдата й отбрана. Той си спомни за кактусите в градината на лейди Нетълшип и се усмихна. След това отиде до гардероба и извади една риза и чифт бричове.
Виктория го видя в момента, когато се появи на външния ръб на прозореца й — тъмна, заплашителна сянка на фона на сребристата нощ. Това не беше кошмарен образ. Това беше Лукас. Тя осъзна, че го бе очаквала.
Беше немислимо, че той ще остави да го спре нещо толкова малко, като тоалетната й масичка, която подпираше съединителната врата. Тя седна и обгърна колената си, когато тъмната фигура от ръба на прозореца го отвори и скочи вътре. Той беше напълно облечен.
— А, това значи е било — тоалетната ти масичка — отбеляза Лукас спокойно, хвърляйки поглед към масичката. — Ти не би трябвало да местиш тежки предмети като тези, скъпа моя. Следващия път помоли за помощ.
— Ще има ли следващ път? — попита тя меко, като усети промяната, която надвисна между тях.
— Вероятно. — Той пристъпи напред и застана прав до леглото й. — Страхувам се, че сме създадени да се караме от време на време, сладка моя. Като имам предвид твоите безразсъдни постъпки и моята, достойна за оплакване скука — това е неизбежно.
— Скучен и отегчителен не са точните думи, с които бих те описала, Лукас. Мисля, че „арогантен, властен и упорит“ по-добре ти подхождат.
— Ами педантичен?
— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но да — в последно време педантичен най-добре ти приляга.
Той постави ръката си на таблата на леглото и мрачно се усмихна.
— Това е утеха, разбира се, да знам че, въпреки всичко, не си мислиш толкова лоши неща за мен.
Тя се напрегна.
— Лукас, ако дори за момент си помислиш, че можеш да се промъкваш тук посред нощ и да изтъкваш съпружеските си привилегии, грешиш. Ще се разкрещя и ще събудя цялата къща.
— Съмнявам се. Ти не би искала да унижаваш нито себе си, нито мен пред прислугата. Във всеки случай жестоко ме подценяваш, ако си мислиш, че ще бъда толкова глупав да те ядосвам при този твой темперамент по такъв начин. И по-рано те бях предупредил, че имаш навика да ме подценяваш.
— Какво си решил да правиш? — Тя внимателно го погледна.
Той се извърна и погледна назад през рамото си, където завесите потреперваха от нощния въздух.
— Нощният навик, мадам. Вие винаги сте били готова да му се отдавате. Яздила ли сте някога в полунощ?
— Сериозно ли говориш? — Тя го погледна изумена.
— Никога не съм бил по-сериозен.
— Ти ще ме заведеш да яздим по това време?
— Да.
— Това е някакъв номер, нали? Опитваш се да ме обезоръжиш, опитваш се да ме накараш да забравя гнева си?
— Да.
